11 март 2009

Почетен гол срещу държавата - мисията невъзможна!



   Като деца в училище играехме футбол. Тогава едва-що бяхме научили за свещеното синьо-червено деление, което в провинциални градове без тимове в "елитните" групи бе неизбежно. Затова и нямаше как да не се стигне до хрумката "Айде да се делим на "Левски" и ЦСКА". Това добре, но силните играчи по случайност имаха сходни тежнения, а аз и няколкото други по-слаби не бяхме от техния тим (не уточнявам кой, че ще обера негативния вот от раз:).

   Решението бе взето и месеци наред играехме така - слаби срещу силни. То игра ли беше? Биеха ни с безумни резултати, без да се стесняват или нещо от този род. Пък и ние си играехме,  не се отказвахме, тогава все пак нямахме това болезнено самомнение, с което днес се страхуваме от загубите.

   В повечето мачове имахме една цел. Да вкараме почетен гол. Да, звучи смешно, но за нас едничкия гол в противниковата врата имаше повече стойност, отколкото 10-те в нашата. Защото си беше заслужен, и дори загубили громко, имахме малкото си утешение.

   Защо си спомних за миналото ли? Ами защото всеки ден гледам един мач - на държавната машина срещу собствения й народ. Положението е същото - силните играчи - правителство, МВР, олигарси, бизнес... всички са в един отбор. Народа е в другия.

   И как ни бият само! Инкасираме гол след гол ежечасно, ежеминутно, с всеки скапан закон, с всеки таен международен договор с тая и оная фирма, с всяка сметка за каквато и да е услуга, с всеки абсурден данък, с всяко подаяние, наричано заплата или "увеличението" й. С всеки дъх получаваме голове от тази власт, която нехае, че не е честно да бъдат само силни срещу слаби. Тя си играе великата игра на корупция (плащане на международните рефери да мижат), конфликти на интереси (кой по-напред да вкара на народа), безнаказаност (не се свирят фалове в наша ползва) и т.н. Всичко е в тяхна полза, от първия съдийски сигнал на поредното скапано правителство до последната камбана, биеща за някой хилав пенсионер, отишъл си от глад, студ и мизерия.

  Но тази игра е различна от нашата, детската. Там вкарвахме по някой почетен гол поне. Тук няма и шанс за такъв. Дори и центъра да минем ни не дават - щом опитаме, и някой провокатор с наша тениска спъва нарочно някой от противниците (или хвърля паве по полицай) и в мелето около фала само нашия тим отнася разноцветните картони.

   Няма край тази игра. Не 90 минути, а 900 години да я играем, нищо няма да се промени.

  Докато нещо не избухне. Ако сринем стадиона, може пък на друго игрище да вкараме поне един гол.

   От онези, почетните...

3 коментара:

Philipotel каза...

Държавата ни угнетява -
законите са против нас,
богати днес ни управляват,
беднякът няма равен глас.
Но стига толкова търпение,
ний старий свят ще разрушим.
Във нас е нашето спасение,
с борба ще се освободим!
:-Р

/От Интернационала е туй стихче, ако случайно някой се чуди/

Христо Блажев каза...

Много на място казано. Анархизма придобива истинска харизма на фона на псевдодържавието у нас, както и олигархичните "демокрации" на запад.

RiderOnTheStorm каза...

Трудно е да накараш стадато да възстане срещу това, което му е наложено от дедите, родителите , рекламите и риалититата. Пробвай да накараш овца да възстане срещу купа сено, дадена от стопанина му и гледай сейр по Гергьовден :) Такава е логиката на народа - съдбата му винаги зависи от някой друг ( по някакво мазохистично убеждение)... Ако утре в ежедвниците напишат, че е хубаво да се изходят върху теб е гот, аз съм с две ръце, че на "стадото" ще им хареса..