“… Твърде е възможно с тия разсъждения да ставам смешен — казват, че с мен 
това често се случвало, — затова ще се въздържа от по-нататъшни изказвания по повод детските ризки. Ще отбележа само, че няма да е лошо да се въведат поне два различни модела, за да се отличават момчетата от момичетата.
Засега това създава много затруднения, защото нито косите им, нито дрешките им, нито говорът им дават някакво указание за пола им и човек може само да гадае. При това поради някакъв непонятен природен закон винаги отгатваш погрешно и роднините и познатите започват да те смятат за мелез между глупак и мошеник, защото, като кажеш за новороденото момче „тя“, извършваш такова страшно престъпление, което по своята чудовищност може да се сравни единствено с употребата на думата „той“ в разговор за новородено момиче. Каквото и да е детето, родителите считат, че противоположният пол не заслужава дори презрение и ако случайно го споменеш, те приемат това като лична обида.
Ако държиш за доброто си име, не се опитвай да излезеш от затруднението с помощта на думата „то“. Има различни начини да се покрие човек с безчестие и позор. Ако убиеш хладнокръвно голямо почтено семейство и хвърлиш труповете в шахтата, ще си спечелиш лоша слава в целия окръг. Ако ограбиш църквата, ще постигнеш само това, че ще те намразят всички, особено енорийският свещеник. Но искаш ли да изпиеш до дъно най-горчивата чаша на презрението и омразата, която ближният е в състояние да ти предложи — наречи милото дребосъче „то“ в присъствието на младата майка.
Най-добрият начин да се обръщаш към бебето е да го наричаш „малко ангелче“. Няма по-подходяща дума за случая, защото еднакво върви и за момче, и за момиче и винаги ще бъде посрещната благосклонно. За разнообразие може да се използуват и „милото“ или „прелест“, но тъкмо „ангелче“ е думата, която ще ти осигури солидната репутация на умен и добронамерен човек. Преди да я произнесеш обаче, трябва първо да хихикнеш кратко, а после да разтегнеш устни във възможно най-широка усмивка. За всеки случай не забравяй да кажеш, че детето има бащиния нос. С това най-много ще се подмажеш (извинявайте за просташкия израз) на родителите. Отначало те ще се засмеят престорено и ще кажат: „Глупости!“ Ти обаче трябва да настояваш упорито на своето. А и съвестта ти може да е спокойна, защото нослето на бебето наистина прилича на бащиния нос или поне прилича не по-малко, отколкото на каквото и да е друго, тъй като представлява просто едно топче.
Не пренебрегвай тези съвети, приятелю. Може да дойде момент, когато, притиснат от едната страна от майката, от другата от бабата и от група възхитени (не от тебе обаче!) млади дами отзад, ще стоиш пред малкото, лишено от коса същество, без да знаеш какво да кажеш, и ще бъдеш благодарен до дъното на душата си за всяка подсказана дума. За мъжа — имам пред вид неженения мъж — няма по-тежко изпитание от „съзерцаването на бебето“. Студени тръпки му пролазват по гърба само при предложението да погледне малкото и измъчената усмивка, с която казва, че е изключително радостен от това, би могла да трогне дори сърцето на майката, ако изпитанието не е (както съм склонен да мисля) хитър женски ход, който има за цел да прогони от къщата неженените приятели на съпруга.
Това наистина е жестока уловка, с каквото и да я оправдават. Ето, звънят и пращат някого да повика бавачката с бебето. Това е сигнал за всички присъствуващи жени да се посветят изцяло на разговор за бебета, а ти се отдаваш на тъжни мисли и на разсъждения дали не би могъл да си спомниш внезапно за някоя важна среща и ако си спомниш, дали ще ти повярват. И тъкмо когато си скалъпил една съвсем неправдоподобна история за някакъв човек, който те чака на улицата, в стаята влиза висока, строга жена, носеща в ръце нещо, което на пръв поглед прилича на дебела възглавница за канапе, чийто пух се е събрал само в единия край. Инстинктът обаче ти подсказва, че това е детето, и ти скачаш, като правиш жалък опит да изразиш нетърпение.
Когато потокът от възторжени възклицания, с които жените приветствуват 
появата на бебето, секне и от множеството дами, които говорят една през друга, останат само четири-пет, кръгът от поли се разтваря и се открива свободно пространство и за теб. Ти тръгваш напред с такъв израз на лицето, сякаш те водят към подсъдимата скамейка на Боу стрийт (На Боу стрийт в Лондон се намира полицейският съд — Б.пр.), и като се чувствуваш безкрайно нещастен, заставаш пред детето и тържествено се взираш в него. Настъпва гробно мълчание и ти разбираш, че всички очакват твоето изказване. Напрягаш се мъчително да измислиш нещо, но с ужас откриваш, че си загубил умствените си способности. Настъпва миг на отчаяние и твоят зъл гений не пропуска случая да ти подскаже най-глупавата забележка, която би могла да ти дойде на ум. Като поглеждаш околните и се усмихваш тъпо, казваш шеговито: „А, то май няма особено буйна коса!“ В продължение на една минута никой не ти отговаря. Най-после достопочтената бавачка произнася важно: „Детето е само на пет седмици и не може да има дълги коси.“ Отново настъпва мълчание, ти чувствуваш, че за втори път ти се дава възможност да се изкажеш и питаш дали вече ходи и с какво го хранят.
В този момент всички смятат, че не си с ума си и ти предизвикваш само съжаление. Дойката обаче решава, независимо от това дали си луд, или не, да не ти позволи да се измъкнеш и ти трябва да минеш цялото изпитание. С тон на върховна жрица, извършваща религиозен обред, тя казва, като ти подава вързопа: „Вземете я на ръце, сър.“ Ти си така смазан, че не си в състояние да се противиш и покорно поемаш пакета. „Подложете ръка под кръста, сър“ — казва върховната жрица и всички се отдръпват, като те наблюдават с такъв интерес, сякаш се готвиш да покажеш някакъв фокус.
Сега ти не знаеш какво да правиш, както преди малко не си знаял какво да кажеш. Все пак нещо трябва да се направи и единствената мисъл, която ти идва на ум, е да започнеш да подхвърляш нещастното бебе, подвиквайки „опала“ или друга безсмислица от тоя род. „Ако бях на ваше място, не бих я подхвърляла — казва бавачката. — От най-малкото сътресение й се разстройва стомахчето.“ Ти, разбира се, веднага преставаш да я подхвърляш и се надяваш, че още не си успял да й направиш нищо лошо.
В този миг бебето, което досега те е гледало със смесено чувство на ужас и отвращение, слага край на безсмислената сцена, като се разплаква колкото му глас държи, а жрицата се хвърля напред, измъква го от ръцеге ти и започва да го успокоява: „На — на, тихо, тихо. Направи ли ти нещо, миличко?“ — „Странно! — казваш ти любезно. — Какво му стана?“ — „Как какво! Сигурно сте я ударили! — с възмущение отговаря майката. — Малката няма да пищи току-така, без причина.“ Очевидно те подозират, че си убол бебето с карфица.
Най-после успяват да успокоят ревлата, тя почти притихва, но изведнъж някакъв безделник скача, сочи те с пръст и пита: „А този кой е, миличко?“ Като те познава, умното бебе започва да реве още по-силно.
Пълна стара дама подхвърля: „Много е интересно, че децата веднага проявяват антипатия към някои хора.“ — „О, те всичко разбират“ — подхваща със загадъчен израз на лицето друга. „Да, просто удивително“ — добавя трета. Всички започват да те гледат накриво, убедени, че си истински негодник, и тържествуват от блестящото си откритие, че малкото дете благодарение на някакъв особен инстинкт е разбрало истинската ти същност, останала досега скрита за възрастните.”
С не много скрита тъга се присъединявам към горните думи.
За да е ясно, взех и прочетох целия разказ от най-престъпния сайт в интернет – Chitanka.gdbop.info, a по темата може да видите първоначалната ми реакция, статията ми за вестник “Сега” и участието ми по БНТ, в което кръстосахме шпаги с шефа на “Сиела”.
За пропусналите – случка и развитие.
нямаше как да не се влюбя в това място.
Публикации
