26 септември 2009

"Влизате в частен дом. Уведомяваме ви, че телефонът ви е заглушен." Идилия


   Шумни времена настанаха.

   Спомняте ли си как само преди няколко години плащахме по лев, лев и нещо на минута? И тогава не си и помисляхме за пространни разговори, а пишехе, ли пишехме есемеси. А обажданията бяха за наистина смислени неща.

   Друго време настана. Разговорите станаха евтини, безброй промоции, групи приятели и други такива осигуриха възможност, ако не с всички, то поне с немалко близки хора да говориш на символични цени. Затова и по улиците, в рейсовете, в колите, колкото и да е незаконно последното, всички са хванали телефоните и обсъждат теми в диапазона от турски сериал или тъпоумно реалити до операцията на някой близък. Не, и аз не правя изключение от общата маса, имам си "Loop" и чинно си изговарям всичките 500 минути месечно, че и отгоре.

   Но има едно място, където се дразня на ползването на телефона. У дома.

   (Харесвам театрите. Откакто заглушават телефоните, те станаха едно от най-привлекателните места за мен - утре например с Надя и другарчета ще уважим 199.)

  Иска ми се и в домовете да е така. Да има джиесем изолация. Да могат да се водят разговори единствено на терасата. Или в коридорите. Пък може и в тоалетната, знам, че някой обичат и там да са в разговор, необяснимо за мен.

    Знам, че съм краен. Но представете си обстановката. Вечер е. Стаята е потънала в сумрак, разрязван само със сноп светлина от малка нощна лампа. По стените книгите стегнато са наредени като на парад. Компютърът е с изгасен монитор и приглушено свири "Godsmack". Чета. И изведнъж телефона ми звъни. Вярно, няма ги вече соцстърженията, които превръщаха домашните телефони в съвършените будители. Но и леката мелодия на "Rainbow" не омаловажава факта, че съм откъснат от книгата ми. И не че има нещо важно - просто етикецията на евтините разговори изисква да се чуваме често. Дори и да няма какво да си кажем.

    А когато други хора говорят около вас? И то не за нещо важно - просто си говорят, колкото "да се чуем", сякаш няма днес-утре да се видим.  Няма спасение от лекотата на комуникацията.

   Преди седмица две писах за една книга на Рюдигер Сафрански.  Там се казваше, че в по-раншни времена само прислугата е трябвало да е на линия винаги. Сега с модерните средства за комуникация всички сме се превърнали във взаимни слуги. И това не вярвам да харесва наистина някому, който е надминал 16 години.

   Дявол да го вземе, искам си кътче от тишина. В който да не ме намират, за да ме питат как съм и какво съм правил днес. Искам да не слушам другите - техните разговори още по-малко ме интересуват.

   Моля за тишина.

3 коментара:

Ivelin каза...

Това за слугите,че трябва да са на линия е валидно и до днес само че в помодерен вариант.В една статия относно GSM разговорите,автора правилно беше отбелязал ,че тези които са по високо в йерархията на обществото са се освободили от вероятността някой нахално да навлиза в личния им живот и това е така.Не всеки знае телефонния номер на шефа на една корпорация,но редовия служител по всяко време може да му се обаждат.

Христо Блажев каза...

Да, много уместно уточнение. Наистина тишината също сякаш трябва да се заплаща.

Irshad каза...

Помните ли...:"Мълчанието е злато"? Дори и не съм помисляла преди и за това приложение на златната поговорка.

Христо, освен, че целия ти пост много ми хареса, четох го с тънка усмивка и с цялото си вътрешно съгласие, но: "...приглушено свири "Godsmack". " - това не мога да не отбележа специално!