Професорът – ядрото на светата троица на науката

  Науката развенча религиите. Но и самата тя подобно на тях има своя храм –Университетът, един всесилен „бог” – Професорът и вярващия и търсещ „пророк” - Студентът. Или по-популярната напоследък формула три в едно. Три отделности в една свързаност.
  Това е светата троица на прераждащата се наука, една ярка неделимост. Всеки един от елементите е производен от останалите две, един резултат на уравнения вековни. А в свещения хаос на сесийното безвремие университетът става древногръцки лабиринт, преподавателят самият безпощаден минотавър, а студентът... хмм... за него спасителна нишка рядко се намира...

  Често студентите по време на изпит сравняват професора с Бог, мълвейки името господне пред въпросите свещено неразбираеми. Той е като Св. Петър, застанал строг пред райските порти и с тефтер(протокол) в ръка разобличава недоучилите грешници. И ги праща в студентскоградската геена да изкупват непрочетените книги и пропилените дни.
  Професорът е извън модата. Понякога е дори извън времето си. Никой не помни кога е дошъл в университета, никой не знае и кога ще си отиде. Може би никога. Той е като вградената сянка в основите на сградата – една неразривна част от нея. 
  По брадата ще го познаете. Тя се забелязва. И в нея са събрани нишките на съдбата – на всички прочетени книги, всички изписани думи и всички скъсани студентски надежди. Науката иска жертви. И като в езически храм жреците-преподаватели принасят в сесийни хакатомби незнаещите пред олатара на сакралната наука. 
  Професорът помни. Помни много. Нерядко всичко. Освен името си и посоката на движение, забравени за миг, но това е простимо под тежестта на мислите световни. Той ще знае какво ви е питал на миналия ви опит за взимане на изпит. И ще помни какво не сте му отговорили. Затова, моля ви, не повтаряйте същата глупост.
  Той е пътувал много. И по пътищата насъбирал е знание. Излушайте го. Не ще видите никога нещата както него. За студентът камъкът е твърд и студен, дървото е пламъчно горящо, а очите на колежката са по-важни от всичко световно, случило се някога или предначертано за бъдещето. И затова малцина звани са учени да се нарекат и над светските суетите да се издигнат.
  Професорът много е видял и много е разбрал. Мъдростта на книгите го е поучила, че всичко е непреходна суета и дори студентките, преследващи го на жужащи рояци в своята лекомислена младост не го изкушават. 
   В душата на учения светове различни се преплитат.

  А тези души са най-пригодни за клада. Защо ли? Защото препълнени са с книги. А и такива хора най-лесно се изпращат на клада, за да не споделят светлината с незрящите. 
  Повече книги в душата – по-буен пламък в небесата. И душата се претворява на искри блестящи. Но властниците едно не знаят – че всяка огнена искрица нов пламък пали. А в последвалия всепомитащ пожар дворци изгарят и върху тях се съграждат университети. И по залите им привидения на професори пак ще плъзнат...
  Неразличими са преподавателите от различните векове. Те винаги са носители на нетленната наука, която не робува на оттичащите години. Май само дъхът на мастило безвъзвратно си е отишъл...
  Погледайте внимателно и задължително почтително някой професор. Той може да е на 70... или на 700 години...
  Кой може да знае това...