30 септември 2009

Малка грозна политическа гавра

   Снощи попаднах на този уникален плакат. Реших да го променя малко, защото ми е дошло до гуша от всички на власт, стари и нови, неразличаващи се по нищичко, освен по словоблудството и алчността. 

   Осъзнавам, че съм си оставил пръстите, но нямам хич опит в работата с Gimp.

    Задължително виж още: 

   Кратка анимация за историята на САЩ като стрелбище

29 септември 2009

Кратка анимация за историята на САЩ като стрелбище

    Гледах филма "Bowling for Columbine" на Майкъл Мур, който разказва за обсесията на американците по оръжията. Заглавието идва от клане в американска гимназия, когато двама ученика убиват 12 ученици и един учител, като преди това изиграват няколко игри на боулинг. Медиите обвиняват Мерилин Менсън, чиято музика двамата слушали...

    А това клипче разказва вкратце историята на САЩ от гледна точка на страха и оръжията....

28 септември 2009

Екологичната катастрофа на Великденския остров вещае бъдещето на цялата планета

   От няколко дни съм се зачел в мащабното изследване на Джаред Даймънд "Колапсът. Човешките общества между успеха и провала". Известният изследовател (автор и на "Пушки, вируси и стомана") е разгледал из основи редица общества - както древни, така и съвременни, като при всички е потърсил общото между тяхното развитие и въздействието, което оказват върху околната среда.

   Реших, че подобен труд не заслужава една бегла, па макар и хвалебствена статия, затова и ще напиша няколко, посветени на някои от най-интересните случаи, които е разгледал.

   Като за начало ще разкажа накратко за историята на Великденския остров, предполагам, че повечето знаете за какво иде реч. Интересното при него е, че той е едно напълно изолирано късче земя, което след заселването му от мигриращи полинезийци през Х в. е напълно откъснато от останалия свят. Затова и ме впечатли прекрасната аналогия, която прави Даймънд - островът е просто умалена версия на нашата планета - не можем да я напуснем, а ако унищожим екоравновесието й, ще унищожим себе си...

   Какви са условията, които заварват полинезийците на острова? Покрит с гъсти гори, около него има бедни на риба води. Достъпът до питейна вода е труден – вулканичната почва изсмуква бързо дъждовната, а и не вали чак толкоз. Заселниците бързо избиват птиците и морските бозайници, а като домашни животни гледат само кокошки.

   Островът е бил разделен на няколко територии, контролирани от племенни вождове. Именно техните образи са запечатани в огромните статуи (моаи), които и до днес впечатляват със своята загадъчност и събуждат безпочвени теории за извънземна намеса. Няколко думи за тях - те са разположени на огромни платформи, наречени аху. Повечето са разположени по крайбрежието, а моаите върху тях са обърнати с лице към сушата.  Малките платформи тежат около 200 т, най-голямата – Аху Тонгарики – 9 000 т! Пред  ахутата има крематориуми с останки от хиляди тела на хора и животни. Традицията на изграждане на подобни статуи не е уникална, има аналози в източната част на Полинезия. Повечето статуи са около 4 м високи и тежат 10 т. Най-високата – Паро – тежи 75 т. П0-късните статуи са по-големи, но и по-леки - увеличаването на размерите им Даймънд обяснява с нарастанала конкуренция между вождовете, които се опитвали да изтъкнат властта си.

  Защо са били издигани? Причините според изследователя са на първо място е имало добър вулканичен материал за ваене - туф. Другите островни общества в Тихия океан са били относително наблизо и са изразходвали енергия в търговия и войни, но на Великденския са били напълно изолирани - може наистина да се каже на шега, че са нямали какво толкова за правене. За преноса на статуите е помагал почти равнинния терен на острова.  
   Моаите са пренасяни по дървени траверси – опитно е доказано, че за около седмица 50-70 души за 5 часа работа дневно могат да издърпат средна статуя на 17 км – най-дългото разстояние от мината до крайбрежие. Според изчисления на учени 1 статуя е била изработвана от 20 ваятели за около месец.

   И оттук насочваме вниманието към екологичната катастрофа. Днес на Великденския остров дървета няма. Местните са ги изсекли до едно за изработка на въжета и трупи за пренасянето. На острова е имало огромен вид палма с диаметър ок. 2 м и над 20 м височина.

   Тежкия труд е изисквал сериозно хранене – увеличение на посевните площи, които бързо изтощили почвата.  Бързото увеличение на населението е причинила необратима промяна в екологичното равновесие.

  След изсичането на дърветата са започнали да греят с треви. Дотогава местните са кремирали мъртъвците си, но се насочват към мумифициране и погребване. Но и тези мерки не спасяват положението - липсата на дърветата отприщва неудържима ерозия на почвата и последвал глад, канибализъм и демографски срив. Даймънд цитира едно от най-лошите оскърбления на местните: “Плътта на майка ти да се заклещи между зъбите ми".

   Гладът срива авторитета на владетелите. Започнали размирици и мнозина се върнали в пещерите за защита. В началото на XVII в рухва и религията – край с моите, немалко са разрушени.

   След идването на европейците сценарият е до болка познат - епидемии от шарка и отвличане в робство. През 1872 г. на острова са останали само 111 местни жители при многохилядно население през предните векове.

   Това ли ни очаква? Може да ни се струва смешно, че заради владетелски амбиции е могло да се унищожи природата на цял остров - местните буквално са отрязали клона, на който са стояли.

   Но не правим ли и ние същото в този миг с безкрайното преклонение пред консумистическия бог?

----------

Виж още:

Болц оповестява своя "Консумистически манифест", но апологетиката му дразни 

Филмът "Корпорацията" показва жестоката реалност на съвременното хищничество

Кървавият метал, носещ смърт в Конго, е в GSM-те ни

Престъпленията на световните марки и транснационални корпорации


Гор Видал рисува раждането на империя във "Вашингтон, окръг Колумбия"


   Започвам да пиша за тази книга с леко недоволство. Очаквах повече, много повече. Особено след великолепната публицистика на "Вечна война за вечен мир", но се оказа, че литературната версия на раждането на американската империя ми се стори безинтересна и скучна.

    Накратко историята. Авторът проследява няколко десетилетия от американската история - от 30-те до 60-те, в които се фокусира върху скритите политици - тези, които губят изборите. Да, всички сме учили за Рузвелт, Труман и Айзенхауер, но никога не сме чували за загубилите. Видал вади на показ именно тях - опозицията, които смятат, че тези президенти са пагубни за държавата, че водят към гибел и вярват, че могат да се справят по-добре.

   Основен персонаж е медийният магнат Блез, който контролира чрез вестниците си немалко гласоподаватели. Той е ярък противник на Рузвелт и подкрепя сенатор Бърдън Дей - един от малкото останали неподкупни законодатели. Неговата цел е президентския пост и в името на тази цел допуска да приеме подкуп, което ще му струва скъпо.

   До сенатора стои неговия секретар Клей Овърбъри, който има неустоима външност и успява да съблазни както дъщерята на Дей, така и на Блез - Инит, за която се жени. Клей също има амбиции за високи политически постове и отрано започва да изгражда образа си, кулминацията на което е фалшиво геройство по време на Втората световна война, което е надлежно раздухано от вестникарската империя на Блез.

   Като наблюдател синът на Блез - Питър, вижда как баща му изоставя всякаква обич към него и сестра му и пренасочва всичко към Клей и възможността той да стане президент, без значение от методите. Завъртат се вътрешни интриги, коварства и корупция, за да се стигне до сблъсък между Клей и Дей в края, в който се намесват и други от героите.

   Да, сюжетът е интересен и според това, което знам за Видал, е истинен в основните детайли. Мисля обаче, че в описвания свят на политическата върхушка така и не намерих герой, който да ми допадне, с който да се асоциирам - всички ми се струват схематични и елементарни, движени само от жаждата за власт, изключая сенатор Дей, който има и идеалистични подтици. Иначе от книгата могат да се научат немалко интересни факти, като например това, че всеки кандидат, спечелил политически пост, е длъжен да внася през първата си година цялата заплата в касата на подкрепилата го партия като благодарност.

   И един съвет - не правете глупост като мен да я купувате от "Славейков" за 10 лв. - намира се и в кашони за 2-3 лв.

---------------------

Вижте още:

Гор Видал се бори с митовете във "Вечна война за вечен мир"

Четири "Особени сезони" по Стивън Кинг

Най-якото анимационно реалити - "Drawn toghether"

"Влизате в частен дом. Уведомяваме ви, че телефонът ви е заглушен." Идилия

26 септември 2009

"Влизате в частен дом. Уведомяваме ви, че телефонът ви е заглушен." Идилия


   Шумни времена настанаха.

   Спомняте ли си как само преди няколко години плащахме по лев, лев и нещо на минута? И тогава не си и помисляхме за пространни разговори, а пишехе, ли пишехме есемеси. А обажданията бяха за наистина смислени неща.

   Друго време настана. Разговорите станаха евтини, безброй промоции, групи приятели и други такива осигуриха възможност, ако не с всички, то поне с немалко близки хора да говориш на символични цени. Затова и по улиците, в рейсовете, в колите, колкото и да е незаконно последното, всички са хванали телефоните и обсъждат теми в диапазона от турски сериал или тъпоумно реалити до операцията на някой близък. Не, и аз не правя изключение от общата маса, имам си "Loop" и чинно си изговарям всичките 500 минути месечно, че и отгоре.

   Но има едно място, където се дразня на ползването на телефона. У дома.

   (Харесвам театрите. Откакто заглушават телефоните, те станаха едно от най-привлекателните места за мен - утре например с Надя и другарчета ще уважим 199.)

  Иска ми се и в домовете да е така. Да има джиесем изолация. Да могат да се водят разговори единствено на терасата. Или в коридорите. Пък може и в тоалетната, знам, че някой обичат и там да са в разговор, необяснимо за мен.

    Знам, че съм краен. Но представете си обстановката. Вечер е. Стаята е потънала в сумрак, разрязван само със сноп светлина от малка нощна лампа. По стените книгите стегнато са наредени като на парад. Компютърът е с изгасен монитор и приглушено свири "Godsmack". Чета. И изведнъж телефона ми звъни. Вярно, няма ги вече соцстърженията, които превръщаха домашните телефони в съвършените будители. Но и леката мелодия на "Rainbow" не омаловажава факта, че съм откъснат от книгата ми. И не че има нещо важно - просто етикецията на евтините разговори изисква да се чуваме често. Дори и да няма какво да си кажем.

    А когато други хора говорят около вас? И то не за нещо важно - просто си говорят, колкото "да се чуем", сякаш няма днес-утре да се видим.  Няма спасение от лекотата на комуникацията.

   Преди седмица две писах за една книга на Рюдигер Сафрански.  Там се казваше, че в по-раншни времена само прислугата е трябвало да е на линия винаги. Сега с модерните средства за комуникация всички сме се превърнали във взаимни слуги. И това не вярвам да харесва наистина някому, който е надминал 16 години.

   Дявол да го вземе, искам си кътче от тишина. В който да не ме намират, за да ме питат как съм и какво съм правил днес. Искам да не слушам другите - техните разговори още по-малко ме интересуват.

   Моля за тишина.

24 септември 2009

Отпускам режима на модерация на коментарите


   Малко техническа информация. Най-известния анонимен борец за демократичност у нас Балтазар Иванович ми даде добра идея да пусна за модерация само по-старите коментари в блога.

   По принцип от известно време мислех да махна модерацията, защото ми липсва удоволствието да забележа наличието на коментар още при влизане в блога. Затова я изключвам, а само по-стари от 3 дни ще подлежат на преглед, за да не пропусна нечие мнение.

   Благодаря на всички, които си правят труд да коментират - така блогването не е занимание самотно, а се превръща в ефективна комуникация и средство за оформяне на позици.

   P.S. Снимката е сладурска, нали? :)

Трагедията да си мрънкалото в златната среда


   Ний сме си нация от мрънкала. И пишещия тези редове не прави ни най-малко изключение. В момента например всекидневно мрънкам, че още ме профилактира "Топлофикация" или че трябва да плащам за кабелна, за да гледам Шампионската лига. Моите съквартиранти също си имат повод да мрънкат - че ще плащам за кабелна и пак апартамента ще се тресе от моята фенщина.

   Иначе в по-голям мащаб мрънкането ни е национален спорт. Мрънкаме за спорта - защо се проваляме на всички състезания, а ако на някое спечелим бронз като волейбола - защо не е злато.

   Освен за спорта основно мрънкаме по политически тематики. Защо ония са краднали, а ще се разминат безнаказани? И защо сегашните обещават, като да са още в предизборна говорилня? И защо екскомунистка е начело на ЮНЕСКО, и то заради еврейски заговор? Няма угодия.

   А все пак сме част от "златния милиард". Имаме канализация. И светофари, та дори и подкупни воглаве с катаджийте. Имаме парно, ако и да дере до кости. И много други неща имаме - даже и супергерой начело на държавата, приличен на комиксов герой на "Марвел"/

   Под нас са 5 милиарда бачкатори, които си лягат гладни. И заради които на Женския пазар има маратонки по 10 лв. Същите са и в магазина на Nike, може би с няколко шева в повече, но са по 200 лв. Тези хора губят децата си - от глад и болести. А ние мрънкаме за футбол.

   Защото не си гледаме в краката - гледаме нагоре. Дето хората са се уредили, седнали са на кръгли маси и дори са се разбрали за историята как да се пише и чете, а не да се дърляме по махленски с всички на тоя окаян полуостров, дето всеки претендира, че си е изконно негов. Гледаме към уредените държави, дето според мен разликата е, че има толкова много корупция и материални блага за крадене, че остават и за обикновените хора. А у нас дори и политиците си не можем да изхраним - ей го Доган, и той над барбекюто си трепери.

   Такива сме си - незабележими. И за това все мрънкаме. И припомняме 1994-а година, която беше преди цели 15 години. Много е кофти да си в тая златна среда - отгоре те мачкат, отдолу те мушкат. 

   И все сме на тръни. И все сме изтривалка. Докато не се затрием окончателно. Май след около век го предвиждат да се случи.

   Има време да си помрънкаме и за това.

22 септември 2009

Най-якото анимационно реалити - "Drawn toghether"


   До всички фенове на "South park" и "The Simpsons" - трябва да гледате това реалити. Анимационно е, вулгарно е, откровено е... и се гаври с всички филми, които сте гледали!

   Представете си 8 анимационни героя (сред тях един като Супермен и клонинг на Пикачу с името Линг-Линг), затворени в една къща и снимани от 1 милион камери! Тоталното реалити кърти мивки и лепи плочки!


   Персонажите са абсурдни, нарисувани в най-различни стилове - едната героиня е черно-бяла, а Линг-Линг е точно като в азиатските анимации. Цензура липсва - пред камерата летят гърди, мъжки и женски полови органи, получават се странни сексуални смешения. Освен това те са в непрестанни конфликти, които се израждат в унищпжително смешни битки. Всички имат тайни - вагината на едната героиня е прокълната, друга има проблеми с теглото (меко казано), единия от мъжете е гей, прасето е маниак на просташките номера... хаос! 

    Тази анимация е всичко друго, но не и за деца! Вижте го, аз трети ден не мога да спра да се смея!

   Ето тук са и трите сезона.

 P.S. Специална благодарност за Мира, която ми каза за сериала и ми гарантира, че ще ми хареса. Е, оказа се права :)

21 септември 2009

Четири "Особени сезони" по Стивън Кинг


   За пореден път Кинг ме очарова по начин, присъщ само нему. Още повече, че този път не получих еднократна дълга порция, а цели четири, или по-точно три и половина по-къси, което си има очарованието.

   Сборникът "Особени сезони"(495 с.) съдържа четири новели, които по собствените думи в един кратък послепис в края са твърде дълги за разкази и твърде къси за романи. Макар че предполагам "Изкуплението "Шоушенк" след страхотния филм по него може да се продаде и на ролки тоалетна хартия, та дори и използвана.

   Самият автор признава, че след написването на тези новели не е имал възможност да ги публикува - те дори на са в типичния му фантастичен стил на ужасите (може би с изключение на края на последния, но за това след малко). И все пак след като името му е вече прочуто, той успява да наложи издаването на четирите новели под общото име „Different Seasons“.

   Пролетта е позната на всички - "Рита Хейуърт и изкуплението "Шоушенк" - имам я на отделна книжка, четена поне 3-4 пъти, затова се задоволих само да си припомня края. Несправдливо обвиненият Анди Дюфрен дълбае години наред стената на затвора си, за да се измъкне на свобода - и то при далеч по-реалистични обстоятелства от набивания ни от ученическите години Граф Монте Кристо.

   Лятото проследява съдбата на един "Способен ученик" на име Тод, който случайно открива, че в градчето му живее съвсем истински нацистки военнопрестъпник под фалшива самоличност. Вместо да го издаде, момчето го изнудва да чуе всички истории, а старецът има много - бил е комендант на концлагер. Малко по малко Тод бива завладян от историите, нацистът също започва връщане назад и всичко завършва в кръв, много кръв.

   "Тялото" е странна история, точно като всяка есен след жизненото буйно лято. Четирима младежи научават, че в гората има тяло на момче, бутнато от влак. Решават да идат до него и да кажат, че са го намерили случайно заради краткотрайната медийна слава. Но пътуването през гората ще включва бягство по мост пред връхлитащ влак, къпане в езеро с пиявици, страховита буря и битка с големи момчета. Малко напомня някои сцени от "То", но иначе разказът е интересен.

   Зимата е страшна. В "Начин на дишане" се описва един странен клуб, който сякаш се намира в друго измерение - мебелите носят непознати марки, книгите по лавиците са страхотни, но никой навън не е чувал за тези автори.

   В клуба се разказват истории и една от тях е същинския разказ - в нея млад лекар има бременна неомъжена пациентка, която е готова на всичко, за да роди бебето си. Наистина на всичко, повярвайте ми.

   Разказите наистина не са "канонично" в стила на Кинг - няма чудовища и странни явления. Но има кошмари, има кръв, има система, която е по-чудовищна от всичко, има тъмни горски дебри и зимни нощи, в които се случват странни неща. Има си всичко, за да остане човек стреснат, объркан... и уплашен, ако дочита страниците в нощната тишина...

---

   Вижте още:

   Честност. По Стивън Кинг.

   „Талисманът“ по Стивън Кинг и Питър Строб не е особено ценен

   Гор Видал се бори с митовете във "Вечна война за вечен мир"

20 септември 2009

Гор Видал се бори с митовете във "Вечна война за вечен мир"


   Гор Видал е съвременния Дон Кихот. Водещ загубена битка, той пише и пише срещу имперската агресия, която налагат САЩ след края на Втората световна война. Уважаван писател и доказан историк, той не може да бъде заклеймен като луд или невежа - името му е известно и думите му трябва да бъдат осмислени.

   "Вечна война за вечен мир" е сбор от есета, които са обединени около една обща тема - Манипулацията. Тази, която бива налагана безпощадно чрез медиите и учебниците, чрез фалшиви документални филми и лъжливи книги.

   Между страници 30 и 45 Видал цитира 198 военни операции, които са провели американски части, голяма част от които са тайни и тотално незаконни - атентати и сваляне на правителства. Тези факти е трудно да бъдат оборени.

   Първата част на книгата е центрирана около трагедията на Тимъти Маквей, който на 19 април 1995 г. взривява федералната сграда "Мура" в щата Оклахома, при което загиват 168 души и над 800 са ранени. Редица доказателства сочат, че няма как Маквей да е действал сам, но след бърза демонизация в медиите той поема цялата вина и е осъден на смърт.

   Видал си е комуникирал с него. И разкрива едма различна история - Маквей наистина е взел участие във взрива - но е имал причина за това деяние. През 1993 г. при полицейска атака срещу седалището на сектата "Клонка Давидова" в Тексас загиват 80 нейни членове - основено беззащитни жени и деца. Според Видал нападението е символ на полицейската безнаказаност, които правят каквото си искат. Маквей е бил отвратен от полицейщината в САЩ и затова със свои съмишленици е осъществил кървавото нападение. За което получава и смъртоносна инжекция.

   Писателят е написал немалко страници и за събитията от 11.09.2001 г. Нито една дума не съвпада с официалните интерпретации. Неговата версия е следната - 2 месеца преди атаките американските военни заплашват с удари талибаните. Причината - те пречат на “Юнион ойл” от Калифорния да прокара газопровод през Афганистан – Буш и Чейни имат връзка с фирми, които биха се облагодетелствали от него. Веднага след разгрома на талибаните договорът е подписан и златото потича като река за заинтересованите корпорации.

   Видал се връща и назад - пише за Пърл Харбър и сочи доказателства, че Рузвелт не само е знаел за нападението, но и го е провокирал с ултиматум към японците. Скача и към Труман - според свидетелство в дневника на президента от 18 юли 1945 г. той е получил послание от японският император с молба за мир, но това е игнорирано, за да бъдат пуснати бомбите. И да се лансира дебелата лъжа, че така са спасени американски животи.

   За още много неща пише Видал - някои известни, други не - но истинни. Но ако някой не иска да мисли, то си е за негова сметка.

   Един цитат казва ясно гледната му точка: “Не зачитаме мирните споразумения. Пренебрегваме международните съдилища. Нанасяме едностранни удари, където сварим. Даваме нареждания на ООН, но не плащаме членския си внос. Оплакваме се от тероризъм, но нашата империя понастоящем е най-големия терорист в света. Бомбардираме, нападаме, разрушаваме други държави. Въпреки че ние, народът на Съединените щати, сме единственият източник на законодателна власт в тази страна, вече нямаме представители в Конгреса. Нашият Конгрес е изнудван от корпоративна Америка и от нейния полицай – имперската военна машина”.

   И толкова. Който има очи, да гледа; който има уши, да слуша; тези, които харесват да мълчат - тяхно е царството небесно...

---

  Виж още:

   Филмът "Корпорацията" показва жестоката реалност на съвременното хищничество

   Престъпленията на световните марки и транснационални корпорации

   Болц оповестява своя "Консумистически манифест", но апологетиката му дразни
 

19 септември 2009

Хвана ме книжната абстиненция


   Бях се зарекъл да не купувам нови книги, докато не намаля сериозно непрочетените в книжната олимпиада. Днес обаче ме друсна книжната абстиненция и не можах да се удържа. Още повече че бях избеснял на поредната изумителна простотия на собственика на "Левски", който обезкърви отбора точно преди дербито с ония. И така, накупих си нови книжки.

   Изумителното е, че три от тях купих от "Технополис". Да, бяхме влезли да търсим фотоапарат за Надя, не намерихме, но не пропуснах да нагледам един книжен щанд и в цялата си фенска мрачност не се сдържах да си доставя малко радост.

   На първо място - Ноам Чомски - "Провалени държави". Поредното изобличително писани за гнусния американски корпоративен империализъм.

   Следва Стивън Кинг - "Особени сезони", още един бисер в колекцията - чел съм само новелата за лятото, сега ще мина и останалите сезони.

   Накрая си купих и "Илион" на Дан Симънс - имах само "Олимп", а първата част я бях "откраднал" от съседката. Сега вече ще си имам и двете.

   Малко по-късно минах през "Славейков" и жътвата продължи.

   "Вашингтон, окръг Колумбия" на Гор Видал. Най-сетне си купих тази книга, отдавна си я бях набелязал.

   И накрая Томас Ман - "Размисли на аполитичния" - адски ми е интересно какво е писал по време на Първата световна война.

   И така, в резултат на тези инцидентни покупки пак останах без нови дънки. Но пък съм щастлив и пак съм способен да се усмихвам. А и милото получи фотоапарата, който искаше, така че все пак този ден си заслужаваше.

18 септември 2009

Първо олимпиадно разочарование



   Предполагах, че все някоя книга няма да ми допадне и не ще се накарам да я прочета. Оказах се прав - това е книгата на Силва "360 градуса преди края". Прочетох стотина страници, но просто не мога да се накарам да я завърша.

   Мисля си, че не е виновна авторката - това лято прочетох изумителни фантастики на титани в областта - "Фондацията", "Илион" и "Олимп", "Стоманеният плъх", и просто тази книга не случи на време за четене.

   Идеята си заслужава - в бъдещето човечеството е достигнало границите на познатата вселена и там внезапно попада на опасни пространства с антиматерия, които започват да поглъщат цели системи. Намесена е силна езотерична нишка, в която по-висши същества с тревога наблюдават човечеството - дошло е време да се издигнат на ново спиритуално ниво, но технологията пречи. Оказва се, че антиматерията е всъщност творение на висши антиподи, които искат човечеството да се провали... Стигнах до тук - ако някому се чете, да си каже.

   Мисля в бъдно време да дам нов шанс на тази книга. Тогава може би ще бъде различно.

---

   Виж още:

   Болц оповестява своя "Консумистически манифест", но апологетиката му дразни

   Разказите на Джеръм К. Джеръм си заслужават

   “Пощоряване” на Пратчет – май Великият смехотворец губи форма или грешката е в превода…

17 септември 2009

Болц оповестява своя "Консумистически манифест", но апологетиката му дразни


   Седнах да чета "Консумистически манифест" на Норберт Болц със сериозно подозрение дали ще схвана лесно написаното. Оказа се, че притеснението ми бе напразно - почти цялата книга(158 с.) е написана в разбираем стил.

   Честно казано, изводите на Болц не ми допаднаха никак. Не мога да кажа, че в него има научно равнодушие, според мен той е силен апологет на западния капитализъм, колкото и да се опитва да заклейми консумативизма като модерна религия със своите канони.

   Според него на света има две религии – консумизъм и антиамериканизъм. Доста самодоволно, не мислите ли? Първата има основна функция снабдяване на всекидневните стоки със спиритуална принаденена стойност. Болц счита, че недемократичните държави трябва да бъдат заразени с вируса на консумативизма, само не ми е ясно тогава кои ще бъдат роби, за да работят за жълти стотинки или срещу храна.

   Болц въвежда клиширано мнение за ислямският фундаментализъм като изначално зло и смята, че консумизмът е имунната система на световното общество срещу вируса на фанатичните религии. Демек купувай, а не вярвай. И "гениалното" прозрение: "Фанатизмът е религиозен онанизъм", какво да коментира човек.

   Виж, в тези му думи намерих вярно: “Консумизмът не обещава нито цел, нито край на историята, той просто обещава, че винаги ще има нещо ново” - но в такъв случай какъв смисъл има живота?

   Болц смята, че не завистта мотивира антиамериканизма - напротив, той е отличителна черта на самото западно общество, тя е движещата му сила - купувай, за да имаш като другите. 

   Авторът се спира нашироко върху ролята на парите и стоките - според него капитализмът е религия без божество – форма на новоезичество, защото е практически ориентиран. В него има култ всеки ден - култът към стоката. Световните изложения са свещените места пред фетиша “стока”, а парите – изображения на светци и обожествяване на разменната стойност. И при все тези констатации той не се свени да заяви: "Там, където парите управляват света, няма място за властта като фанатични идеологии и кървави насилие. Монетизираната алчност укротява всички останали страсти. Любовта към парите събужда доверие – тя поражда единствено стремеж към богатство!" Зловещо, сякаш стремежът към богатствто не води към мерзка алчност, която е готова да убива.

  Насладата и стимулиращото на потреблението според Болц не са в удовлетворението на потребностите, а тъкмо в неудовлетворението, което непрекъснато подклажда копнежа. Примерно "за рицаря на масовата демокрация автомобилът е едновременно кон и доспехи”, а модерният човек живее в емоционален вакуум – той се нуждае от ситуации на контролиран риск като бързото каране. 

  И накрая една истинна констатация за корпорациите: “концерните днес с чиста съвест разработват един капитализъм, който се назовава “загрижен капитализъм”, защото идеализмът в момента се продава много добре." Тоест ни продават собствените ни мечти.

   Не претендирам, че в тези няколко реда съм преразказал цялата книга - тя е много по-дълбока, с обширни обяснения и разработки, но мисля, че посочените по-горе изводи позволяват да се направи извод, че този труд може да прави фурор в западна държава - той дава ОПРАВДАНИЯ ЗА ТОВА-КОЕТО-СМЕ, но не може да прикрие невежеството си в механизмите на живот в целия извънзападен свят.

   Болц дефинира западното общество като привлекателно, защото наместо религия от традиционен тип е прегърнал една друга, практически насочена вяра - консумативизма. Но според мен не вижда, че ако други религии дават спокойствие и сигурност, тази води само до стрес и душевно разрушение.

 

За живота в първо лице, единствено число


   Хм, май отдавна не съм писал за нещата около ми.

   Първо, как върви книжната олипиада - ами не е добре, признавам. След завършването на първоначалния списък сметнах, че няма да имам проблеми. Да, но оттогава прочетох и добавих поне 30 допълнителни книги и хубавите ми намерения започнаха да бягат като Болт с попътен вятър отзад. И тъй като нямам намерение да чета насила - това ми е противно, чета по-рядко. Сега малко се отдадох на гаджето и работата (да ме питате що), та ще видим докъде ще ги докарам нещата.

    От два дни окончателно минах на Linucs Ubuntu, и то заради лична глупост - изтеглих поредна програма за оптимизация (малко съм луд на тая тема) и тя ми очисти Windows-а по изключително ефикасен начин. Не тъжа, ще го инсталирам пак, но не бързам - свободен софтуер има за всичко.

  Втора седмица сме без топла вода - поредното годишно безумство за профилактика. Добре че имам щастието Надя да живее в друг квартал, та мога да се къпя. Да му мислят съквартираните с техните съседски гаджета - ха-ха-ха :)

   Опитах се да почна втора работа - във вестника се справям лесно със задълженията ми и имам куп свободно време. Подадох автобиография в "Хеликон" с ясното убеждение, че съм идеален за работа с книги, но не - дори не ми се обадиха. Което доста ме ядоса, да си призная - не ме е яд, че са назначили друг, а че поне можеха да ме поканят на интервю. Нейсе, нещо друго ще дойде.

   Днес най-сетне сложих черешката на една торта, дето я готвя отдавна - прекрасното ми слънце има имен ден и най-сетне една касичка се отвори и от нея се пръкна сума за едно хубаво цифрово фотоапаратче, а моя милост ще бъде обичан много в резултат на спестовността му :)

    Взех безпроблемно и последния изпит, който оставих случайно, и финиширах с подтискащо добри оценки. Е, поне ще се облажа от стипендията в бъдеще време, надявам се.

   Новият редактор на Blogger ме влудява! Не искам, не искам, не искам да пиша на него. Лошото е, че Windows Live, който е страхотна програмка, загина с цялата система. Но ще измисля нещо.

   Та това е засега - скоро почвам да пиша за далеч по-сериозни книги и се надявам да ви хареса. 

   Виж още:

   Разказите на Джеръм К. Джеръм си заслужават

   Г-н Президент, моля ви, напуснете телевизора ми!

   “Пощоряване” на Пратчет – май Великият смехотворец губи форма или грешката е в превода…

16 септември 2009

Водка "Еврейски стандарт" - съвсем истинска си е!



   Шантаво, а?

14 септември 2009

Разказите на Джеръм К. Джеръм си заслужават


   Вчера откраднах от библиотеката на съквартиранта книжле с разкази на Джеръм К. Джеръм, озаглавена "Наемателят от третия етаж" по името на първия текст. Досега не бях чел нищо от него, но останах очарован - великолепен стил с лек хумор, който просто грабва неудържимо от първата страница. Мисля, че спокойно може да бъде сравнен с Оскар Уайлд.

   Книжлето е едва 110 стр. и се чете за час, час и нещо, просто е като глътка свеж въздух след една тежка книга, която се каня да оставя и да призная, че не мога/не желая да я завърша. Ще напиша до ден-два и за нея.

   Разказите са 6 и във всеки от тях има фантастичен или приказен елемент според вкуса ви - в "Наемателят от третия етаж" се описва един забутан пансион, в който всички се мразят. Там пристига нов обитаващ, който с благия си характер и фантастично доверие, което внушава, успява да превърне всички в по-добри хора. И те откриват наново радостта от живота, която доскоро са си доставяли с дребни крамоли помежду си.

    "Шегата на философа" разказва за три двойки, които на средна възраст са разочаровани от брака си и всеки от тях мечтае да бъде с нечии друг партньор. Те получават шанса да се върнат 20 години назад със знанието какво ще се случи и възможност още тогава да се съберат с човека, който ще поискат по-късно. Оказва се обаче, че дори и фактът, че знаят, че няма да обичат човека до себе си след 20 години, не може да загаси любовта, която са изпитвали тогава.

    "Душата на Никола Снидерс или скъперникът от Зандам" е най-интересният разказ според мен. Действащите лица са 4 - дъртият и алчен Николас, тотален мизантроп, неговата дружка - вдовицата Тоеласт, която му е лика-прилика, чистачката му Кристина - чиста и невинна девойка, която се обича с Ян, млад моряк. Да, но Николас хич не иска да дава прислужницата си на младежа от чиста злоба. Появява се възможност да смени душата си с тази на Ян. И става весело - дъртакът се влюбва в Кристина, а морякът започва да задиря вдовицата заради парите й. Великолепно!

   "Мисис Конър си играе с късмета" е великолепна сатира за жена, която все мрънка, че мъжът й не е мъж - не пие, не я бие, тих, мил и добър е. Докато една нощ той не се натаралянква до козирката, строява я набързо и тя осъзнава какво нещо е искала досега...

   В "Цената на добротата" един неприятен свещеник прави постъпки да напусне градчето, в което служи, защото се мразят взаимно с местните. От чиста куртоазия няколко семейства изказват съжаление, че той си заминава и от дума на дума свещеникът наистина хваща вяра, че е харесван и за ужас на жителите решава да остане...

   "Любовта на Улрих Небендал" е странен разказ, приличен на писание на Йовков. Споменатият мъж се разкъсва между всички моми в селото си - обича ги всичките и затова не може да се реши да се ожени за никоя. Дори отива на война, но и там не намира спокойствие, докато зла съдба не надвисва над цялото село и той най-накрая разбира кое обича най-много...

   Разказах за всичките, за да видите какви прости фабули могат да станат необикновени разкази само с малка промяна на гледната точка - и Джером наистина е вложил страхотен хумор в разказването им. Книжката си заслужава вниманието, а и ме амбицира да намеря и други негови писания.

   Да имате предложения? 

13 септември 2009

Г-н Президент, моля ви, напуснете телевизора ми!

   ПОБЕДА!b_44041

   Русия е на колене и България триумфира категорично с бронзов медал от европейското по волейбол в Турция! Нашите отмиха с руска кръв болката от  полския погром вчера.

   Но едно нещо помрачи радостта от Победата – идиотската упоритост на режисьора на предаването, който на всяка втора точка втренчваше взора на камерата в ликуващия ни президент Първанов. Това ме издразни жестоко!

 00194597   Вижте, г-н Президент, хубаво е да ходите по мачовете и да демонстрирате  безплатна “загриженост”. Но защо покрай тази радост не направите нещо за българския волейбол? Играл съм предостатъчно време, за да знам в какво отчайващо положение са детските и юношеските тимове у нас – и все пак бълват таланти, които подчиняват световните колоси. А ако налеем пари, ако развием нещата, кой може да спре валяка, г-н Президент? Никой.00194626

 

 2272 

 

    Но не ви се ще. Имате си други грижи – защита на национални интереси. Руските. Или вашите си, когато ще става въпрос не за престъпно предателство, а за елементарна алчност и политическа безочливост.

    Затова, г-н Президент, докато не направите нещо за волейбола у нас – моля, напуснете телевизора ми и ме оставете да се радвам на бронза. 

bronze

“Пощоряване” на Пратчет – май Великият смехотворец губи форма или грешката е в превода…

   Часове след забавното ми участие в детското шоу “Яко” по БНТ сядам да пиша за поредната книга от “Голямата лятна олимпиада”. За предаването ще кажа само, че всички – и екипа зад камерата, и водещите, са готини и наистина е жалко, че подобно шоу е изтеглено в подобен абсурден час.

   Та, “Пощоряване”(488 г.) на вездесъщия Тери Пратчет – най-сетне негова нова книга, издадена на български. За съжаление и първата, която малко ме 100001049 разочарова.

   Да, това си е Пратчет в плът и кръв – шантави имена, идиотски персонажи, хаплив хумор и много смях. Но нещо почти недоловимо сякаш липсва. Според morrt проблемът е в превода и съм склонен да се съглася – на места книгата доскучава, което според мен е недопустимо.

   Историята. Мойст ван Липуиг е велик мошеник, който владее до съвършено умението да баламосва глупаци. За негово съжаление е хванат и обесен. Не може да се отрече оригиналността на идеята главния ти герой да умира на 20-а страница.

   Оказва се обаче, че обесването е блъф, организиран от всемогъщия деспот на Анкх-Морпорк Ветинари. Той предлага избор на Мойст – да бъде довършено упражнението с обесването или да поеме длъжността шеф на пощата, която не работи от години. Тънкият проблем на работата е, че за седмица петима назначени шефове са загинали. Мойст няма много избор, а към него е прикрепен един голем, който да се грижи да 5611 не избяга. Което измамникът прави веднага, при това крайно безуспешно.

   Пощата е огромна сграда, натъпкана с неизпратени писма, покрити с гълъбови курешки. На всичкото отгоре никой няма нужда да праща писма, защото има система от семафорни кули, които изпращат съобщенията подобно на телеграф. Проблемът е, че фирмата “Гранд Пън” е успяла с измама да ги купи и сега системата е станала както скъпа, така и ненадеждна. А шефовете на фирмата като типични капиталисти не пробират методи, за да отстранят всяка нововъзникнала конкуренция.

   Затова и пощата скоро пламва, но Мойст получава боговдъховение и намира 150 000 анкхморпоркски долара (по съвпадение точно колкото е общата сума откраднати от него пари), с който тръгва да я преизгражда, освен това се оказва, че все пак в него има амбиция и решава да тръшне отведнъж зловещата си конкуренция. А между другото и всячески се мъчи да впечатли мацката Адора бел Диърхарт, илюстрирана като кандидатка за рак на белите дробове още на 30 г.

   Той предлага облог – кой ще изпрати пръв съобщение до далечния град Генуа. На теория на “Гранд пън” ще са нужни 2 часа, на пощенския впряг – 2 месеца.

   Практически още същата вечер Мойст печели. И то с гръм и трясък. Ще ви издам тайната – мъртвите му помагат…

  ---

  А сега едно по-различно заключение. Оказа се, че тази книга и една друга - „Дребнио волен народ“ – са вече преведени отдавна и са достъпни абсолютно свободно. Преводачът се казва de Cyrvool и искам да изкажа уваженето си към трудът му. Шапка долу пред един Човек без ламтеж за финикийски знаци.

   Затова ето ви един линк към статия в блога ASSENOF, където има линкове и към двете книги. Специално за превода на “Пощоряване” горещо го препоръчвам, защото в края има въздългички бележки, в които обстойно са обяснени куп тънки моменти при превода, както и точното изписване на имената, които са просто изключителни. Иначе за книгата са писали още тук, тук, тук и тук.

   Айди, пощорявайте!

12 септември 2009

Ода за Пипи Дългото Чорапче или хвалба, че съм гост на “Яко” :)

   Първо, да се похваля. От БНТ по неведома случайност са попаднали в скромния ми блог и за изненада харесали книжната ми колекция, лятната ми книжна олимпиада, както и даването на книжки на разни непознати читатели.

   Затова и моя милост утре сутрин в ранни зори ще бъде гост в детското предаване “Яко”, което е насочено към дечурлигата от 8 до 13 г.. Според редакторката Мариана medium_39 Евлогиева (има си и готин блог), щял съм да бъда благотворен пример за малките в областта на четенето. Хей, хей, вирнах си носа – аз за пример някому :) Естествено, не си и помислям, че някой ще се вдигне в 7:50 да гледа детско шоу, затова и съм спокоен, че никой познат няма да ми се смее :)

   Та, по случай светлото събитие препрочетох за незнамсикойсипът любимата ми детска книжка “Пипи Дългото чорапче”. Да, тя е и си признавам честно.54963z

   Какво ми харесва в творбата на Астрид Линдгрен… Множко неща са. Радва ме потресаващия непукизъм на Пипи, това, че живее в един неин свят, в който няма как да навлезе нещо лошо. Никой не може да я убеди, че не е права – по това си приличаме. Инатът й е прочут, а който се опъва, бива превъзпитан – независимо дали е злобен бик или лош крадец.

   Харесва ми лидерската й роля и безкрайната вяра в куп неща – че майка й е на небето, че баща й е негърски крал, че в Огнена земя ходят на ръце.. въобще във всяка щуротия, която е измислила – много е важно добрия лъжец сам да си вярва.

   Яко е как носи различни чорапи – скъпата ми приятелка полудява с моя талант да обувам различни чорапи. Но така си ми харесва.

  pippi Да броя ли страстта към приключения, но и към уютния дом, към очевидното чревоугодничество и радостта от откривателството? Амчи да, броя и тях.

   Затова аз си обичам Пипи. И каквито и сложни книжки сега да тормозят бедната ми глава, винаги ще имам час, за да избягам във Вила Вилекула или Корекоредут.

  Или както казваше майка ми: “Неизживяно детство и разчепена младост” :) :) :)

   А я си признавайте бързо – кой е вашия любим детски герой – искам пълни самопризнания!

11 септември 2009

Петък вечер: Пратчет + джин с тоник

postal +macsab8 = JOY

09 септември 2009

Дракончето на Теллалов не само се събужда, а и бълва огън…

   Имам рядката привилегия да живея в апартамент, който нерядко е като хан за сладурите от Фондация Човешка библиотека. Затова и из нас се срещат десетки 18947 бройки от техните книги, които после се разнасят по книжарниците.

   Любопитството ми не може да устои и след като писах вече за aлманахa “Фантаstika 2008”, сега ще драсна мъдри мисли и за “Да пробудиш драконче” на Николай Теллалов, част от голяяяма тетралогия.

   Книжлето е мъничко (93 с.) и се изчита за има-няма час. Но това е един заслужаващ си час. В него се разказва приказка. И фантастика. И криминален елемент има, и малко мутробарокова реалност, и трагедия за невинен мъж в тежки отношения с опака жена… абе има си всичко, да си кажа.

   Иначе историята е проста – Радослав, продавач на книги, намира в планината една драконка. Да, съвсем истинска. Целува той един камък и от него се излюпва красива девойка на име Верена, която набързо спасява живота му и се лепва за него. И започват едни…

   Оказва се, че тя е прекарала няколкостотин години в камъка след зла магия, а сега не успява да намери връзката със своя свят, която съвремието е заключило. Бедният Радослав има нелеката задача да помогне на Верена да се впише в съвремието и някакси да се справи с опакия й характер. Следва смях, сълзи и какво ли още не. Разказът свършва рязко до морския бряг… и просто те изнудва да намериш продължението, което и смятам да направя.

   Та, внимавайте с целуването на камъни, не знаете какво чудо ще ви се стовари на главата… в този ред на мисли все се чудя кой камък целунах аз, та намерих моето сладурско драконче :P.

08 септември 2009

На абордаж!!!

   Докато списвах седмичната си рубрика “Мрежата” с удивление попаднах на поредната знаменателна инициатива на Богомил Шопов и “Електронна граница”. Създаване на Българска пиратска партия!logo_bg

   Вътре съм!

   Пописах днес за кратко с Бого и той ми каза твърдо, че нещата са сериозни и не е шега. Затуй напред и на абордаж – към продажните политически крайцери, към леконравните медийни шхуни, към корпоративните галери, които ще потънат от натрупаното чуждо злато!

   В блога на Бого можете да прочетете за какво ще се бори новата партия, няма да преразказвам неща, които на други хора засега са далеч по-ясни!

   В сайта на “Електронна граница” пък пише за стъпките, които трябва да се предприемат в близко бъдеще, за да стане факт Пиратското страшилище за лошите.

  pirates Ако горното ви вълнува, ако сте готови да пролеете кръвта си (образно казано, но с нашенското МВР всичко е възможно) за свободната кауза, ако желаете да не ви следят камери на всеки ъгъл и някой дебил да ви чете пощата – елате в събота от 10:30 в градинката между Парламента и СУ.

   “СВОБОДА, А НЕ СТРАХ 2009” ИДЕ!

  И за капак (на ковчега с мъртъвците и шишето ром) ще цитирам думите на колегата Марин Поповски от блога “Еднооки мисли”: “Мамка му, отивам да си сменя превръзката на окото (подгизна от радостни сълзи), да излъсквам дървения крак и да наточа куката и сабята. Да се готвя за АБОРДАЖ!!!”

476px-Pirates.svg

Пол Теру – “Бележникът на един консул” – малко епистоларен колониализъм

   Навярно никога нямаше да прочета книгата на Пол Теру “Бележникът на един консул”, ако не ми я бе препоръчала любимата колежка Хриси от блога “Епистoларности”. И трябва да съм й благодарен поне мъъъничко за това, предполагам :)DSCI0257

   Държа първо да ви цитирам един откъс от анотацията на книгата (издадена 1984 г. все пак, 253 с.), писана от Димитри Иванов, който иначе безкрайно уважавам, но точно тук е писал зловещо “правоверно”:   “Привидно сборник с разкази, тази книга е всъщност документ за политическия и нравствения упадък не само на американското, но и на цялото западно общество…”. Не че не съм съгласен, че Западът е затънал в блатото на егоизма и мизантропията. Просто соц-критиката от устойчивите позиции на “напредничавия строй” ми е крайно антипатична.

   Та, какво има в тези разкази? Млад дипломат пристига в Малайзия, за да се погрижи за интересите на шепа американци, които отглеждат западащи каучукови плантации. Той попада в един изумителен свят, в който привнесената западна култура се сблъсква с местните обичаи и суеверия, за да превърне живота на “цивилизаторите” във фарс.

   Какви ли не чудеса вижда той… пиянски “коледни” партита сред убийствена жега; странни пътешественици; истории за тайнствен остров насред езеро в джунглата и жена, която съумява да загуби всичко, включително мъжа си; хаотичната връзка между дебела американка и слабичък местен младеж; болни от треска, лекувани от местни лечители; принасяне на човешка жертва, за да завали дъжд и последвал съд над шамана, виновен за убийството; битка с един японец за тенискорта… и какво ли още не.

   Разказите са изумително разнообразни – някои натъжават, други разсмиват, трети смайват – просто от сблъсъка на две толкова различни култури няма как да не произлязат какви ли не последствия.

   И все пак консулът през цялото време е наясно с едно – това място е извън времето и навярно никога няма да се промени… и точно в това е чара му.

07 септември 2009

Честност. По Стивън Кинг.

   Не, няма да пиша за някой нов роман на Кинг. Пък и се съмнявам, че би сложил подобно име изобщо. Ще пиша за мен, самия Кинг и книгата му "За писането. Мемоари на занаята".Stvking

   Обожавам майстора на хоръра. От години насам систематично събирам книгите му. Помня, че в гимназията взимахме 21 лв. стипендия на месец. Час-два след като получавах тези пари, отивах да си купя книга или две на Кинг от сергия във Видин. Продавачът там ми бе съсед и винаги ми намаляваше цената - ако книгата бе 5 лв., той ми я даваше за 4, ако бе 10 - за 8. Тогава накупих доста от книгите на Кинг, издадени у нас през 90-те - с меки корици, често поопърпани, с кофти печат и нерядко дразнещ превод. Но това бе Кинг - и потъвах в историите му.

steven_kings_it_pennywise_tim_curry_01    Когато за пръв път прочетох "То", поне седмица не ходих на тренировки по волейбол - клубът ни бе низвергнат заради баскетболния отбор и тренирахме вечер от 20:30 до 22:30. Беше късна есен и си бе доволно тъмно по това време. А от всяка шахта сякаш надничаше клоун...

   При прочита на "Гняв" пък се въодушевих. Ако не сте я чели - едно момче застрелва учителка и взима целия си клас за заложници, принуждавайки ги да разкрият съкровените си тайни. И аз взех, че написах едно имитаторско разказче, само че убих класната си, с която така и не се спогодихме - химията не ме увлече и туйто. После и аз разпитвах класа си за различни неща и накрая в мелодраматичен край печелех любовта на момичето, в което бях влюбен. Беше забавно.

   Та с Кинг се имаме отдавна. Признавам, не купувам новите му книги,  и на мен самият ми е неясно защо. Струват ми се... твърде лъскави, твърде комерсиални. Ще видим, може пък и тук да си сменя мнението.

   Преди малко завърших книгата "За писането". Нямам я на книга, прочетох я в електронен вариант, взета от изключителния сайт chitanka.info. В нея Кинг е честен, честен до болка. И за детството си, и за първите си откази, натрупвани на една голяма кука, и за якото бачкане, докато продаде първия си роман... и за нелепия инцидент отпреди 10 години, когато го блъска бус и е на крачка от смъртта... но не прекрачва.
   А между тези събития разказва как пише, какво ползва, как редактира... за кътчетата за писане, за оформяне на абзаците, на пряката реч, на използваните изрази. Разказва всички тъмни тайни на занаята, точно както само един Автор stephen-king1 може да разкаже. И да признае честно колко труд е вложил, за да превърне таланта си в инструмент, който му служи вярно. И макар описанието на възможностите, които е имал, пишейки на десетки списания, публикуващи разкази, да звучи обезкуражително на фона на българската реалност, думите му амбицират.

   Благодаря, Кинг, благодаря за честността. И продължавай да пишеш историите си...