28 октомври 2010

За волейбола и кюмбето

   Прехвърчащият навън сняг ми напомни за една забавна случка от бурната ми волейболна младост.image

   Бяхме на мач, ако не се лъжа в Червен бряг. Пристигаме криво-ляво с един раздрънкан бус, в който предните облягаха лактите си на краката на задните – трудно се събират на малко пространство толкова хора с приличен ръст.

   Та влизаме в залата и застиваме в тежка почуда. Едно на ръка, че някои прозорци бяха счупени и през тях навяваше сняг. По-стряскащото беше едно солидно кюмбе, разположено до игрището. Съвсем истинско класическо кюмбе, с все кюнците.

   Преоблякохме се, зъзнейки, в съблекалнята и влязохме да загряваме. В това време домакините запалиха кюмбето и след започване на мача щастливите резерви се скупчихме около него. Ако не ме лъже паметта, започнахме и да люпим семки с ясното желание да не се налага да влизаме в игра, тоест да се отдалечим от живителната топлинка.

   Но неизбежното просто нямаше как да не се случи. Една топка се отплесна и изнесе кюнците, които кротичко отвеждаха дима вън от залата. Задушлив пушек започна да се насъбира над игрището… и изобщо не си спомням как довършихме мача. Нито дали спечелихме.

   Но няма да забравя кюмбето със сигурност. Нито че в тази зала при друго гостуване в по-топъл сезон публиката усърдно ни замеряше с монети и бонбони, а след като инфарктно победихме, трябваше да се изнасяме ударно, за да няма въргал.

   Не бяха лоши времена, да знаете :)

24 октомври 2010

Детето е една стотица

     В книгата “Елементът” на Кен Робинсън срещнах една страхотна поема с авторimage  Лорис Малагуци, създател на специфична система на учене, която дава сериозен превес на изкуствата като инструмент за постигане на по-добри резултати и в “сериозните” науки. Поемата ми се навърза в главата с няколко книги, които прочетох в последно време, отнесени към темата за вредата от образованието в стандартния му вид.

 

 

 

Детето

е една стотица.

Детето има

сто езика,

сто ръце,

сто мисли,

сто начина на мислене,

на игра, на говорене.

Сто – винаги сто

начина на слушане,

на удивляване, на обичане.

Сто радости

за възпяване и разбиране.

Сто свята

за откриване,

Сто свята

за измисляне,

Сто свята,

за които да се мечтае.

Детото има

сто езика

(и сто стотици още),

но му открадват деветдесет и девет.

Училището и културата

отделят главата от тялото.

Те казват на детето:

да мисли без ръце,

да прави нещата, без да използва главата си,

да слуша и да не говори,

да разбира без удоволствие,

да обича и да се удивлява

само по Великден и Кледа.

Те казват на детето:

да открие света, който вече е тук,

и от стотицата

те открадват деветдесет и девет.

Те казват на детето:

че работата и играта,

реалността и фантазията,

науката и въображението,

небето и земята,

разумът и мечтите

са неща,

които нямат нищо общо помежду си.

И така те казват на детето,

че стотицата не е тук.

А детето казва:

Няма начин. Стотицата е тук.

18 октомври 2010

Решетки!

   От вчера светът ми е ограничен. На слънчевата ми тераса, image отворена към зеленината (е, и един паркинг) вече има решетки.

   И това е за мое добро. За да не влезе отново някой като у дома си и да замине с лаптопа. Представяте ли си – вместо да опандизят този, дето ми задигна вещите, аз се слагам зад решетки!

   Тъпо ми е. Грозни са. Дори и извити, с декорации – това са си решетки. И ме отделят от света. Чувствам се като див звяр, който трябва да бъде опазен. Край на удоволствието да чета с качени крака на парапета. Край на протягането към дъждовните капки. Няма да прегръщам вече момичето си, седнала несигурно на парапета.

   Зарешетихме се. Светът е опасен. Да се затворим в клетки и да цъкаме клавишите по цял ден, “живеейки” с всеки и всички едновременно. Но да не забравим да си купим де що има антивирусни програми и защитни стени. Че светът и през компютърния екран може да ни сграбчи.

   Аз съм зад решетките. Те ти свобода, Санчо.

13 октомври 2010

Хвърлянето на боклуци строго забранено!

Photo-0065

  Гледка в Борисовата градина.

06 октомври 2010

Интернет наистина убива книгата

   Днес започнах да чета една книга – “The Shallows: What the image Internet Is Doing to Our Brains” на Николас Кар, която още в първите си 30 страници затвърди в мен убеждението в нещо, което си мислех отдавна, но не смеех да го повярвам.

   Интернет убива книгата. Не, не заради пиратството, по тази тема имам ясно мнение. Самата същност на интернет – бързото сърфиране през десетки сайтове, пресяването на огромно количество информация, плъзгането на погледа по страниците, системното игнориране на дълъг или плътен текст… всички тези неща ни обричат на невъзможност да четем книги.

   Усещам го по себе си. Като по-малък, преди да съм докосвал компютър в живота си, обикновено хващах книга и я оставях прочетена няколко часа по-късно. Поглъщах наред и помнех страшно много. Това бе естествено като дишането.

   Сега не мога. Постоянно оставям книгата, за да цъкна нещо. Ще ми се да се поразходя. Да си поговоря с някой. Изпускам нишката на сюжета, особено ако е на английски или по-завъртян. И се налага да се връщам. Не помня. Ако не е Книголандия да ми припомня какво впечатление ми е оставила някоя по-незначителна книга (все още помня важните, де), може изобщо да не си спомня името на главния герой например.

   Аз поне съм израснал без компютър. А поколението след мен, които се докосват до него успоредно с научаването на азбуката? За тях книгата никога няма да е разбираема. И то не защото са тъпи. Просто интернет променя мозъците и мисленето ни.

   Шизофренично е. Световната мрежа, която ни дава достъп до милиони книги, ни лишава от възможността да ги прочетем и разберем. Писането на блог, който ми отвори огромни хоризонти и то именно свързани с книгите, май се оказва улица без изход.

  image Чудя се дали мога поне за себе си да променя нещо. Да намаля стоенето пред компютъра, да се помъча да си върна концентрацията сред страниците. Та на мен ми плащат за четене и писане, дявол да го вземе! Мечтаната работа, а има реална опасност в един момент да осъзная, че вече не мога да я върша ефективно.

   Затова в събота ще четем, ще четем с желание. Ние може да сме последното поколение, способно да прочете и осмисли сериозни книги. Да, винаги ще има единици, които ще съумеят да направят това – но масите ще са необратимо впримчени в мрежата.

   Аз не съзирам изход.