До Гръцко и назад

   Я да ви разкажа за разходката ми до Солун в понеделник. Спокойно, нямам намерение да драскам скучен пътепис, само ще щриховам нещата, които ми направиха впечатление.

   Тръгнахме с рейс от Националния стадион в 6:30 сутринта. За наш ужас екскурзоводката реши, че трябва да си върши съвестно работата и започна да обяснява по гърмящата уредба историята на София. В 6:30 сутринта! После се отнесе из още история, легенди, спомени и какви ли не измишльотини, правеше фактологични грешки, но това ама хич не й попречи до границата да не млъкне и за миг. Ужас. Добре че си надух “Disturbed” в ушите, че инак умирах.

   Минахме лесно границата – от наша страна стар соцкадър с намусена физиономия, от гръцка – симпатичен усмихнат младеж. Първото ми впечатление от Гърция (не бях ходил досега) бе купищата соларни панели по покривите – практически 9 от 10 къщи имаха такива и това радва. В далечината пък се въртяха перките на ветрените турбини. По пътищата кипеше огромно строителство.

   Скоро стигнахме до Солун, но радостта ни трая кратко – въртяхме се поне още час из тесните улички, докато стигнем до крепост, която дори не исках да разгледам. Снимахме се пред нея и забягнахме от основната група. В компактна групичка Надя, Петя, Сашо и аз поехме на самостоятелна разходка. Видях това:

   Солун е мръсен. Точно както София – навсякъде има угарки, пликчета, т.нар. “разкопки” из целия център са ниски зидове, пълни с боклуци. Скъпичко е, но не прекалено, като за морски град приемливо. Гърците бяха навлечени с куп дрехи, а бе поне 20 градуса – дебелите дрехи, с които тръгнахме, останаха в рейса.

   Има прекрасни велоалеи. Особено тази край морския бряг бе великолепна – с хубаво покритие, по което можеш буквално да полетиш! Улиците са пълни с мотори и мотопеди, които са и паркирани буквално навсякъде. Странно бе, че имаха право да се движат и по пешеходните булеварди, та е хубаво да се пазите.

   Светофарите мразят пешеходците точно както у нас – зеленото човече святка за 10 секунди срещу поне 3 минути червено в полза на трафика.

   И така, разгледахме Бялата кула и статуята на Ал Мак, обиколихме площадите, пазарите, крайбрежната алея и прочие бля-бля, за които не ми се пише.

   Навръщане българщината си каза думата и от супермаркет в близост до границата бяха накупени чутовни количества прах за пране и други такива. А във фришопа цените бяха като във “Фантастико”, доста разочароващо. Вместо “Grant’s” си взех гигантски “Toblerone” и стекче с шест бири “Mythos”, мир на праха им към този момент.

   Като за един ден разходка си заслужаваше. Очаквах нещо повече, но поне се успокоих, че и “старите” европейци са си балканци до мозъка на костите.

      

"Параграф 22" властва в общежитията на СУ

   Ако не сте чели Хелър, "параграф 22" е положение, при което дадено действие парадоксално зависи от друго, което пък е неразривно свързано с първото, така че двете се блокират взаимно.

   Да видим как това се прилага това от комисията по настаняване в общежитията на СУ. Поради изгубване (!) на  молба за настаняване, моя приятелка бе принудена да заживее в блок 8 на СУ, който е със значително по-висок наем. Обещано й бе скоро да може да се премести на обикновено общежитие, след като минат класациите.

   И така, вчера тя прави постъпки в тази посока. Обясняват й, че ще й кажат коя е новата й стая, като представи обходен лист, който се взима от домакинката на блока й. Отива тя при нея и разбира, че такъв лист се получава едва след като напусне напълно стаята и върне ключа от нея.

   Следователно в този момент багажът й трябва да е в коридора или пред блока, а тя дори няма да знае в кой блок и коя стая ще я настанят. А между 8-ми блок и комисията си има бая път.

   Значи не може да се нанесеш в нова стая, ако не си напуснал старата напълно, но не можеш да напуснеш старата, ако нямаш нова, където да пренесеш нещата си. Типичен параграф 22!

   Ето от такива простотии ми се повръща от бюрокрацията и вогонските й правила!

Бареков е уволнен, ама тихичко, да не стане сеир

    Днес научих от заслужаващ доверие източник, че милият ни ББББ (Баш Блогър Бареков Битивийски) ще остане без последното си “Б” и ще се доближи по име плътно до онзи, комуто задник най-обича да ближе.

   Мдам, Бареков е уволнен от bTV за взимане на подкупи и далавери с фирми, близки до Ирена Кръстева. Това обаче не се оглася, за да не се изложи телевизията, която му гласува доверие толкова време.

   Затова и ви информирам тихичко, да не стане сеир. Очаквам сега Бареката да каже, че има други планове, че иска почивка, че ще се отдаде на семейството си или някоя подобна измишльотина, за да маскира срама.

   P.S. За Солун ще пиша в близките дни, когато щатната ми фотографка Надя благоволи да ми предостави  снимките.

За чий ми е тоя блог?

   То и аз това се чудя. Хриси откога ме е заръчкала с остен да напиша отговор на този въпрос и най-сетне се наканвам. Причина - утре в ранни зори отивам на разходка до Солун и не искам да ви оставям без мъдрите си мисли дори и за ден. Хак да ви е.

   За чий ми е този блог? Създадох го в една мрачна февруарска вечер, сред халища и сняг (а може и да е било приятно, кой ти помни?). Пиша отдавна, основно глупости, както се полага, като отличително е, че бях кореспондент на "Тийнейджър love", поне там се опитвах да пиша по-различни глупости от останалите - например ми публикуваха едно разказче, в която свързвах затварянето на вятърните мелници край Козлодуй с упадъка на някое от българските царства. Алегории и промивки мозъчни от малък.

   После в СУ установих окончателно, че мога да пиша, а като говориш, по-лошо става. И си писах курсови работи до 101 и обратно. Преди година в "Сега" се объркаха и ме взеха на работа, но това не е свързано с писането - в журналистиката да имаш собствен стил на писане си е недостатък. Но пък опитвам да променя това с гениални писания.

   И тъй, направих си блог, подмамен от идеята да си драскам каквото ми е на душата. И започнах да си драскам, вие взехте, че го харесахте, и малко по малко Всичколандия наистина ми стана любимото хоби. И тук наистина пишех за какво ли не, и продължавам да го правя в общи линии.

   После дойде идеята за Книголандия. И в момента това е моята гордост, признавам. Харесва ми да чета книги и да пиша за тях. Това е което искам да правя и така и ще бъде занапред.

   И така, за чий ми е тоя блог? За да имам лична трибуна. За да се свързвам с разни сладури, които инак никога нямаше да познавам. За да мога да бъда себе си, когато и както си поискам. А по отношение на Книголандия - за да правя това, което мога най-добре - да чета и пиша за прочетенето. А както си личи от снимката, понякога правя и двете наведнъж :)

   Конец.

Книга vs Видео

   Преди седмица-две колегата La Sombra ме провокира да напиша мнението си по въпроса дали интернет и манията по сайтовете за видео споделяне ще сложат край на писаното слово. Ето и моите мъдри мисли тип татус с бръснарско ножче.

   Ясно е, че съм силно пристрастен по темата, книгите за мен са като въздуха и съм първи кандидат за изпращане на пуст остров с голяма библиотека и достатъчно провизии. Но наистина тая мания по видеосайтовете започна да ме плаши.

   Вижте днешните тийнейджъри - не могат да се отлепят от монитора. Някъде около моя набор (1985) май са последните, дето са играли футбол от сутрин до вечер, мишкували са в чужди градини, забавлявали са се с купищата детски игри като криеница, шише и прочие, и всички други неща, които са осмислили детството ми. Към тях прибавям и книгите, за които винаги, ама винаги имаше време. Телевизорът никога не ме е привличал, а компютрите бяха само мираж.

   А сега какво - на 6-7 г. им взимат първия такъв, а от 2-3 г. гледат неограничено телевизия. Как може една двуизмерна книга да им стане интересна, като на екрана същите цветни неща се движат? И как няма да гледат странно лавиците с книги, като те не могат да се преровят със "Search" и "Find"?

   Сега не пишат есета, а правят презентации. Не четат книги, а търсят кратка анотация, по възможност и с малко преразказче на основните моменти, но не повече от страница, че им се доспива. Не си пишат бележки в час, а се бият пред камерите на телефоните. В училище в родния ми Видин едно девойче дори се изхитри да прави групов секс в класна стая и си заслужи изключването.

   Ами не съм оптимист. Няма и как да бъда. На пръв поглед блогърите сме следващата генерация творци на писаното слово, колкото и кощунствена да звучи тази идея за консервите. Но и на нас ще ни дойде времето. Няма и как да е другояче - бъдните блогъри няма да пишат, не ще им се щрака по клавиатурите - всички до един ще записват видео. Или ще създават анимационни или триизмерни клипчета с бъдещите технологии, точно както ние пишем сега.

   Но няма да пишат, няма да четат. Е, няма да го доживея. И това ме прави щастлив поне малко.

Еволюция: Дръж прасето! Бягай от него!

   Да помогна за медийната параноя малко...