„Талисманът“ по Стивън Кинг и Питър Строб не е особено ценен

  За първи път в блога ще направя негативна рецензия на книга. Болно ми е, че е един от тримата ми любими писатели (другите са Стайнбек и Франк Хърбърт), а именно Стивън Кинг. Малко оправдание е, че книгата е в съавторство с Питър Строб.
  Става дума за „Талисманът“, издадена в САЩ през 1984 г., а у нас през 1993 от „Плеяда“.
  Бях решил, че тази книга ще осмисли ваканцията ми у дома във Видин, но напротив, почти успя да ме накара да я захвърля още на първите 200 страници, но се насилих и във влака към София довърших и останалите 450.

  Накратко за какво се разказва. 12-годишният Джек трябва да премине през цяла Америка от източното крайбрежие до западното, за да спаси майка си, която умира от рак. Един скитник му разкрива съществуването на „Териториите“ - паралелен на нашия свят, където властва магията. Оказва се, че бащата на Джек и един негов недобросъвестен приятел са знаели за това място и са го посещавали. Постепенно в пътуването си Джек открива за съществуването на двойници – идентични хора и в двата свята, както и разбира, че крайната му цел е вълшебен Талисман, който е централната точка на пресичащите се светове. Приятелят на баша му и неговият двойник от Териториите опитват всичко, за да го спрат, но с много късмет Джек се спасява и благополучно се добира до Талисмана, като накрая всичко завършва с безкрайно скучен прекрасен край.

  Написан само година след приказката „Очите на дракона“, „Талисманът“ е една нейна разширена версия, в която са добавени и очевидни идеи от минали негови книги, а именно в хронологичен ред:

  Сияние (1977) – зловещия хотел. Главния герой Джек през цялото време пътува от един плашещ хотел, в който умира майка му, към друг, още по-страшен, където се пази магически талисман.
  Гняв (1977) Джек е на идентична възраст с Чарлз Декър и по подобен начин му се налага да се справя със света на възрастните, който го отхвърля.
  Нощна смяна (1978) – Чудовищата от мазето са пренесени в „Териториите“, но разнообразени с нови видове.
  Дългата разходка (1979) – момче, което извървява стотици километри, без да спре – Джек се движи на запад през целия роман, с малкото спирки, в които обаче му се случват далеч по-лоши неща.
  Куджо (1981) – тук може да не съм прав, но помощникът на Джек – вълкодлакът Вълк през цялото време ми изглеждаше като вярно куче, което беше неизбежно да не побеснее (в романа става вълк при пълнолуние и заради издевателство) и да го спаси с чудовищната си мощ.
  Предполагам, че ще се намерят и многобройни паралели с разказите на Кинг, на които той е безспорен цар.
  В заключение ще кажа, че наистина ми е тъжно, че романът не ми допадна. Не знам колко от романа е на Кинг и колко на Строб, нито дали си личи къде е писал единия или другия – преводачът за добро или за лошо е заличил стилистичните разлики, които, предполагам, има в оригинала.
  Книгата е една въздългичка приказка, която тече безкрайно мудно до 200-та си страница, после все пак се размърдва, но през повечето време е безкрайно предвидима и едва ли ще хареса на някой на повече от 16 г. 
  Романът има и продължение, наречено „Черната къща“, а Кинг е обещал да има и трета част. Аз лично ще пропусна, може пък да са по-добри.
  Все пак е радващо, че Кинг е изоставил тези приказки за (не много) порастнали и е написал „То“, „Томичукалата“ и други, където има фентъзи елемент, но той е само щрих към страховитата история.