Колко глобализация може да понесе човекът?

   Време е да напиша и за една от по-сериозните книги, които прочетох - “Колко глобализация може да понесе човекът?”(118 с.) на Рюдигер Сафрански. Не искам по никой начин да претендирам, че съм схванал и осмислил всичко, написано в нея. Признавам, че със закалката ми от Историческия факултет имам сериозни трудности да се съсредоточа и разбера философската литература, с която ми се налага да се сблъсквам в магистратура “Глобалистика”.

  Затова и нямам ни най-малко намерение да ви занимавам с разсъжденията на Сафрански в дълбочина – не мога да претендирам, че съм ги разбрал дотолкова, че да ги предавам. Вместо това ще се спра на няколко разсъждения, които са свързани пряко с нашето ежедневие и които ми се струват безспорно истинни.

 

   Според Сафрански западния човек, който все ни е даван за пример, живее всекидневно поредица от роли – един е у дома си, друг е в колата си, трети в работата, четвърти – с приятелите си и така нататък. Мисля си колко вярно и ужасяващо е това. Наистина и у нас се получават подобни шизофренични натрупвания, докато се опитваме да сме оптимални навсякъде – у дома любящи, в работата – работливи, с приятели – забавни… И от всички тези роли не виждам как едно истинско Аз има шанс за изява.

 

   Друго интересно твърдение според мен е ролята на медиите и основно телевизията в живота ни. Сафрански пише, че с помощта на медиите сферата на сетивата се отделя от сферата на действията. Тоест не е нужно да се реагира дори и на най-чудовищната несправедливост, която показват новините, защото тя се е случила някъде другаде.

  Същевременно за да се задържи вниманието ни като публика, телевизията се опитва да ни предлага все повече изкуствена възбуда – реалита, преки предавания, сапунки, комедийни сериали и какво ли още не. Обаче е ясно, че вниманието на публиката е ограничен ресурс. Така бизнесът се бори все повече за това внимание, като вдига нивата на възбуда. И човек се разкъсва отвътре към всички примамливи неща, които му се предлагат. И отново не остава време просто да бъде себе си, а не Този-който-иска-нещо.

 

   Интересно е и наблюдението, че бъдещето е разделено на два вида – частно и общо. За всеки глобализиран индивид частното му бъдеще е осигурено – той е впримчен в система, която ще го поне нахрани и напои, а ако й служи предано, ще получи и други придобивки. За цялото глобализирано човечество бъдещето е апокалиптично – планетата не може да изхрани безмерната човеческа лакомия.

 

   За мен лично интерес представляваше и следния цитат: “Историята е неочакваният от никого резултат от безброй отделни намерения, които се кръстосват помежду си, поглъщат се взаимно и се отклоняват”. Толкова и с идеята, че политиците имат идея с какво се занимават вън от сферата на алчността си.

 

   И накрая – най-важното по моему. Комуникацията.

   Сафрански пише, че в по-раншни времена само прислугата е трябвало да е на линия винаги. Сега с модерните средства за комуникация всички сме се превърнали във взаимни слуги.

   Той допълва, че “в мрежата от комуникации не съществува не-комуникация, тъй като тя също е от комуникативно същество. Това го знае всеки, който има мобилен телефон. Потенциално той е винаги намираем и затова носи товара на обяснението, когато не е намерен." (Ето тук има един коментар по същата тема.)

   Ние сами отдаваме свободата си в името на всеобщата глобализация. Гадно е. И глупаво, защото това, което се рекламира като всеобщо обвързване и нещо хубаво, си е точно такова – всеобщо Завързване и съвсем май не е толкова хубаво.

   Медиите, комуникациите, консумативизма – това са модерните вериги. И лошото е, че са приемани само като модни аксесоари.