01 септември 2009

При полета над кукувиче гнездо на Кен Киси се забелязват съвременните реалности

   Отдавна исках да прочета "Полет над кукувиче гнездо", още повече че от Коледа я имам,

благодарение на любимото ми другарче Ива. След като я завърших, ми се щеше да не съм я чел, честно.
   Не че книгата е лоша - може би единствената ми критика са идващите в повече фантазии на разказвача - мияч от индиански произход, но все пак това си е лудница, би било нелогично да е другояче. Проблемът е, че както живеят лудите в романа - под ключ и с дозирани лекарства и забавления, така живеем и ние. И аха някой да е надигнал глава, тя мигом се отрязва.
   Рандал Макмърфи трудно може да се нарече луд. Той е буен, понякога агресивен, но не и луд в общия смисъл на думата - но той успява да направи на луди всички брънки на Системата, воглаве със старшата сестра - фригидната мис Рачид. Тя не е демон, просто е съвършен инструмент на институцията, която представлява, събрала е отбор юнаци по неин вкус и се бори всячески с промяната във всички нейни измерения. Сблъсъкът между двамата е великолепен, особено като се има предивид, че дори Макмърфи да е картоиграча, всички козове са ръцете на сестрата.
   Няма как да не се направят паралели с действителността около ни. Лудите гледат телевизия дозирано, около им непрестанно гърми влудяваща музика, длъжни са да си лягат и стават в точен час, "забавленията" им са строго контролирани. Че по какво се различава средния българин - бачка много, като се връща пуска телевизора, вече видиотен от чалгата по улиците - не само като стил, говоря и за колите, задръстванията, тълпите, мърсотията - ляга си навреме, за да може да се вдигне пак така, а за забавление обикновено остава да иде на село да затваря буркани, за да има нещо на масата през зимата.
   Всички летят над кукувичи гнезда, а Системата около нас грижливо направлява полета - да не е твърде бърз, нито твърде нависоко, ако може и да не е полет, а охювено пълзене, но е важно рекламата да те убеди, че летиш.
   Живеем в лудница. Дайте усмирителните ризи!

4 коментара:

Павел Борисов Николов каза...

Тъжно е, когато човек открие в такава книга обществото, в което живее.

Христо Блажев каза...

Да, тъжно и страшно. И не може да не се помисли, че четящите Оруел след век може и да не са много изненадани...

Plamena Markova каза...

Винаги съм мислела, че лудите са единствените, които безнаказано могат да нарушават правилата. Нали се сещаш онази мисъл, че само лудият е наистина свободен... за добро или зло. В този смисъл - моля задръжте моята усмирителна риза още малко ;)

Христо Блажев каза...

Добре, твоята я оставяме настрана, нека вържем засега само буйните :)