Лайка

 

  Един от първите ми детски спомени е дворът на село, покрит с лайка. Аз съм седнал сред това море от дъхавост, докосвам ги, скъсвам по някой стрък и го търкам в носа си. Сигурно съм на 3-4, щом кучетата още ми се струват огромни, малко заплашителни животни (скоро ще осъзная, че истинският враг е напереният, злобен петел), а си мечтая как ще се скрия сред лайката и ще заживея като смърфовете.

    После, разбира се, с брат ми започнахме да се гоним и да ритаме футбол в тоя двор, по-късно преминахме на волейбол на входната порта. Годините си минаваха, ние се източвахме към сегашните си близо два метра ръст, портата се смаляваше, а лайка отдавна нямаше. Като бесни хуни нахлувахме пролетеска на село, недочакали калта след топенето на снега да засъхне, и започвахме да тормозим поредната топка. Трева не поникваше, смачквахме безмилостно всяка зеленинка, само по някой стрък коприва оцеляваше в забутано кьоше, защитено надеждно от парливите си листа.

   След години аз заминах да уча, брат ми намали ходенето на село, други неща го вълнуваха. Рядко, около празници, си ходехме пак на село… и лайката се бе завърнала. Отново дворът беше пъстър и вълшебно ароматен, нямаше кой да го разрива и тъпче от ранна пролет до късна есен. Пак поседях и се радвах на стръковете, за които се бях сещал само от отворено пакетче чай през зимата.

   Тая утрин разхождах кучето отрано. По едно време усетих познат аромат и в краката ми зърнах стръкове лайка, поникнали безразборно в градинката между блоковете. Дръпнах кучето и ги заобиколих, спомняйки си в миг всичко, което написах по-горе.

   Няма да ги тъпча. Само на детските крака позволено е това. 

Екранизацията на "Z-та световна война" добавя нова история към тези от страхотната книга

     Е, дочакахме. След гръмки закани, плавно приземяване на очакванията, презаснемане на цели сцени и постепенно преминаване към примирено чакане на нещо, което “поне да не е много зле”, филмът по чудовищно мащабната книга “Z-та световна война” на Макс Брукс най-сетне ще се завърти по кината у нас от другата седмица. И – изненада! – не е никак, ама никак лош.

  Разбира се, започваме с идеята, както самият Брукс казва, че общото между книгата и филма е само името. Е, и апокалиптичната тематика, разбира се. Сложната структура на романа, в който главен герой няма, а действието тече през интервюта и ретроспекции с хора от целия свят, е опростена максимално до изключителното присъствие на Брад Пит в 90% от екранното време, който обаче изглежда добре и си ги заслужава. Филмът обаче е далеч от безмозъчен хорър екшън с много кръв, моторни резачки и касапски прийоми, типични за ниския клас зомби филми.

   В първата си част той проследява в бясно темпо сриването на човешката цивилизация, а прекрасният саундтрак и кадрите на мащабни разрушения определено постигат психологическия ефект на книгата – стягане на гърлото и внушаване на чувство за безнадеждност. Паниката, безбройните жертви, подчиняването на военната дисциплина на оцелелите – и жестокото, но наложитело прехвърляне на цивилни от безопасните, но претоварени кораби в застрашени бежански лагери на сушата. Тук филмът и книгата постигат припокриване и бях удовлетворен.

    След това, разбира се, мисията на героя на Пит поема в изпитан коловоз, за да завърши в медицински център, където интуитивното му прозрение как да даде шанс на човечеството променя изцяло книжния замисъл и съкращава 10-годишната война до няколко седмици. Отвореният край оставя място за продължение - разбира се, ако приходите си заслужават. Надявам се във втората част да има директни сцени от книгата, защото в нея си има куп неща, които си заслужават заснемането - дори само великолепните глави в космоса и под водата биха изглеждали страхотно, ако са направени добре.

    Като фен на книгата съм раздвоен – хем ми се искаше филмът да има повече заемки от нея, хем съм доволен, защото сега екранизацията е нещо като бонус – нова история, която тече през познатия вече свят. Добре заснет, с базовия минимум семейни сцени и драматични сърцераздирателства, “Z-та световна война” е един добре направен психологически апокалиптичен трилър – а това е повече, отколкото очаквах.

Природа в повече

 

изтръгваш дробовете си,
наситени с цигарен дим,
бензинови изпарения,
прах,
леност,
алчност и злоба
(винаги чужди!).
През парка вървиш и вали,
дишаш,
дишаш,
дишаш,
ще се пръснеш от дишане,
от аромат,
от смазващата природа,
която прониква в теб
през предателското гърло.
Само парк е,
оцеляваш,
прибираш се,
и с фас потушаваш
болката в гърдите.
В гората
щеше да се взривиш отвътре.