Вълшебната Странджа покорява души - част 1

    И така, най-сетне съм седнал удобно на дивана и мога да разкажа за одисеята ми по време на уикенда в Странджа. Предупреждавам, че това е неофициалната версия за пътуването ми, в която ще разкажа по-скоро личните си чувства към случилото се, а иначе пътеписа ще се появи живот и здраве следващата събота в туристическото приложение на „Сега“.

  Също тук искам да изкажа огромната си благодарност на всички експерти от Природен парк Странджа, които направиха преживяването наистина незабравимо и улесниха безкрайно работата ми. Обещах им, че ще ида пак като турист и ще изпълня обещанието си. Ако и вие решите, в което съм сигурен, посетете първо http://www.strandja.bg/, където гарантирано ще намерите всичката необходима ви информация. 

  Всичко започна в 3 часа сутринта на 16 май, събота. От редакцията на „Сега“ към Бургас поехме моя милост, шофьора ни Борето (Шумахер може само да му диша прахта, от мен да знаете), и хубавата фотографка Невена, която показа завидни геройства, но за това по-нататък.
  Пътят бе еднообразен, с изключения на неколкократните ми настръхвания при остри завои с над 100 км в час, но Борето се доказа като врял и кипял шофьор и стигнахме до Бургас още към 7:30. Почакахме малко да дойде буса на администрацията на Природен парк Странджа, казахме чао на Борето и заедно с други колеги поехме в посока с. Звездец, където трябваше да се открие Фестивалът на зелениката. С нас бяха Теодора Георгиева, готина колежка от Бургас и Диана Павлова, еколожка, в чиито блог (http://insandals.blogspot.com/) има великолепни снимки. 
  След час път към селото пристигнахме благополучно. Там изживях първия стрес, попадайки на чутовно сборище на бабета от самодейни състави, против които нямам нищо лично, но ме стресират в големи количества - тогава стават агресивно музикални. Качването от селото към местността с крайно оригиналното име Селски баир бе лесно и бързо, но мнозина предпочетоха един ретро начин на придвижване...
  На баира имаше опнати маси, които бързо се пълнеха с вкусотии и различни местни традиционни изделия. Аз бях гладен (нещо, което е константно при мен), та се навъртах основно около тях, но не ме огря – било за след откриването. Адреналинът ми съвсем се повиши, когато на едната маса извадиха няколко шишета с огнена вода, местно производство, която ме привлече магнетично. Не си купих, защо – ще научите след малко.
  Откриването беше традиционно скучновато, знаете как е със задължителните слова, но няма значение. Все пак приятна изненада бяха група момичета, които, независимо от принципната ми непоносимост към народни мелодии, пяха великолепно. Щом обаче бабетата започнаха да налитат на талази към микрофоните, аз скоропостижно се изнесох и отидох да интервюирам Джъстин, американския доброволец от Корпуса на мира. Момчето е много точен пич, 25 годишен, от година и половина е в Странджа и е научил съвсем поносимо български. Преди идването си тук е работил в Коста Рика, където опазвал маймуни. Луд човек, но с тази лудост, която ми дава надежда, че все пак от тоя народ става нещо свястно, а не само пушечно месо за геополитическите интереси на политическата им класа, затънала в безбожни дългове към еврейските банки. Снимка на Джъстин има по-долу - момчето с яркожълтата тениска. 
  След празненството бе официално открита новата еко-пътека „Пътят към звездите“, която по незнайни причини бе членувана с кратък член на де що табелки има, но това се преживява. Оформи се една дълга колона и всички в бодър дух поехме по дългия маршрут, който бе с ориентировъчна продължителност 5 часа.
  За прехода на първо място искам да кажа, че свалям шапка на прекрасната ми колежка Неви. Тя прие със стоицизъм желанието ми да минем по дългия, а не късия маршрут (който е само двучасов), и през цялото време безропотно носеше тежкия си фотоапарат, както и една немалка раница, която упорито отказваше да ми даде (Овен, какво да се прави). Пътят е живописен, минава се през много полянки, през купища клони, горички и т.н., превалят се немалко хълмчета, но като цяло е нормален, без изненади – прекрасен въздух, блажено спокойствие и свещена тишина. Най-забавно, разбира се, е газенето на р. Велека, което си е наистина такова – събуваш си съвестно обувките и чорапките, взимаш ги в ръчичка и джапащ през плитката вода, като внимаваш да не се подхлъзнеш на острите камъни. Стресиращ момент беше пресичането заради техниката на Неви, но с дружни усилия (основно нейни) пресякохме. Иначе опции си имаше – лесния вариант с една гумена лодка, и трудния – по въздушния трамвай между двата бряга. Едно браво на смелчаците, които полетяха, за съжаление аз не бях от тях.
  До реката ни чакаха закуски, кафе, чай и сетне продължихме сред дебрите странджански. Газихме още две реки – Катун и Чурка, в първата от които плуваха безкрайни количества попови лъжички.
  Към нас бе прикрепен един от местните водачи, който в забавните си усилия да ни прекара през преки пътища само ни поизмори, без да печелим време или разстояние, но няма значение – човекът искрено искаше да ни покаже алтернативни маршрути. Същият беше така любезен да ни покани в собствената си къща в с. Бръшлян и да ни гости с превъзходната си ракия, а в последствие дори ми подари едно шишенце от нея, което ми бе обещал и заради което не си купих от масите над Звездец.

 

В село Бръшлян има великолепни стари къщи, които си заслужават да се видят, а в някои от тях дори може да се спи.

 

Оттам трябваше да стигнем да село Граматиково, където щяхме да спим. Разстоянието от около 35 км минахме с една очукана джипка „Нива“, в която гърмеш старо сръбско, което събуди стари спомени от родния Видин, но за това минало не ще говоря – трябва да запазя аудиторията си :).

  Пристигнахме благополучно до селото, където след малки неразбории най-после ни настаниха в една великолепна къща за гости със страхотен изглед и много добри условия за преспиване. Особено ще акцентирам на баните, които бяха нови, удобни и с всички екстри, така че си взехме по един благословен душ и освежени се качихме пак в кола и поехме към местността „Св. Илия“ над селото, където имаше палатаков лагер за най-големите ентусиасти, които не бяха никак малко.

   Там бяха разположени адски много маси, а ядене и пиене имаше в чутовни количества. За нас бе приготвена маса точно до сцената и дансинга, но радостта ни трая кратко – до момента, в който едно красиво момиче не запя и усилвателите не извършиха децибелно изнасилване над ушите ми. Все пак след малко силата им беше намалена до поносимо ниво и можахме да се насладим на прекрасното меню, което беше приготвено, полято и с прилични количества ракийка и бира. По поляната се опънаха хора и хората се забавляваха наистина от сърце.

  Същевременно бе време да идем да гоним прилепи и с един от експертите на парка - Стоян Йорданов, поехме по пътя. Той разполагаше с едно устройство, чиято функция е да засича ултразвуковите вълни, с които прилепите се ориентират, и дори по тяхната честота да ги идентифицира по видове. За съжаление явно шумотевицата от сцената бе прогонила всички летящи бозайници и не можахме да проверим как действа джаджата, но нейсе.
  Малко по-късно поехме обратно към селото, като преди лягане дадохме обещание да станем в 6, за да снимаме мъглата, която се образувала сутрин над Велека...

  Край на първа част.
   

  Тъй като на втория ден се случиха не по-малко интересни събития, ще ги опиша отделно в близките дни :)

  Там ще разкажа за първия в България гео-маршрут край морето от Ахтопол до Синеморец, за устието на Велека, един гол мъжки задник, за червенобузи питомни костенурки, биещи дивите си посестрими, за возене с лодка по Велека, за цъфнали лилии, видри, ловуващи в морето, за още една безкрайна трапеза и прочие забавности.

   И имам още великолепни и живописни снимки, естествено.