05 май 2009

„Талисманът“ по Стивън Кинг и Питър Строб не е особено ценен




  За първи път в блога ще направя негативна рецензия на книга. Болно ми е, че е един от тримата ми любими писатели (другите са Стайнбек и Франк Хърбърт), а именно Стивън Кинг. Малко оправдание е, че книгата е в съавторство с Питър Строб.
  Става дума за „Талисманът“, издадена в САЩ през 1984 г., а у нас през 1993 от „Плеяда“.
  Бях решил, че тази книга ще осмисли ваканцията ми у дома във Видин, но напротив, почти успя да ме накара да я захвърля още на първите 200 страници, но се насилих и във влака към София довърших и останалите 450.

  Накратко за какво се разказва. 12-годишният Джек трябва да премине през цяла Америка от източното крайбрежие до западното, за да спаси майка си, която умира от рак. Един скитник му разкрива съществуването на „Териториите“ - паралелен на нашия свят, където властва магията. Оказва се, че бащата на Джек и един негов недобросъвестен приятел са знаели за това място и са го посещавали. Постепенно в пътуването си Джек открива за съществуването на двойници – идентични хора и в двата свята, както и разбира, че крайната му цел е вълшебен Талисман, който е централната точка на пресичащите се светове. Приятелят на баша му и неговият двойник от Териториите опитват всичко, за да го спрат, но с много късмет Джек се спасява и благополучно се добира до Талисмана, като накрая всичко завършва с безкрайно скучен прекрасен край.

  Написан само година след приказката „Очите на дракона“, „Талисманът“ е една нейна разширена версия, в която са добавени и очевидни идеи от минали негови книги, а именно в хронологичен ред:

  Сияние (1977) – зловещия хотел. Главния герой Джек през цялото време пътува от един плашещ хотел, в който умира майка му, към друг, още по-страшен, където се пази магически талисман.
  Гняв (1977) Джек е на идентична възраст с Чарлз Декър и по подобен начин му се налага да се справя със света на възрастните, който го отхвърля.
  Нощна смяна (1978) – Чудовищата от мазето са пренесени в „Териториите“, но разнообразени с нови видове.
  Дългата разходка (1979) – момче, което извървява стотици километри, без да спре – Джек се движи на запад през целия роман, с малкото спирки, в които обаче му се случват далеч по-лоши неща.
  Куджо (1981) – тук може да не съм прав, но помощникът на Джек – вълкодлакът Вълк през цялото време ми изглеждаше като вярно куче, което беше неизбежно да не побеснее (в романа става вълк при пълнолуние и заради издевателство) и да го спаси с чудовищната си мощ.
  Предполагам, че ще се намерят и многобройни паралели с разказите на Кинг, на които той е безспорен цар.
  В заключение ще кажа, че наистина ми е тъжно, че романът не ми допадна. Не знам колко от романа е на Кинг и колко на Строб, нито дали си личи къде е писал единия или другия – преводачът за добро или за лошо е заличил стилистичните разлики, които, предполагам, има в оригинала.
  Книгата е една въздългичка приказка, която тече безкрайно мудно до 200-та си страница, после все пак се размърдва, но през повечето време е безкрайно предвидима и едва ли ще хареса на някой на повече от 16 г. 
  Романът има и продължение, наречено „Черната къща“, а Кинг е обещал да има и трета част. Аз лично ще пропусна, може пък да са по-добри.
  Все пак е радващо, че Кинг е изоставил тези приказки за (не много) порастнали и е написал „То“, „Томичукалата“ и други, където има фентъзи елемент, но той е само щрих към страховитата история.

6 коментара:

Хриси каза...

На мен също не ми допадна тази книга.
Не ми допадна и "Клетка"... просто краят беше толкова нелепо претупан, че ми се стори абсурдно, предвид обема на творбата като цяло.
Харесвам Кинг, но явно съавторството не му се отразява добре :)

Христо Блажев каза...

Не съм чел "Клетка", ще ти се доверя и ще я пропусна :) Тези съавторства стават много комерсиални и в тях сякаш слагат само изпитани елементи.

Хриси каза...

Благодаря ти за доверието :)

Иначе... когато името ти работи за теб, няма значение каква посредственост ще пуснеш - все ще се намери кой да я хареса, само защото е твой фен. Мнооого тъпа максима. За жалост.

LaSombra каза...

В книгите на Стивън Кинг напоследък наистина се забелязва една матричност. Във Family Guy (много хубаво сериалче) имаше една сценка:

Стивън Кинг говори с издателя си.
-- За какво се разказва в последната ти книга? -- пита го онзи.
-- За семейство, нападнато от... от... -- Кинг се оглежда и хваща първия попаднал му под ръка предмет -- нападнато от нощна лампа! Да, от нощна лампа! -- и започва да размахва въпросната лампа към издателя.
-- Вече не се и стараеш, а? Добре, добре, давай я по-бързо -- казва човечецът с въздишка.

Bla каза...

"Талисманът" е една от малкото книги на Кинг, която не дочетох... което не променя факта, че Кинг е велик. :) По въпросния роман наскоро издадоха комикс, който не изглежда зле.

Анонимен каза...

"Талисманът" е един велик епос, а описанието на Териториите е толкова живо и подробно, че създава усещането за реално място. Пейзажите, които рисува книгата и настроението, което създава мога да сравня единствено с албума на Shpongle - Are You Shpongled? Епично, психеделично, френетично, разтърсващо изживяване... Това бе за мен тази книга!