„Прогноза” - един различен български филм

   Дойде време с удоволствие да ви представя първата гостенка в моя блог. Тя не е блогър и с това май се изчерпват недостатъците й.

   Девойката се казва Ива Колева, на 24 години е, от Видин, има издадена стихосбирка, но за момента упорито удържа на натиска да подготви втора. Работи вече от цяла вечност в Младежкия театър, но слава Богу удържа на съблазните на буйното актьорско обкръжение. Миналата година завърши по срамно успешен начин българска филология в СУ, а понастоящем учи магистратура, която аз усърдно успявам да не запомня :)

   Но ето го и текста. На мен ми харесва, ако и да не съм гледал филма, и съм на мъничко да поправя този пропуск.

   Любов, плаж, аромат, вятър, тела могат да се усетят и видят във втория игрален филм на Зорница София „Прогноза” (2009). Освен режисьор, тя е и сценарист на филма заедно с Емил Бонев и Алексей Кожухаров. Този проект, подобно на първия игрален филм на младата режисьорка „Мила от Марс” (2004), се отказва от говоренето на постсоц теми – твърде преекспонирано в родното ни кино.

   „Прогноза” е филм за любовта, за приятелството, за балканските взаимоотношения и срещата на различни култури и ценности. Зареден с енергия и позитивизъм, филмът ни среща с четирима приятели – Виктор или Облака (Деян Славчев – Део), Горан или Die Hard (Стефан А. Щерев), Психопата (Асен Блатечки) и Фитила (Юлиан Вергов), споделящи общата си страст по уиндсърфинга.

   Дотук добре, но трябва да споменем, че Die Hard e сърбин, а Психопата – македонец, т.е. имаме среща на герои с различна балканска идентичност. Зорница София ни ги представя точно като съвременни млади хора – непринудени, забавни, позитивни, вглеждащи се във веселата страна на живота, но на места прекалено вулгарни, което е натрапващ се недостатък на филма. 

    В „Прогноза” се срещаме и с Маргарита (Теодора Духовникова) – сестра на Облака и амбициозна студентка, отишла да специализира в Лондон журналистика. Там тя се запознава с Марко Матанич (Крешимир Микич) – известен журналист, който се отрича от националната си принадлежност (той е хърватин), защото преживява военна травма преди 10 години. В Лондон Маргарита заживява при Марко, но съжителството им е изпъстрено от постоянни кавги, причинени по-скоро от буйния нрав на Маргарита и склонността й да драматизира и да влиза лесно в спор.

   След поредния конфликт между двамата героинята взима сърфа на Марко и поема с брат си Виктор към турския остров. На самия остров четиримата приятели се забавляват шумно, докато вятърът спира и те са принудени да прекарват времето си извън морето. Започват разговори за история, фолклор. Приятелите спорят, като основен въпрос е „Имат ли балканските нации идентичност?”

   В този момент към турския бряг пътува Марко Матанич с единствената цел да си върне дъската, взета му от Маргарита. Журналистът решава да заснеме репортаж за случващото се на острова. Краткият филм на Марко, очевидно преекспониран и показващ нашите герои като диви балканци, неспособни да се разберат помежду си, скарва четиримата приятели, които започват да говорят на английски език, „за да се разбират по-ясно”. Тук Зорница София въвежда темата за Вавилонската кула, но разгледана по различен начин – обратно на старозаветната притча в началото приятелите се разбират, говорят на един език помежду си и комуникират прекрасно. Но в деня, в който се скарват, заговарят на английски език.

   Героите се отдалечават един от друг, но едно събитие ги сближава – Маргарита се загубва в морето, опитвайки се да кара сърф. Нетипично за български филм финалът е оптимистичен – Маргарита е намерена, Марко щастливо преоткрива връзката им, а приятелите отново говорят общ език. 
   Достойнствата на филма са много – чудесните кадри на оператора Крум Родригес, който ни потапя в екзотичната атмосфера и ни разкрива красотата на острова. Музиката на Блуба Лу, Румен Тосков, Ирфан е в съзвучие със свободата и неподправеността, които лъхат от „Прогноза”. Диалозите не са тежки, драматични и дори на места прозират игривите и неподправени импровизации на Юлиан Вергов, които се случват съвсем естествено в този непринуден и изпъстрен с лекота и липса на героични и драматични жестове филм. Сполучливо е присъствието на пародия и самоирония във филма, което прави чест на Зорница София, защото показва категоричното й оттласкване от драматичните, пълни със самосъжаление и непременно завършващи песимистично български филми.

   За наличието на толкова тестостерон, събран на едно място, няма какво да се каже, а само да се види – защото Деян Славчев –Део, Асен Блатечки, Юлиан Вергов, Стефан А. Щерев и Крешимир Микич, освен че са любимци на камерата, са и много естествени и органични в играта си с изключение на няколко сцени, в които преобладават театралното крещене и преиграването. Но като цяло това е филм от млади хора за млади хора, при които в крайна сметка прогнозата е винаги оптимистична. А филмът е многопластов, изобилства от теми и послания, които да докоснат емоционалния и аналитичния свят на зрителя – за любовта, която таим в себе си, но най-накрая задължително споделяме, за комуникацията между хора от различни националности, но с еднаква страст в сърцето.
С „Прогноза” Зорница София прави заявка за едно по-различно българско кино – оптимистично, разведряващо, истинско.

   P.S. от моя милост: Бравос, Ивчо.

  Всичколандци! Оценете труда на девойката! Благодаря за което!