Сянката

  Бурята наближаваше.
  Брулещият вятър подгонваше малки вълнички към брега на голямата река, те безспир доближаваха пясъка, изсипваха се върху му и се повръщаха обезсилени. Все още нямаше гръмотевици, но в тишината сякаш се носеше вече клокотещото им бучене. 
  Двойка младежи бяха застанала на ръба на издигната площадка над защитната дига, обградена от започнали да ръждясват железни рамки. Мълчаливо съзрцаваха ширналия се пред тях пуст плаж, зловещо осветяван от редуващите се светкавици. Плочките, с които бе застлана площадката, бяха напукани, а в прорезите бяха поникнали бурени, които омекотяваха стъпките на идващите често тук хора. Над тях се извисяваше някога величествена статуя на жена с меч, насочен към небето ¬- сякаш отминалият в дебрите на историята социализъм наистина бе обявил война на Бога. Той обаче бе повелил друго и преди много години една мълния удари меча и той се срина върху плочките. Статуята остана непокътната и вдигнатите и ръце сякаш се молеха прошка за човешката арогантност.
  Наоколо бе пусто. Беше само полунощ, но изгледите за силна буря бяха прогонили обичайните тълпи младежи, които се напиваха, дрогираха или обичаха по алеите на Градския парк, в чиито край се издигаше злополучната статуя и площадката под нея. Около алеите на равни интервали имаше дървета, а досами клоните им бяха разположени пейките, окупирани денем от доизживяващи пропилените си години старци. В средата пред тях имаше правоъгълни блокове за цветя, в които обаче никнеха какви ли не бурени. В отдалечения край на алеята се намираше пък едно типично за малкия град заведение с лека музика, леки цени и леки жени. Приглушените звуци от него прелитаха и до площадката, но двамата младежи не ги чуваха, погълнати от магичността на тъмнината, нарядко разкъсвана от сриващите се от небето прорези на светкавиците.
  Недалеч до самия плаж се издигаше стара средновековна крепост, идеален декор за поредния разказ за Дракула и невръстните му жертви. Обаче съвремието беше засегнало непоправимо страховитостта на каменните стени, които сега бяха обградени отвред от панорамни прожектори, обливащи ги в изкуствен блясък. Така иначе зловещата крепост беше превърната в лъскава изкуствена играчка, безинтересна и скучна.
  Голямата река беше главната забележителност. Тя държеше на своето достойнство и всяка година завличаше променлива бройка хлапета, взимайки законния си жертвен данък, отдаван и още от езическите времена. Тя носеше мътните си води през стотици километри, а градчето, построено на един от завоите й, поемаше голяма част от носените водорасли, коренища торф или разнообрази боклуци, затова на този плаж не се къпеха много хора.
  Пък и всички знаеха за Сянката.
  Това беше Видин - заспало дълбок сън градче, от който събуждането беше под въпрос. Всяко такова градче си има местните легенди. Само тук обаче една легенда си имаше градче.

  Младежите бяха млади и красиви в своята младост... Така започват романтичните истории. Но в тази история романтиката приключва със залеза на слънцето. Тогава с изгрева на луната други сили отваряха очи.
  - Ах, колко е зловещо. Сякаш някакво чудовище диша под водата!- промълви девойката, загледана в пенестите вълнички.
  Младежът се усмихна и каза:
  - Знаеш ли, тук имаме едно зловещо поверие, в което наистина се говори за чудовище, живеещо край този плаж. Нали знаеш, местните са така суеверни.
  Девойката беше гостенка от друг град и заинтересовано го погледна.
- Така ли? Разкажи.
- Или не, няма значение, това са измислици, с които се плашехме като деца. – смутено отклони той.
- Не, кажи ми! – настоя тя разпалено.
- Няма смисъл, стари бабини деветини.
- Не, не, искам да знам!- тя го дръпна за ръкава, а очите и бляскаха любопитно.
- Добре, де, но да знаеш, че си е страшничко. Някои хора дори вярват в тези истории.
- Ууу, обичам страшните истории. Но не ще ме уплашиш- откакто четох „То”, се съмнявам нещо да ме стресне.- усмихна се кокетно тя.
- Ще видиш. Та, значи, има една стара легенда за... Сянката... нещо, живеещо около този бряг, което излиза след залеза на слънцето и...- гласът му зашепна неспир слова, прошепнати му в детството.
  Разказът му беше странен. Макар и да не вярваше в тази легенда, беше чувал доста неща, някои от които наистина бяха озадачаващи. За други се досещаше, но сам не си признаваше. 
  Младежът описваше това малко, обикновено градче, в което обаче се носеха слухове, винаги анонимни, че стават необикновени неща. Сянката беше легендата, мита, преданието. Никой не вярваше в съществуването и. Никой не смееше да повярва по-точно. Тя беше ирационалната част на света - тази, която не е подчинена на разума, на физиката, билогията или математиката, която никой не ще признае, че я има - дори и пред себе си. Това беше същество от разказите на Кинг или Бредбъри.
  Младежът разказваше и разказваше, а девойката смирена го слушаше. Думите му първо я заинтригуваха, но постепенно започнаха да я плашат.
  От градчето изчезваха хора. Знаеше се. Но за това не се говореше. Общоприетата версия беше, че заминават за столицата, която отстоеше само на 200 км от Видин. Но защо пък никой не се завръщаше- този въпрос не се задаваше. Жертвите, които взимаше реката... никой не беше свидетел на удавянията им- не бяха чувани викове, нямаше открити тела. Водата поглъщаше тайните си. Никой никога не си беше и помислял за нощно къпане, а дори и някой да го беше правил- нямаше го да разкаже.
  До плажа имаше игрище за волейбол, където в минали години група младежи играеха с часове. Паднеше ли сумрак обаче, ударите им ставаха по-леки, по-насочени - и винаги в обратна на реката посока. Защото бяха виждали как паднала в плиткото топка внезапно поема срещу течението, отдалечавайки се от тях. Никой не я гонеше. Това дори и не се споменаваше.
  Рибарите край брега знаеха, че с доближаването на нощта рибата сякаш изчезваше. Никой не беше хващал и най-малката рибка след залез слънце- или, ако е хващал- нямаше го да разкаже. Но и за това рибарите не си говореха.
  Никой не коментираше и странният факт, че никое куче по никакъв повод не желаеше да влезе във водата по кое да е време, дори и по пладне, сред безопасната глъчка на все пак намиращите се желаещи за къпане. Кучетата виеха и се дърпаха, бяха готови и да хапят дори. Инстинкт? Неразбираеми мисли витаеха в техните уплашени очи. Те знаеха, че в други части на града има цели глутници бездомни псета, но в градинката около плажа нямаше нито едно. Знаеха, че бездомни котки ровят във всяка кофа за боклук- но не и в тези около плажа. Животните знаеха. Те нямаха нужда да вярват.
  Минаващите туристически кораби отдавна не спираха на старото пристанище. Капитаните им водеха уверено корабите си с максимална скорост покрай градчето- винаги денем- отминавайки с мрачно мълчане молбите на пасажерите да спрат да разгледат крепостта. Те знаеха, че тук изчезват хора. Дори и само да минеха оттук нощем, на другата сутрин неминуемо намираха някой пасажер, починал в съня си, отнесъл тайната на присънилото му се. Капитаните не знаеха ( и не искаха да знаят ) защо и какво става тук, но пътниците им бяха платили за пътуването си и те бяха длъжни да им го осигурят.
  Говореше се, че Сянката само един път е била виждана наяве от една влюбена двойка, разхождаща се в привечер по алеите, които разказваха, че е изскочила пред тях като мътно привидение от плътна мъгла, но се е отдалечила миг по-късно. Никой не им вярваше, разбира се. 
  Младежът разказа тези неща и се спря. Двамата потънаха в мълчание. Тя се присламчи към него и се сгуши в прегръдката му, хвърляйки бегъл поглед към плажа. В следващият миг обаче тя изписка и го стисна уплашено.
- Видя ли?
- Какво да видя? – попита той.
- Ето там, на плажа, има нещо!
  Тя посочи с пръст, който леко трепеше. Той се взря внимателно и на следващата светкавица наистина видя един тъмен силует до близката стена. Той стисна силно ръката и.
- Няма нищо. – успокоително промълви той. – Само един обгорял дънер е. Не се плаши. – усмихна се.  
- Сигурен ли си? – все още уплашено попита тя. 
- Да, сигурен съм, виждал съм го денем. Ти какво, да не повярва на легендата?- попита я, опитвайки се да се усмихне естествен.
- Е, не, разбира се, просто... не бях забелязала дънера и някакси...- тя не довърши, а се сгуши плътно в него. Той я целуна леко и промълви:
- Трябва да тръгваме, иначе може да ни настигне дъжда.
  Тя кимна мълчешком и двамата поеха прегърнати по алеята, оталечавайки се от молещата се статуя. Бавно отминаваха пейките, движейки се към осветеното заведение, което маркираше края на околоплажната алея- там, където вече се навъртаха бездомни кучета. До нея обаче оставаха още стотина метра, а наоколо нямаше никой.


  Сянката стоеше сред ниските клони на последното дърво по пътя им. Това същество, каквото и да бе, не вярваше в Бог, но наистина имаше страх от само едно нещо - истинската любов. Това чувство закриляше всеки, дори и от пъклено създание като него.
  Обичаха ли се истински тези две невинни души?
  Дано.
   
  09.10.07 г.