Личния ми "Времетръс" по Вонегът...

   Снощи започнах "Времетръс" на Кърт Вонегът.

   Снощи завърших "Времетръс" на Кърт Вонегът.

   Изумителна книга, разказваща за странен гърч във времето, който връща датата на календара с 10 години и 4 дни назад и хората са принудени да живеят в едно абсурдно дежа ву, без да могат да произнесат нова реплика, да направят различно движение, оковани в собственото си минало, ако и мислите им да се реят около им, объркани и отчаяни.

   Книгата е последната на Вонегът, с много автобиографични моменти, както и поредица от "фантастични" разкази, които той вменява на любимия си писател Килгор Траут, централна фигура в романа.

   Не ще го преразказвам, едва 200 страници е, лесно четим и прекрасен, един апотеоз на писаното слово, задушено безмилостно от телевизионната помия. И това не е само мое мнение, Вонегът си го казва в пряк текст.

   Аз също изживях своя времетръс. Благодаря ти, Вонегът. Откакто имам компютър, той превзе света ми, и макар да съм елиминирал простащината, наречена телевизия, пак за книги времето ми все намаляваше. Но снощи си припомних онези прекрасни дни, когато в един ден започвах книга и в същия ден я завършвах, четящ с наслада и настървение, жаден да разбера какво става и опиянен от магията мастилено-хартиена. Когато лятоска отивах до градската библиотека у дома във Видин, взимах по 7-8 книги наведнъж, основно фантастика, и казвах, че ще ги върна след седмица. В началото жените там се усмихваха невярващо, очакващи навярно да ме видят в края на месечния срок, но след 7-8 дни аз чинно се появявах и взимах следващата доза от книжния наркотик. Те не спряха да се усмихват, а започнаха да ми разрешават както да взимам повече книги, нещо, което не бе съвсем позволено, така и да ми предлагат сериозни книги, които бяха запазени само за читалнята, като "Архипелагът "Гулаг"" на Солженицин например.

   Компютърът е хубаво нещо. Обожавам блога си и пиша в него с удоволствие. Влюбен съм в пролетта навън и в очите на най-красивото момиче. Но когато книга легне в ръката ми, аз не съм тук  и не желая да бъда никъде другаде, освен сред страниците шумолящи.

   И така ще бъде.

   P.S. Искам да благодаря на Димитър Василев, който взе книга на Бжежински от "Моята библиотека" и ми даде "Времетръс"-а от личната си колекция.