Беше понеделник, ден след избори. Вървях по тротоара близо до Попа, заедно с колежката Петя. Пред нас видяхме нисичка възрастна жена, стиснала две шарени китки в ръце.
Не забавих крачка - подобни гледки в столицата не са рядкост, а знам, че с подобни методи нечестни хора си докарват нелоши пари. В мига, когато минавахме покрай нея и протегнатата към мен китка, видях очите й.
Спрях. Там имаше Болка. Тази, която не може да бъде имитирана, тази Болка, че си докаран до оскотяване, до положение да свиваш откъснати цветя в евтини китки, само и само да събереш за хляб и лекарства.
Направих две крачки назад, извадих портмонето си и взех двете монети по 50 ст вътре. В този миг Петя се доближи с банкнота от 2 лв в ръка и й ги подаде.
Изведнъж бабата заплака. Сякаш нещо се скъса в нея и мълчанието й избухна в хлипове. Тя зарида заради 3 лв, разбирате ли??? 3 лв, които хвърляме за цигари или нещо друго непотребно всеки ден.
Жената наистина плачеше. Тя хвана всички китки и се опита да ги набута в ръцете ни. Не приехме, взехме само една. И продължихме смълчани.
Сега си мисля... възможно ли е това да се случва при всички лелейни слова, които сипят политиците от екрана, особено тези, досегашните, които пъчат се с термина "леви". Да, очевидно е възможно. И затова ще има възмездие, ако не тук, горе. Или долу.
Сълзите на тази женица са по-скъпи от всичко на света.
Публикации
11 коментара:
Случи се и на мен да изпитам същите смесени чувства на потрес, изумление, възмущение, безсилен гняв, съжаление ....
Една студена зимна вечер, когато всеки се е сгушил в яката или шала си, на тротоара една свита седнала женица свиреше на акордеон наивни детски песнички с ръкавици без пръсти.
Каква беше изненадата, изумлението и потресът ми, когато в нея разпознах моята бивша учителка, най- добрата литераторка в града ни, вдовица, пенсионерка.
Съдбата беше благосконна към мен и по това време вече бях успяла да се измъкна от бедността, и от България.Спрях такси и я настаних, зедно с акордеончето, седнах до нея и я изпратих до тях.
През цялото време моята учителка ми държеше ръцете, плачеше и говореше на шофьора:"Виждаш ли? Струвало си е да тъна в мизерия и глад. Моята ученичка ме позна и не ме подмина. Тъкмо се бях отчаяла и се проклинах за учителството си и мизерията, на която то ме обрече и ето моята ученичка."
На раздяла пожела да ми подари акордеончето за отплата, а и "следващата зима няма да й трябва, защото нея вече няма да я има", а аз си мислех, че мен също няма да ме има в България и никога повече няма да я видя.
Така е, Христо. И това може да се случи в една държава-членка на Европейския съюз. И тази държава е нашата родина.
От 24 до 27 юни бях представител на България на една конференция в Лайпциг. За 20 г. има вече единен германски стандарт, сериозна социална защита за бедните и макар че Германия все още се гърчи от повторното си обединение, там такива гледки няма да видиш.
Хубаво е, че ти и колегите ти давате милостиня. Това е стара българска традиция. Трябва да помагаме на другите хора, ако сме християни.
Тръгнах от конференцията в неделя и сутринта се отбих в църквата "Св.Николай", за да послушам орган. Църквата беше пълна с хора, които искат да се избавят от стреса на всекидневието. В неделя германците ходят на църква... Има и такива общества в Европа.
Любима
Много се разчувствах от това, което разказвате. И най-страшното и трагично е това, че в нашата страна има много такива възрастни хора, които са поставени на ръба на оцеляването. Аз самата веднъж срещнах една баба, която ме спря на пътя и ме заговори. Не я познавах, просто имаше нужда да излее мъката си, защото нямаше близък, на когото да каже. Беше много тежко и разказът Ви ми напомни за нея, но за тези хора трябва да мисли държавата, ние не можем да им помогнем с еднократната си помощ и съчувствие. Иска ми се отново да я видя, но не съм я срещала никога вече. Моля се наистина да съществува възмездието, за което говорите.
Приятели, благодаря за хубавите коментари, виждам, че всеки от вас се е показал Човек в нужния момент, когато е попаднал в подобна ситуция. А това дава надежда, че всичко ще се оправи с времето.
Такива неща винаги ме карат да потръпвам и да плача... После с часове стоя и си мисля колко е нечестно всичко...
В София има всякакви хора, които да просят, дори за много от тях знам, че си докарват понякога повече от учителската заплата на майка ми. Но има и други... Онази болка в очите им не можеш да я сбъркаш, защото буквално те прорязва...
Последния път, когато бях много разстроена, е, когато срещнах един възрастен човек, който изглеждаше толкова измъчен и очукан от живота... Едва се движеше с една табела, молеща за помощ, защото е ветеран от войната. Явно не можеше да говори. И хората го подминаваха... Първоначално го подминах и аз, защото не го видях съвсем... Продължих още малко, но с всяка крачка ми се свиваше сърцето... Погледнах приятеля си, казах му, че ще се върна, разрових се в портмонето си и оставих на човека 1 лв. А хората продължаваха да го подминават... Човекът не можеше да говори, но погледът му казваше много повече... И тогава си мислех, колко е нечестно всичко и се разплаках... Просто е несправедливо - едни да имат всичко, а да не го заслужават, а други да са принудени да ходят по улиците и да просят - и жената с цветята, и учителката RoujkaBG, и моят старец, и хиляди други... А като се сетих, че старецът се радваше на онова левче, а аз преди това бях похарчила много повече... Е, чувствах се като неблагодарна егоистка... :(
Не е случайно това, което се случва на хората. Не е несправедлив живота ни. Не винаги по-богатите са по-щастливи. Не всички достойни възрастни хора са принудени да просят на улицата.
Тъкмо обратното - за всичко си има причина. Не винаги тя е очевидна, но винаги винаги е на наша страна. Дори когато страдаме е за добро. Как е възможно ли? Това са нашите уроци. Ако ги научим ставаме по-добри хора. И по-силни. И се научаваме да сме щастливи и удовлетворени от любовта вътре в нас, тази любов, която ние даваме - а не щастието ни да зависи от това какво получаваме. А това е истинският смисъл на живота.
Можем да завиждаме (благородно) на тези искрени възрастни хора на улицата, защото тежките уроци, които получават от съдбата са сигурно доказателство за силата на техния дух. Можем и да се опитаме да се поучим от тях, защото несъмнено техният дух е извисен над злободневните ни грижи.
Красотата и любовта са навсякъде около нас, нека ги споделим :)
Дени, много си права, не е лесно да се разбере, но това на истина са уроци - за всички ни.
Като част от обществото, всеки от нас може да направи нещо. Ако хора, които не са алчни, се заемат с организиране на помощ за тези хора, които наистина са в нужда, няма да се разпилява ресурс и тези, които са в немощ ще бъдат обгрижени. Средствата са, домове от всякакъв вид, кухни, други структури за помощ.
И мен са ме спирали такива очи. Спирали са дъха и мисълта ми и думи като: Дай ми пари, не хляб.
Шри
Мисля,че в ранните години на демокрацията в България хората бяха по-чисти и вярваха ...и даваха милостиня...
С времето , мошенниците взеха връх над всичко.Циниците в политиката и бизнеса отнеха на хората дори удовлетворението да помогнеш...без да се усъмниш,че просещият е менте.
Горчивото чувство на безсилие ,когато купиш на мургавото ,гладно дете баничка или кифла,а то упорито настоява да му дадеш левче,защото зад павилиона го чака възрастния циганин,да му вземе парите и ако не му ги занесе -ще го бие...И наоколо нито един полицай с човешко лице.
Жалко е, че това се случва в България.
Ако не трепне нещо в теб в такъв момент, не си човек, не си българин...
Няма оправия в тая държава..
Случи се и та мен-бабата продаваше цветя в деня на започване на училище-15 септември като пред гробища.Доплака ме се,защото късно се сещах за цветя и благодарности към будителите,а всъщност си купих от нея хризантеми/като за погребение/.Доплака ми се и за бедната жена,но повече ми се доплака че все още съществуват такива парадокси-хризантеми за първи учебен ден...!!!
Публикуване на коментар