30 юли 2012

Една седмица в Италия (без книгите)

 

      Бележка за заглавието – “без книгите” е уточнение, че в тази статия няма да пускам снимки от книжарниците, които посетих , и впечатленията, с които останах от тях. За тях ще има няколко отделни статии, но още не съм решил дали да са тук или в новия сайт на Книголандия, който ще бъде готов до седмица-две.DSCI0156

    Невъзможно е да не се влюбиш в Италия. Дори да си отишъл с цял торба скептицизъм по лични причини, дори да очакваш едно възскучно прекарване по цял ден на плажа (не съм фен на този тип нищослучващи се ваканции), дори да знаеш в себе си, че не може да харесаш мястото, където живее майка ти от 5 години, заради което я и виждаш тъжно рядко.

    И всяко едно от тези неща се оказва погрешно – за 7-те дни почти не се спряхме, плажът беше в умерено приятно количество (само в последния ден прекалихме и изгорях доста жежко (тип марсански камуфлаж)), а хората се оказаха просто чудесни – мили, добри и приятелски настроени, въпреки неприятния общ знаменател, под който сме поставяни българите със “съседите от горната страна” – румънците. Не казвам по никой начин, че не си и заслужаваме негативна слава – доволно количество българи и тук, и в чужбина се посланици на всичко лошо в националния ни характер, ако такова животно съществува. Важното е, че тези хора подходиха към нас позитивно, въпреки наслоените в италианското общество предразсъдъци, и след като майка ми с лекота бе спечелила уважението им за тези години, аз и брат ми също ги очаровахме, а и те нас.

    DSCI0145 Шест от седемте дни в Италия прекарахме в малкото крайбрежно градче Ладисполи, на половин час път с влак от Рим. Там живее майка ми, която се грижи за една възрастна жена, и аз и брат ми гостувахме в нейния апартамент, който се намира буквално на минута пеш от плажа. Един ден прекарахме в Рим, естествено, имахме начертан продължителен маршрут през всички базови забележителности (и няколко книжарници по мое настояване), но реалността показа, че е напълно невъзможно да видим дори и част от тях, така че останаха доволно неща за виждане и догодина. Снимките на забележителностите са в края на текста, все пак те са си ясни и лично аз не им отдавам такова голямо значение – те не са “лични” по начина, по който разбирам както книгите и четенето, така и начинът, по който гледам на живота.

    Животът в Италия не е чак толкова по-различен от тук по моите наблюдения, макар че основната разлика си е ясна – и най-“бедните” (кавичките са неминуеми) имат нормален стандарт на живот, само при имигрантите положението е доста по-сложно и неприятно. Храната очаквано ме впечатли, за една седмица просто се отядох на всякакви вкусотии, особено куп видове паста  и чистото съвършенство на лазанята. Единственото дребно разочарование бе пицата – не много различна от най-добрите, които съм ял в България, но и нямах възможност да я опитам на повечко места, та може би греша.

   Изпробвахме доста видове бира, както е видно от колажа, но бяхме силно възпрепятствани от една странна за нас привичка на италианците. От обикновената стъклена бутилка (повечето са по 660 мл, де) се сипва по малко в чашите на всички, после тепърва се чака прилично време да се вземе друга бутилка и прочие – направо ужасно. Реално петима пиещи си делят едва двечки бутилки, а ние с братчето от чисто приличие само преглъщахме жадни, свикнали да си омитаме по 2 бутилки самички за обед или вечеря :(

Birovoditel Italy

   Независимо от добрите си доходи, местните обичат да купуват и по-евтини неща – всеки вторник в градчето има огромен открит пазар на дрехи втора ръка, които са на цени между 1 и 8 евро. Дрехите буквално са на огромни купчини, в които хората се ровят без задръжки и сред тях има дори чисто нови, никога необличани оригинални ризи и тениски. Лично аз за никакви пари си взех няколко страхотни ризи, каквито няма как да си позволя иначе, а брат ми наблегна на страхотни спортни тениски на знакови марки. Както мама ми обясни, а и видях с очите ми – този тип пазаруване там е съвсем нормално нещо и дори хора с добри доходи се отдават на ровичкането и търсенето на най-добрите неща в купчините.

   Сигурно има и много други неща, но ще ги спомена сред снимките, за да не отегчавам, лично аз далеч не съм почитател на пътеписи и подобни писания.

  Ще започна с най-важното – хората, които срещнах в Италия. Те са по-важни от всичко, защото те правят Италия това, което е – място, сигурно, че е центъра на света, живеещо върху миналото си, но и живо и дишащо, с ясен мироглед, че животът е за да му се наслаждаваш с всеки слънчев лъч, с всяко ястие, с всяка усмивка и игрив поглед.

   Повече снимки има в албума, който постнах във “Фейсбук”.

   Джована бе първият човек, който ни посрещана на летището Фиумичино, последната, която ни изпрати пак там. Тя е средната от трите дъщери на бабата, за която се грижи мама, и от малкото хора, които говореха английски и с които можех да комуникирам без помощ. Усмихната, лъчезарна, адски енергична и будистка – чуден човек. За съжаление точно с нея и чудесния й съпруг Алесандро в суетнята на последния ден не си направихме обща снимка и адски съжалявам. С Алекс (нападащият топката долу) също нямахме проблем с комуникацията и говорихме страшно много за футбол и бира – той е фен на “Рома”, а харесва и моя любим “Ливърпул”, разказа ми чудни спомени от 80-те, когато е ходил по техни мачове.

DSCI0403

 

 DSCI0396

 

   На преден план – най-голямата дъщеря Пина – ненадмината готвачка, която ни скри шапка с велика лазаня и паста, и нейният съпруг Карло, зевзек и капацитет по всяка политическа тематика. На заден план аз и брат ми – брутално изгорели – стоически издържаме на палещото следобедно слънце, не знаете какво костват тези усмивки :)

DSCI0380

   След волейбола, с който шашнахме италианците – на снимката са най-малката дъщеря Габриела и нейните две щерки – Франческа и Джулия, както и Алекс, другите двама са ясни.

  DSCI0394

 DSCI0306

   Франческа логично обра нашите симпатии – чудесната 17-годишна девойка, която прави арт бижута и ги продава на туристите. Увлича се по татуировките и като идем догодина, определено ще се оставя в ръцете й да засвидетелства любовта ми към книгите с някоя шантава татуировка :)DSCI0409

   Симона, Симона, Симона – няма такава чудна жена. С три деца, нелек живот и все пак в изумителна спортна форма за 40+ годишната си възраст. Дори и с езотерични наклонности и шантаво минало на 4-годишна работа в една от клиниките, основани от майка Тереза в Индия, с нея си паснахме от раз и не спряхме да говорим за книгите и живота от първия до последния миг.

DSCI0328

DSCI0317

  Естествено, Симона не може да устои на книжната ми страст и си купи великолепния “Шантарам” на Грегъри Дейвид Робъртс, а в скоро време ще си вземе и “Сянката на вятъра” на Карлос Руис Сафон, обеща ми.

DSCI0346

  

   Е, време е да представя и чаровната 10-годишна дъщеря на Симона – Шанти, която благосклонно се съгласи да ми стане годеница и след още десетилетие да се заженим. Щастливец съм си, а – честно казано – около малката ме удари такъв бащински инстинкт, че почвам сериозно да се замислям дали не ми е време да се дам :)

DSCI0376

  

   Хех, лошо ли ми е с годеницата и тъщата :р

DSCI0377

 

   С мама пред един страхотен фонтан в центъра на Ладисполи, пълен с всякакви рибки и костенурки.

DSCI0336

 

   Пред крепостта Санта Севера близо до Ладисполи, абсолютно величествено място, за съжаление по-интересната част бе затворена за реставрация :(

 

DSCI0160

 

DSCI0164  

Крия се зад джудже в двора на Санта Севера. Аз съм точно зад него, но не ме виждате, знам :)

DSCI0152

 

   И накрая – обещаните снимки от Рим в произволен ред, удоволствието да се докосна до тези съкровища на изкуството бе неописуемо:

DSCI0221

DSCI0227

DSCI0183

DSCI0176

  DSCI0234                         

DSCI0188

DSCI0194

DSCI0219

DSCI0220

16 юли 2012

Глутницата

  pseta1 Оная нощ към 2 часа се прибирах с колелото от един приятел. Карах си бавно и с удоволствие – едно на ръка, че бях пийнал бира-две, второ, беше блажена хладинка, а настроението ми беше на абсолютен макс, защото на следния ден бе събота и нямаше нищичко спешно за правене.

   Отминах “Билла” на “Тодор Каблешков” и бул. “България” и се насочих към “Костенски водопад”, където живея. Отдалеч чух неистов кучешки лай. Напрегнах се, защото усетих, че ще бъде забавно, и усилих скоростта. Наближавайки кръстовището, видях поне 7-8 песа, които гонеха минаващите коли и бясно виеха. Наруших каквито си щете правила и рязко завих в насрещното платно, а те мигновено изоставиха колите и се стирнаха към мен.

   Налегнах педалите, както отдавна не съм го правил, и влетях в завоя на червен светофар без никаква видимост дали насреща ми идва нещо – ако идваше, нямаше как да го избегна. Разминах се буквално на метър от глутницата – ако не бях увеличил скоростта още преди това и не бях влязал да карам в насрещното, нямаше да ми се размине.

   Е, по принцип ми е жал за песовете, но личният конктакт си е друго нещо – твърде задушевно щеше да стане. Така че и аз ще  се включа в питанките към Столична община – случва ли се нещо с тези глутници, какво противодействие се оказва срещу доказалите се като смъртоносни кучешки сборища и как, аджеба, това може да се случва насред една столица?

09 юли 2012

Спомени от един друг свят

 

    Отиването ми до Видин се съчета и с ходене до близкото ни село, където прекарвах летата си, поглъщайки и препрочитайки ненаситно книги като “Остров Тамбукту”, “Тайните на Черната джунгла”, една за великите географски открития, която вече не си спомням как се казваше и още какви ли не, които изравях от кашоните, изхвърлени от друг клон на фамилията. Водех война с мишките – те неотклонно се добираха до най-долните книги, каквото и да правех. Затова спасявах интересните, а на тяхно място им поднасях тези със соцтематика, вярвам – услаждали са им се.2012-06-30 13.37.36

   Бях облепил цялата стая с плакати с коли от вестник “Авто Труд”, направо не вярвам как в крайна сметка се превърнах в човек, който няма книжка и няма никакво намерение да има, въртейки педалите из софийските антивелосипедни пътища. Обедно време рядко спях – вместо това осъществявах набези по околните градини за ягоди, ябълки, грозде… каквото дойде, които после похапвах, четейки.

 2012-06-30 13.37.01 Като се замисля, пак си прочитах по книга на ден, но имаше безкрайно време за игра на волейбол на портата с брат ми, която година след година умаляваше пред нас, движещи се уверено към двата метра височина. Играехме футбол из цялото село и с различни компании, карахме колелетата си до припадък, а един сладолед на клечка от най-евтиния бе едно от съвършените преживявания.

  Вече пораснали, ходехме да помагаме на полето – да се окопаят няколко пъти царевицата или слънчогледа бе задължително и от този къртовски труд научих колко е сладко след това яденето и пиенето. Брането им после беше епилог на този труд и след него наистина се чувстваш великолепно – смазан, но усещащ, че си направил нещо стойностно.

2012-06-30 13.37.11

   Слагах ясен разделител между двата си свята – този във Видин, доминиран от четене, почти никакво учене – беше твърде лесно в гимназията, и многото волейбол, и този на село, където пълната безметежност се допълваше от не чак толкова тежък труд. Поглеждайки назад, виждам колко малко са искали нашите всъщност, поемайки върху себе си почти изцяло сериозната част.

   Малко по малко намразих селото си – когато започнахме да излизаме по цели нощи с приятелите след 9-10 клас. Тогава ставането в ранни зори, за да си заминем, беше смазваща идея, още по-малко и да вършиш нещо, след като си си легнал с изгрева. Сега знам колко глупаво е било това.

  Пропуснах смъртта на любимите ми кучета, все бях далеч. Това е непростимо.

   И все пак миналото е в мен, то все още ме прави това, което съм.

05 юли 2012

Най-върховното визуално преживяване в живота на човек

 

bob_berman_cover  

    Преди дни споделих във “Фейбсук” този откъс от книгата на Боб Бърман “Пулсът на Слънцето”, но държа да го има и тук като уникален пример както за едно от най-прекрасните природни чудеса, така и как трябва да се пиша според мен за наука – със страст, която заразява:

 

     Магията реално започва десетина минути преди пълното затъмнение, когато Слънцето все още не е изцяло закрито, но почти не се вижда. На този етап все още се нуждаете от защита за очите си. Аз предпочитам заваръчни очила номер 12, тъй като образът през тях е оптически ясен, за разлика от евтините пластмасови очила за наблюдение на затъмнения. (Може да си ги купите от някой железарски магазин, какъвто е изключено да откриете в мола, а по-скоро в най-западналия квартал в града ви, обикновено в съседство с ограден с тел двор, охраняван от ръмжащи заплашително кучета.)

    На този етап Слънцето изглежда като странен полумесец, но най-удивителната гледка и това, което трябва да гледате, е околният пейзаж. Цветовете са наситени, сенките са ясно откроени, контрастът е изключителен. Обикновени обекти като автомобилите изглеждат някак непознати, сякаш осветени от друг тип звезда. Всичко става някак неземно.

TOTAL1C

    Въздухът се изпълва с очакване, дишането се променя. Минута-две преди пълното затъмнение по всички бели повърхности започват да пробягват извиващи се тъмни линии. Наричат се бягащи сенки и не могат да бъдат заснети. Хайде, опитайте. Когато после гледате заснетия материал, ще видите повърхността, но не и сенчестите линии. Причината е неочаквана и проста – бягащите сенки са с изключително нисък контраст. Тъй като те трептят, окото ги улавя лесно. Но те се намират много под контраста, необходим за фотографско изображение.

    А после настъпва пълното слънчево затъмнение. По-ярките звезди изпъкват в потъмнялото небе. Слънчевата корона озарява небето, простирайки се много по-далече, отколкото сте очаквали. Нейната фина нишковидна структура, следваща нормално невидимите линии на слънчевото магнитно поле, зависи от това, в коя част от слънчевия цикъл се намирате. Само с един поглед можете да установите дали се намирате в период на слънчев минимум или максимум. При последния слънчевата корона е кръгла и по-симетрична, сякаш слънчевите пружини са навити докрай и цялата му мощ се държи в готовност да изригне. При слънчев минимум притихналото Слънце парадоксално излъчва дълги, неравномерни коронални струи. И в двата случая сиянието очевидно идва от друг тип светлина, различна от всичко, което някога сте зървали. И нищо чудно – слънчевата корона засега е най-горещото нещо, което човешкото око би могло да наблюдава. Тя е съставена от плазма, четвъртото състояние на материята, а не от атомите, които съставляват слънчевата повърхност и всичко останало около нас.

    Преживяването е почти прекалено. То не изглежда да е от този свят, нито от този живот.

    Пълното слънчево затъмнение може да продължи от една секунда до около седем минути. То свършва така бързо, но ви оставя пристрастени за цял живот. Наблюдавалите го веднага започват трескаво да обмислят втора ипотека, допълнителна работа или каквото е необходимо, за да могат отново да се озоват под лунната сянка. Това е най-върховното визуално преживяване в живота на човек.