31 март 2009

Блог за Христо Ботев или как да изкараме пари?



   Докато се гмурках из "Свежо", безцелно поемайки една или друга посока, внезапно пред очите ми се появи линк към сайт, претендиращ да е блог за Христо Ботев.

   По принцип не съм привърженик на някакви такива инициативи, считам, че в нета има предостатъчно страници на историческа тематика, но все пак влязох, подведен от текста под линка: "Блогът за Христо Ботев!Информация за националния герой на едно място! "

   Влязох в сайта и се втрещих! 5 (пет) снимки, взети от Гугъл, + кратък текст, който всеки може да сглоби за точно час с Уикипедия или дори учебник по история за 7 и по литература за 11 клас, когато се учат произведенията му.

   А отстрани, като ореол около Ботевия портрет - РЕКЛАМИ - едри, ярки, примамливи. Тоест за мен отпада оправданието, че блогът е нов и още не е разработен - с толкова реклами дори и най-посещаваните блогъри не биха си замърсили пространството, камо ли някой, който тепърва ще се стреми да привлече аудитория.

   Ще ме прощава споменатия за автор Николай Гайдаров, но това си е цинизъм.

   Хората, които са чели някои от статиите ми, знаят, че съм всичко друго, но не и националист, но подобно използване на популярен образ за парично облагодетелстване (друг е въпросът доколко тези рекламки генерират изобщо някакви суми) си е жив абсурд.

   Просто е смешно.

P.s. Снощи не ми се търсеше, но днес влязох в Уикито - http://bg.wikipedia.org/wiki/Христо_Ботев - ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ И СНИМКИ СА КОПИРАНИ ОТ ТАМ!!!

Духът на капитализма

Капитализмът има две основни форми на развитие.

   Форма №1:

   

В този вариант поробваш местните и ги караш да работят за теб на място или там, където ти е угодно.

Резултат: ти печелиш пари.

    Форма №2:

   Във втория вариант местното население нагло отказва да работи за теб. Ти поголовно го избиваш и вкарваш население от първата форма.

   След това взимаш символите на избитото население и ги превръщаш в търговска марка.

   Резултат: ти печелиш пари. 

   Виждате ли колко е лесно?

30 март 2009

НАТО и принципите на международното право - упражнение за Мони Паси


   10 са основните принципа на международното право, първите 7 са включени в Устава на ООН, а последните 3 са допълнени в Хелзинки през 1975 г.:

1. Неупотреба на сила или заплаха със сила.

2. Мирно уреждане на международните спорове.

3. Ненамеса във вътрешните работи на държавите.

4. Задължение на държавите да си сътрудничат в съответствие с Устава на ООН.

5. Равноправие и самоопределение на нациите и народите.

6. Суверенно равенство на държавите.

7. Pacta sunt servanda (добросъвестно изпълнение на договорните задължения).

8. Неприкосновеност на границите.

9. Териториална цялост на държавите.

10. Зачитане на правата на човека и основните свободи.

   Задача за Соломон Паси:

   Моля, отнесете следните думички към горните точки:

Югославия, Афганистан, Ирак, Никарагуа, Панама, Гватемала, Салвадор, Куба, Гуантанамо, касетъчни бомби, обеднен уран, оръжие за масово унищожение, мъчения, изнасилвания, отвличания, убийства, военни трибунали... продължете списъка сами...

   И за кое по-точно ще вземе НАТО Нобелова награда за мир?

  Моля, посочете примери...

29 март 2009

Измамите „пролетна умора” и „смяна на часа”



   Вие вярвате ли в тези неща?

   АЗ НЕ! Както и не вярвам, че гасенето на светлините за един час помага за каквото и да било, вижте статията на Балтазар Иванович, напълно съм съгласен с нея.

   И още един линк, той е за друга статия за пролетната умора, издържана в хумористичен и забавен тон, който ми допадна, ако и да не съм съгласен изначално с идеята: http://chudene.blogspot.com/2009/03/blog-post.html 


   Но да се върна на горните две твърдения. Всяка пролет ни заливат с купища съвети какво да правим, като ни налегне т.нар. „пролетна умора”. Аз поне такова животно не познавам. Топлото време и слънцето действат по-скоро зареждащо и благотворно, а не уморяват.

   Но ето и противното мнение:
   „Тонусът и работоспособността им падат, трудно изпълняват задълженията си и са доста разсеяни. Над 50 процента от хората страдат от пролетна умора.” Тук.
   "Пролетната умора започва да превзема ежедневието ни. Обща отпадналост, лесна уморяемост, сънливост, главоболие, липса на тонус, апатия, са само част от симптомите на пролетната умора." Тук.

   "Тези промени на организма изсмукват енергийните резерви и са причина за т. нар. пролетна умора. Тя се изразява в отпадналост, парене в очите, изпотяване на дланите, разсеяност, раздразнимост и – естествено – преди всичко в една натрупваща се през целия ден умора, независимо от това, колко часа човек е спал." Тук.

   А някой си доктор Койчев дори обяснява тук, че нямало пролетна умора, а това било депресия и трябвало да се консултираме със специалист (Aтака, 4 млн. българи при специалисти, нали над 50% страдали от тая опасна болест) и да си набавят антидепресанти (уха, ето това ще бъде оборот)!


   Какво още препоръчват? Здравословно хранене, витамини, добавки... първото ясно, но другото си е харчене на пари, за да се самоубедим колко се грижим за здравето си.

Според горепосочените твърдения през пролетта 50% от хората за тотално съсипани и накакви ги няма. Нещо не мога да се съглася с това, тогава за няколко седмици биха се случвали постоянно инциденти заради "болните". При това само с бегъл поглед намерих десетки „врагове” на „пролетната умора” – черния шоколад, макарони, допълнителен прием на витамини В12, В6, В1, В2, С и D и магнезий... изобщо кой каквото му хрумне, си го препоръчва и все някой ще се юрне да си „помогне”.

   „Купувайте хапчета, те помагат, те ще ви спасят от умора и от всичко друго”...

тази мантра ни залива всекидневно от де що се сетиш телевизия, радио, вестници и т.н.

   Айде стига глупости, фармацевтичните концерни вече наистина се оядоха от продажба на плацебота с чисто психологичен ефект. Като че ли нямаше плодове цяла зима? Да, може и да не са така качествени като зрелите при „нормални условия”, ако са останали такива, де, но при условие, че цяла зима си хапвал ябълки или цитруси, какъв проблем можеш да имаш с витамините баш през пролетта, когато менюто ти е обогатява с пресни марули, репички и т.н.? Нещо не ми се връзват нещата.

А за смяната на часа? 

  „Смяната на часовото време води до стрес за целия организъм, който се адаптира в рамките на две седмици.” Тук.

„След десетилетия на прекъсвания и колебания днес лятното часово време се спазва в около 70 страни по света. От него има смисъл предимно на места, където дните през лятото са забележимо по-дълги, отколкото през зимата. Около екватора, където денят и нощта са приблизително равни - по около 12 часа - смяната на времето не е популярна. Точните дати, на които се преместват часовниците, варират от държава на държава, а често и от година на година. От 1996 г. насам европейските страни променят времето си в едни и същи дни - последните недели на март и октомври. Изключение прави Исландия, която е на лятно часово време през цялата година.” Тук.

Последното изречение ама никак не ми е ясно, тия хора един час в бъдещето ли пребивават?




    Няма да се спирам на темата за икономическата полза от това разместване, мисля, че всеки може да помисли по въпроса кои са всъщност гиганските консуматори на ток – домакинствата или заводите? Май са вторите, а за да са максимално продуктивни, разбирай доходоносни, те работят денонощно – тоест изобщо не ги засяга някакво си пестене на тока!

   Иначе и при промяната на часа отвякъде ни убеждават, че трябва да сме уморени, разконцентрирани, да ни се спи и т.н.... ужас, на някой ще му се спи толкова много, че ще изпусне края на поредното реалити, а това си е чиста загуба на аудитория, нали?


   Последно и сумарно, и двете идеи за „пролетна умора” и проблем със „смяната на часа” според мен са си измислица и се внушават непрекъснато от медиите било поради незнание, било поради това, че някой им плаща за това.

   Аз няма да пия витамини. И няма да се уморявам пролетно или заради разместен биологичен часовник. 

  P.S. Ако спра да пускам статии, значи съм се лъгал и сега съм в болница с тежката диагноза „пролетно уморен” и „часовникоразместен”, тогава не се вслушвайте в никой случай в думите ми, моля ви!!! 



28 март 2009

Как да се възползваме от идващите избори?


  Идат избори. Това изживяване ни връхлита периодически и всеки път буквално обсебва живота ни, а след отминаването му изведнъж се оказва, че нищичко не се е променило. Замислих се, дали пък не е възможно НИЕ да използваме идващите избори, та поне да получим нещо в замяна? Не, не говоря да продадем гласа си, подобни предложения ще дойдат от други места.

   Преди няколко седмици писах една курсова работа за магистратурата ми, в която се опитах да защитя тезата, че велосипедистите в София нямат нужните количествени характеристики, за да се класифицират като микротренд, но имат нужния организационен потенциал, за да постигнат своето, а именно 

 ПОСТРОЯВАНЕТО НА ВЕЛОАЛЕИ В СОФИЯ.

Ето и основната част от изложението ми, пълния текст е твърде голям за публикуване.

Първо, един цитат: 

„Ако бих могъл да изразя едно желание
 за коледен подарък към Бойко Борисов,
 бих му поискал да направи поне една колоездачна алея в града.
 Много хора, включително и аз, обичаме да караме колело,
 но тук просто няма къде”  
Михаел Ернст Антоан Гайер, 
посланик на ФРГ,
 в интервю за списание "Мениджър".

   Да започнем с това

какво е микротренд.

Според създателя на идеята за тях Марк Пен това са „обществена група с ясна идентичност и определено поведение, нужди и желания, на които пазарът и политиците в момента не съумяват да отговорят”. Той твърди, че ако 1% от населението има сходни потребности, то те могат да се превърнат в микротренд, който да повлияе на пазара и/или политиката.

   Мисля, че микротрендовете могат да бъдат интересни от гледна точка на въздействието си върху местната политика. Смятам, че съвременните комуникационни технологии са ключ към превръщането на един разпокъсан микротренд от отделни хора, сбрани заедно само в една суха статистика, в една ясно осъзната група с цели, които могат да бъдат осъществени.


  Затова се спрях на

групата на велосипедистите, и то само в София.

Аз мисля, че те могат да се възползват от обстановката и да постигнат своето.

  Велосипедистите в София ми се струват по-особени поради няколко причини – те имат организация – Велоеволюция (http://velobg.org/), имат цел – изграждане на велоалеи, имат и желанието да постигнат целите си.   Нямам намерение да заливам изложението си с цифри, от една страна, поради тяхната относителност, а от друга, защото смятам, че описанието на тази група би дала по-ясна представа за нейния потенциал да стане микротренд, отколкото цитирането на статистика. Все пак трябва да се спомене, че по неофициални данни

в София има около 10 000 велосипедисти,

което е пренебрежимо малко на фона на близо двумилионното софийско населенение.


    Според „Пътеводител 2020” на "Еконмедия" велосипедистите не са микротренд. Авторите й пишат, че „...да се движиш с велосипед в София може да си остане само опасна ексцентричност, но когато хората на колела станат достатъчно много, за да променят ситуацията на пътя, когато поискат велоалеи от общината и стойки за колела от работодателите си, а търговците започнат да предлагат стоки специално за тях, тогава говорим за микротренд.” 
  Това твърдение според мен обаче е погрешно. Не е нужно велосипедистите да станат много. Важно е само да се организират. 

    В нашия случай велосипедистите в София, поне активистите, готови да защитават правата си, не са много. Но за сметка на това имат желание да променят нещата. Тяхната организация „Велоеволюция” вече проведе протести, макар и малобройни, пред общината срещу продължаващото отлагане на създаване на функиониращи велоалеи. Те настояват, че

още през есента на 2007 г. е било взето решение за изграждане на 6 велоалеи,

което обаче не е приведено в действие по една или друга причина. Велосипедистите настояха и за разследването на един милион лева за велоалеи, които според тях са изчезнали от общинския бюджет, което е вече сериозно обвинение и излиза извън рамките на възможностите да бъдат пренебрегнати.

  Преди няколко седмици екоактивисти блокираха за кратко столични булеварди само с мирното си присъствие, организирани по интернет. Велосипедистите могат да бъдат много по-ефективни – освен неминуемата онлайн оргазнизация, те могат да се събират далеч по-бързо и да се разпръскват със същата скорост. Вече имаше организирани придвижвания на големи групи колоездачи, които създават проблеми на механизирания транспорт. А в софийския трафик и най-малкия проблем еволюира светкавично в разрастващо се задръстване.


  Идват избори. Софийският кмет Бойко Борисов ще бъде подложен на тотален обстрел от всички страни заради грандоманските си политически амбиции. Едно от оръжията срещу него безспорно ще бъде това, което не е направил за столицата през периода на своето кметуване. Освен вездесъщия боклук, чиято миризма го съпътства последните години, за младите избиратели не по-маловажна тема са велоалеите. Тук

Борисов може да набере бързо точки,

защото пари са предвидени още от миналата година, остава да бъдат оползотворени, а изграждането на велоалея не е времеемко. Тоест, без да са микротренд по смисъла на Пен, велосипедистите може да получат политическа подкрепа и да осъществят желанията си.


  В ход според общината е и идеята за

даване на колелета под наем,

взаимствана от Барселона, където тази практика е много разпространена. Подобна инициатива обаче би отнела повече време, отколкото Борисов разполага до изборите, и затова съм склонен да смятам, че няма да й бъде даден ход до идването на следващата администрация, която пък ще се заеме с по-належещи неща, т.е. идеята е неосъществима в близките години.


  През 2005 г. дори стартира инициатива за разполагане на

специални сфетофари на велоалеите,

но поради тяхната малобройност това е все още мираж. Те обаче са нужни според Европейската конвенция за пътните знаци и сигнализаци, което означава, че рано или късно ще бъдат разположени.


  Велосипедистите може да не са отделен микротренд, но те са част от общите екологични такива. Те се ползват от тяхната тежест, начинания и възможности. Призивите за по-чист въздух в столицата не са издигани основно от велисипедистите, но са функция от техните действия: повече колелета –> по-малко коли -> по-чиста атмосфера.

  Следващата седмица и аз ще си взема колело. Вярвам, че София ще стане приятно място за велосипедистите, ако не днес, утре, ако не утре - скоро. Трябва да се получи. Всяка власт произтича от народа според Конституцията - дано сега тази власт направи нещо за част от него.

27 март 2009

2011 г. - Соломон Паси взе "окончателното решение" за блоговете!


Пиша това писание в лето Пасийско 2011-о, скоро след последното прочистване на блоговете дяволообразни.
  Няма я вече таз пасмина проклета, унищожено до крак бе семето им отровно. След като венцеславния ни Соломон Паси се генерализира начело на НАТО, той бързо и съвсем самостоятелно разкри глобалния терористичен заговор на блогърите по света. Разкри се, че те са финансирани от арабски лидери, бивши руски комунисти, сегашни китайски такива и всички други противоречащи на Световния поход за мир на НАТО.
Този величав поход, наченал с освободителните операции в Никарагуа, Панама, Гватемала, Югославия, Афганистан, Ирак и т.н. трябваше да се осъществи, за да се запази Демокрацията и Корпорациите, двете движещи сили на света и светата пазарна икономика. Дори и използването на тактически ядрени удари бе напълно оправдано и приемливо на фона на глобалната блогърска заплаха, която бе просмукала цялото общество със отровата си.

  Сега блогъри няма. Всъщност няма и Интернет. Вирусите "Freedom sucks", "Blogkiller" и "Shut up" унищожиха сървърите по света, а произхода на тази атака така и си остава неизяснен. Клеветите, че са разработени от хакери от Световната американско-израелска република, са очевидна и долна лъжа. Преди световното обединение всичко бе в хаос и нестабилност, а бившия американски президент Обама не успя да се справи. Добре че се появи Соломон Паси, пое инструмента НАТО в ръка и го насочи в правилната антиблогърска посока.
  Светът е прочистен. Вредната свобода на словото бе окончателно премаханата и сега всеки може да научава Истината от официалните медии. Вчера любимия ни лидер Паси заяви, че "е време НАТО да се заеме с нови предизвикателства. След получаването на Нобелова награда за мир, организацията ще се заеме със задачата да заслужи и останалите призове, като Шведската академия на науките и другите организации вече се е съгласила да ги връчат при поискаване".

Аве, Паси, Аве, Генерални секретарю! Да пребъде Делото ти, Словото ти и Световния мирен поход на НАТО, довел до създаването на вечната демократична Американско-израелска световна република!

Да добавя и аз един залп за бомбата - простак !

26 март 2009

Университетско обяснение в... 6 клас

Днес една колежка донесе учебник по български език за 6-и клас на издателство 'Просвета'. В него открих следното определение: 

"Формите на бъдеще време в миналото за страдателен залог се образуват от бъдеще време в миналото на глагола „съм” или „бъда” + минало страдателно причастие на спрегаемия глагол („щях да съм/бъда открит” – „нямаше да съм/бъда открит”) или от формата за бъдеще в миналото + „се”("щеше да се боядисва").

Пък после децата били виновни, че се трепят взаимно. То с такива обяснения авторите са за разстрел (хиперболизирам, естествено).

Смърт на първата страница...


Влизам аз да прегледам новините и след бегъл поглед на първата страница това желание тотално изчезва...

11 души загинаха при кървав атентат в пакистански ресторант.

Труп бе открит край Нови Хан.

12 убити при престрелка с армията на Шри Ланка.

Автобусна катастрофа уби 20 души в Русия.

 12 тежки катастрофи за последното денонощие.

Как да продължиш да четеш?

ВНИМАНИЕ! Опасни сгради в София!


  Тъй де, защо да се взимат други мерки? Предупредил си, който чел-чел, който не - керемида/мазилка по главата, та да се научи да чете каквото е написано.

А на тази не може ли да сложим голяяям надпис "Уважаеми съграждани, предупреждавам ви, че тази сграда е корумпирана! Моля, внимавайте при преминаване, искат пари!"

Или на тази, там може да пише "Уважаеми съграждани от Банкя, предупреждавам ви, че тази сграда е силна, здрава, мощна, непоклатима! Моля, внимавайте при преминаване, да не отнесете някое кроше с аромат на гербер!"

25 март 2009

Есемесите на кирилица са по-скъпи от тези на латиница


   Днес научих, че есемеси, писани на кирилица, излизат над двойно по-скъпо, отколкото ако са на латиница. Това стана, когато прочетох какво е казал днес българският евродепутат и заместник-председател на Групата на социалистите в ЕП Кристиан Вигенин: 
  „Европейската комисия трябва да предприеме мерки, които да гарантират, че при изпращане на SMS в рамките на ЕС ще бъде спазвана еднаква цена за еднакъв брой знаци на латиница и на кирилица, като равнопоставени азбуки, както в роуминг, така и в национални мрежи”. 

  Той обясни, че поради спецификите на кодирането, максималният размер на кратките съобщения, писани на кирилица, е 70 знака, докато максималният размер на кратките съобщенията, писани на латиница - 160 знака. Размерът зависял от кодирането на символите - съответно 16-bit (за кирилица) и 7-bit (за латиница). 

  „Независимо от евентуални технически затруднения и допълнителни разходи за компаниите, смятам, че равнопоставеността и недискриминацията на гражданите на ЕС са основни принципи, които не могат да бъдат жертвани заради икономическата ефективност”, припомни Вигенин на Европейската комисия. “ Той отправи призива си и към българския регулаторен орган – Комисия за регулиране на съобщенията (КРС) и призова председателя й Веселин Божков „да предприеме конкретни действия за премахване на фактора за дискриминация”.

Ето, че пак ни пречи таз пуста азбука, как пък не се случи Климент Охридски да "копне" една латиница от запада, а сам цяла азбука измислил... Последното е шега, разбира се :)

24 март 2009

Нека прегласуваме "Голямото четене", щом сме недоволни...

Днес прочетох десетки отрицателни мнения за крайното класиране на "Голямото четене".

Затова пускам една анкета с 12 идентични номинации, намира се в лявата лента.

Хайде сега си кажете коя ви е любимата лично на вас!

А в коментари може да добавите и пропуснати заглавия, естествено :)

23 март 2009

1 месец бе нужен на СКГТ, за да ми отговори на мейл...


   Точно преди месец зададох няколко конкретни въпроса към бившата "Столична компания за градски транспорт", сега "Център за градска мобилност". Тогава не получих отговор и пуснах текста си без тяхното мнение. Ето тук може да го прочетете.

   Естествено, оттогава се оттече много вода, но видиш ли, днес получавам отговор! Нека видим какво съм ги питал и те какво ми отговарят: 

   On Tue, 24 Feb 2009 11:56:41 +0200 (EET), Христо Блажев wrote 
> Добър ден, 
> казвам се Христо Блажев и ви безпокоя във връзка с някои въпроси, които ме занимават от известно време. 
> На какъв принцип се определят линиите, в които текат контролни проверки на вашите екипи? Кой и как определя честотата на проверките във всяка една линия? Колко екипа всекидневно излизат за тези проверки? Имат ли екипите свобода на избор коя линия да проверяват? 
> Интересът ми е личен, поради мои наблюдения, които показват несъпоставимост на проверките в различните линии на масовия градски транспорт. Надявам се вашите отговори да просветлят картината, която съм си изградил. 
> Благодаря предварително, очаквам отговорите ви. 
> С уважение: 
> Христо Блажев

На тези целанасочени въпроси днес получих следния отговор:

Дата: Понеделник, 2009, Март 23 17:15:43 EET  
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИНЕ,

 По повод Ваше запитване Ви уведомявам за следното:

В „Център за градска мобилност”ЕООД,поделение”Реализация на приходи” има работещ модел на контролната дейност.Контрольорите работят по маршрути и часови график съобразно пътникопотока.

УПРАВИТЕЛ:

/ИНЖ.Н.КОСТОВ/

   Сами виждате, всичко е от ясно по-ясно. Благодаря за навременния и изчерпателен отговор!

Под игото на историята с голямо четене или без него

   Очакваното се случи. Т.нар. "Патриарх" на българската литература Иван Вазов триумфира на конкурса "Голямото четене". Хубавото е, че още не е създаден клуб в защита на Антон Дончев и несправедливо присъденото му второ място. Лошото е, че българинът продължава да живее в тесния си имагинерен свят, изпълнен с митове и легенди. А в тази черупка демони бродят.

  Според БНТ до снощи е водел "Тютюн", но в продължение на последните два часа "Под игото" и "Време разделно" благополучно са го изпреварили - така де, какви са тези положителни комунистически образи в българска книга - марш в огъня и знате - 451 по Фаренхайт! 

  Първите четири книги са български, факт. И пак сме по-патриоти от всички, нийде досега челото не е било окупирано така неумолимо от местни произведения.

   Това по принцип не е лошо. Питам се обаче някои неща. И четирите се считат за "задължителни" - изучават се детайлно в училище, или пък родителите ги натикват в ръцете на децата си с думите: "Ти си българин! Трябва да прочетеш това". Дотук добре, логично е, е че точно тези са били неминуемо четени от всички, които са гледали или гласували в шоуто. Останалите са твърде разнородни стилово, за да се очаква, че някоя от тях има подобна масова известност.

   Но колко от тях са четени целенасочено и с радост, без елемента на принуда, който властва в българското училище, със стройните му летни списъци с книги и гилотината на наказанието, ако не бъдат прочетени, та макар и диагонално? Спомням си, че в учебника по литература беше включена главата "Радини вълнения" - хващам се на бас, че след падането на соца поне половината ученици са я минали само нея и евентуално кървавия край с драматичното участие на Мунчо. Те не са чели книгата - те не я харесват - но я считат за връх, защото "така са им казали" и "защото така трябва". 

  Четирите властващи романа ги има във всяка българска библиотека. Не се наемам да кажа колко прах има върху тях, но все не си ги представям като книги, които са често препрочитани, което според мен е признак за това доколко са някому любими. По-скоро "нормалното" мислене на средния българин е да се гласува за "нашите" романи, нали нашето гардже си е най-хубаво. Или ето - "Под игото", "Време разделно", "Железният светилник" показват колко лошо е било през "турското робство" (две неверни думи в една любима фраза) и значи те са страхотни и трябва да са челници.

   Не казвам, че това е лошо, нито пък вменявам някому мнението си. За мен лично това е скучно и ограничено, но нямам право да говоря от чието и да е друго име. Според мен такива романи само спомагат за ранно налагане на опасни стереотипи, които стават неразрушими в по-късни времена. Те създават ясно очертана "историческа истина", която вместо ползотворен и градивен патриотизъм създава зловещ мощен национализъм с възможност за израждане в шовинистични отклонения - справка "Атака" и Воленовите словоизлияния по площадите.

    Това е литература. Не е история. Но именно заради историческата претенция те се считат за "класически". Няма да говоря за техните чисто литературни качества, това е работа на мастити критици, които разчленяват в безмилостна дисекция всяка книга, разграждайки я на съставните й части с неясна полза от това. Мисля, че всеки си има вкус и сам решава какво му харесва или не.

   Но според мен българинът не се интересува от литературата сама по себе си. Той търси себе си в нейното огледало. Нормално е да не може да се види в "Пътеводителя" или "Граф Монте Кристо", а ще се самосъзре именно в нашите книги. Но това е изкривено огледало с избирателно отражение - виждаме се такива, каквито искаме. И се страхувам, че още се виждаме комплексирано притиснати под чужди сили зли.

   Последно, извинявам се на всички, които искрено и обосновано харесват челните романи (аз лично обожавам "Тютюн", признавам, но не съм гласувал за него) и са дали гласа си с ясно съзнание. Горните думи НЕ се отнасят до вас, уважавам вкуса и мнението ви.

22 март 2009

Сянката


  Бурята наближаваше.
  Брулещият вятър подгонваше малки вълнички към брега на голямата река, те безспир доближаваха пясъка, изсипваха се върху му и се повръщаха обезсилени. Все още нямаше гръмотевици, но в тишината сякаш се носеше вече клокотещото им бучене. 
  Двойка младежи бяха застанала на ръба на издигната площадка над защитната дига, обградена от започнали да ръждясват железни рамки. Мълчаливо съзрцаваха ширналия се пред тях пуст плаж, зловещо осветяван от редуващите се светкавици. Плочките, с които бе застлана площадката, бяха напукани, а в прорезите бяха поникнали бурени, които омекотяваха стъпките на идващите често тук хора. Над тях се извисяваше някога величествена статуя на жена с меч, насочен към небето ¬- сякаш отминалият в дебрите на историята социализъм наистина бе обявил война на Бога. Той обаче бе повелил друго и преди много години една мълния удари меча и той се срина върху плочките. Статуята остана непокътната и вдигнатите и ръце сякаш се молеха прошка за човешката арогантност.
  Наоколо бе пусто. Беше само полунощ, но изгледите за силна буря бяха прогонили обичайните тълпи младежи, които се напиваха, дрогираха или обичаха по алеите на Градския парк, в чиито край се издигаше злополучната статуя и площадката под нея. Около алеите на равни интервали имаше дървета, а досами клоните им бяха разположени пейките, окупирани денем от доизживяващи пропилените си години старци. В средата пред тях имаше правоъгълни блокове за цветя, в които обаче никнеха какви ли не бурени. В отдалечения край на алеята се намираше пък едно типично за малкия град заведение с лека музика, леки цени и леки жени. Приглушените звуци от него прелитаха и до площадката, но двамата младежи не ги чуваха, погълнати от магичността на тъмнината, нарядко разкъсвана от сриващите се от небето прорези на светкавиците.
  Недалеч до самия плаж се издигаше стара средновековна крепост, идеален декор за поредния разказ за Дракула и невръстните му жертви. Обаче съвремието беше засегнало непоправимо страховитостта на каменните стени, които сега бяха обградени отвред от панорамни прожектори, обливащи ги в изкуствен блясък. Така иначе зловещата крепост беше превърната в лъскава изкуствена играчка, безинтересна и скучна.
  Голямата река беше главната забележителност. Тя държеше на своето достойнство и всяка година завличаше променлива бройка хлапета, взимайки законния си жертвен данък, отдаван и още от езическите времена. Тя носеше мътните си води през стотици километри, а градчето, построено на един от завоите й, поемаше голяма част от носените водорасли, коренища торф или разнообрази боклуци, затова на този плаж не се къпеха много хора.
  Пък и всички знаеха за Сянката.
  Това беше Видин - заспало дълбок сън градче, от който събуждането беше под въпрос. Всяко такова градче си има местните легенди. Само тук обаче една легенда си имаше градче.

  Младежите бяха млади и красиви в своята младост... Така започват романтичните истории. Но в тази история романтиката приключва със залеза на слънцето. Тогава с изгрева на луната други сили отваряха очи.
  - Ах, колко е зловещо. Сякаш някакво чудовище диша под водата!- промълви девойката, загледана в пенестите вълнички.
  Младежът се усмихна и каза:
  - Знаеш ли, тук имаме едно зловещо поверие, в което наистина се говори за чудовище, живеещо край този плаж. Нали знаеш, местните са така суеверни.
  Девойката беше гостенка от друг град и заинтересовано го погледна.
- Така ли? Разкажи.
- Или не, няма значение, това са измислици, с които се плашехме като деца. – смутено отклони той.
- Не, кажи ми! – настоя тя разпалено.
- Няма смисъл, стари бабини деветини.
- Не, не, искам да знам!- тя го дръпна за ръкава, а очите и бляскаха любопитно.
- Добре, де, но да знаеш, че си е страшничко. Някои хора дори вярват в тези истории.
- Ууу, обичам страшните истории. Но не ще ме уплашиш- откакто четох „То”, се съмнявам нещо да ме стресне.- усмихна се кокетно тя.
- Ще видиш. Та, значи, има една стара легенда за... Сянката... нещо, живеещо около този бряг, което излиза след залеза на слънцето и...- гласът му зашепна неспир слова, прошепнати му в детството.
  Разказът му беше странен. Макар и да не вярваше в тази легенда, беше чувал доста неща, някои от които наистина бяха озадачаващи. За други се досещаше, но сам не си признаваше. 
  Младежът описваше това малко, обикновено градче, в което обаче се носеха слухове, винаги анонимни, че стават необикновени неща. Сянката беше легендата, мита, преданието. Никой не вярваше в съществуването и. Никой не смееше да повярва по-точно. Тя беше ирационалната част на света - тази, която не е подчинена на разума, на физиката, билогията или математиката, която никой не ще признае, че я има - дори и пред себе си. Това беше същество от разказите на Кинг или Бредбъри.
  Младежът разказваше и разказваше, а девойката смирена го слушаше. Думите му първо я заинтригуваха, но постепенно започнаха да я плашат.
  От градчето изчезваха хора. Знаеше се. Но за това не се говореше. Общоприетата версия беше, че заминават за столицата, която отстоеше само на 200 км от Видин. Но защо пък никой не се завръщаше- този въпрос не се задаваше. Жертвите, които взимаше реката... никой не беше свидетел на удавянията им- не бяха чувани викове, нямаше открити тела. Водата поглъщаше тайните си. Никой никога не си беше и помислял за нощно къпане, а дори и някой да го беше правил- нямаше го да разкаже.
  До плажа имаше игрище за волейбол, където в минали години група младежи играеха с часове. Паднеше ли сумрак обаче, ударите им ставаха по-леки, по-насочени - и винаги в обратна на реката посока. Защото бяха виждали как паднала в плиткото топка внезапно поема срещу течението, отдалечавайки се от тях. Никой не я гонеше. Това дори и не се споменаваше.
  Рибарите край брега знаеха, че с доближаването на нощта рибата сякаш изчезваше. Никой не беше хващал и най-малката рибка след залез слънце- или, ако е хващал- нямаше го да разкаже. Но и за това рибарите не си говореха.
  Никой не коментираше и странният факт, че никое куче по никакъв повод не желаеше да влезе във водата по кое да е време, дори и по пладне, сред безопасната глъчка на все пак намиращите се желаещи за къпане. Кучетата виеха и се дърпаха, бяха готови и да хапят дори. Инстинкт? Неразбираеми мисли витаеха в техните уплашени очи. Те знаеха, че в други части на града има цели глутници бездомни псета, но в градинката около плажа нямаше нито едно. Знаеха, че бездомни котки ровят във всяка кофа за боклук- но не и в тези около плажа. Животните знаеха. Те нямаха нужда да вярват.
  Минаващите туристически кораби отдавна не спираха на старото пристанище. Капитаните им водеха уверено корабите си с максимална скорост покрай градчето- винаги денем- отминавайки с мрачно мълчане молбите на пасажерите да спрат да разгледат крепостта. Те знаеха, че тук изчезват хора. Дори и само да минеха оттук нощем, на другата сутрин неминуемо намираха някой пасажер, починал в съня си, отнесъл тайната на присънилото му се. Капитаните не знаеха ( и не искаха да знаят ) защо и какво става тук, но пътниците им бяха платили за пътуването си и те бяха длъжни да им го осигурят.
  Говореше се, че Сянката само един път е била виждана наяве от една влюбена двойка, разхождаща се в привечер по алеите, които разказваха, че е изскочила пред тях като мътно привидение от плътна мъгла, но се е отдалечила миг по-късно. Никой не им вярваше, разбира се. 
  Младежът разказа тези неща и се спря. Двамата потънаха в мълчание. Тя се присламчи към него и се сгуши в прегръдката му, хвърляйки бегъл поглед към плажа. В следващият миг обаче тя изписка и го стисна уплашено.
- Видя ли?
- Какво да видя? – попита той.
- Ето там, на плажа, има нещо!
  Тя посочи с пръст, който леко трепеше. Той се взря внимателно и на следващата светкавица наистина видя един тъмен силует до близката стена. Той стисна силно ръката и.
- Няма нищо. – успокоително промълви той. – Само един обгорял дънер е. Не се плаши. – усмихна се.  
- Сигурен ли си? – все още уплашено попита тя. 
- Да, сигурен съм, виждал съм го денем. Ти какво, да не повярва на легендата?- попита я, опитвайки се да се усмихне естествен.
- Е, не, разбира се, просто... не бях забелязала дънера и някакси...- тя не довърши, а се сгуши плътно в него. Той я целуна леко и промълви:
- Трябва да тръгваме, иначе може да ни настигне дъжда.
  Тя кимна мълчешком и двамата поеха прегърнати по алеята, оталечавайки се от молещата се статуя. Бавно отминаваха пейките, движейки се към осветеното заведение, което маркираше края на околоплажната алея- там, където вече се навъртаха бездомни кучета. До нея обаче оставаха още стотина метра, а наоколо нямаше никой.


  Сянката стоеше сред ниските клони на последното дърво по пътя им. Това същество, каквото и да бе, не вярваше в Бог, но наистина имаше страх от само едно нещо - истинската любов. Това чувство закриляше всеки, дори и от пъклено създание като него.
  Обичаха ли се истински тези две невинни души?
  Дано.
   
  09.10.07 г.

20 март 2009

Честита пролет...


19 март 2009

Постчовечност сега

   Появата на глобалните идеологии заплаши съществуването на човешкия род. Трагична е масовата заблуда, че след военната победа над нацизма и разпадането на социализма в бившия СССР те са победени. Демокрацията от западен тип е не по-малко мощна глобална идеология и тя продължава своя поход към световно господство. Нейните методи само външно са добри и човеколюбиви, отвътре те са тотално прилични на използваните от нацисти и комунисти методи.

   Франсис Фукуяма пише в книгата си "Нашето постчовешко бъдеще", че  „най-сериозната заплаха, произтичаща от съвременните биотехнологии, е възможността те да променят човешката природа и по този начин да ни отпратят към „постчовешки” стадий на историята” . Аз обаче смятам, че неговите думи са безнадеждно закъснели. Постчовешкият стадий на историята е започнал отдавна. Той е в основата на концлагерите в Съветска Русия, в техните мрачни аналози на територията на Третия Райх, във Виетнам, в Камбоджа, в Руанда, в базата Гуантанамо, в Ирак и Афганистан... няма неопетнена държава на планетата, а хората, които направиха това възможно, не могат да се кичат с думите на Горки, че „човек – това звучи гордо”.

   Ерих Фром пише в "Анатомия на човешката деструктивност ", че „степента на деструктивност се повишава успоредно с по-нататъшното развитие на цивилизацията” . Въпросът е, че това повишаване не може да бъде до безкрайност, а някъде в издигащата се спирала има точка, от която няма връщане, а малко по-нагоре – и край на това изкачване,, т.е. прекъсване, унищожение на нашата цивилизация. И други цивилизации са загивали, а после върху техните останки са се възраждали нови. Проблемът е, че съвременния технически напредък обуславя неминуемо „окончателното решение” за човешкия род. Според мен сме отминали точката на възможна промяна на пътя. Затова и смятам, че вече човекът не е точно човек – той е постчовек, точно в смисъла на следчовечност. За това не му бяха нужни футуристични биотехнологии, човъркащи из човешкия геном, както смята Фукуяма – трябваха му само мощна милитаристична наука, съчетана с безумна алчност, агресивност и антихуманизъм.

   Бжежински казва, че „демокрацията сама по себе си не дава готови отговори на дилемите за социално съществуване и най-вече на определението на добър живот. Тази роля играят културата и философията, които заедно изграждат ценности, мотивиращи и формиращи социалното поведение” . Но какво става, когато културата потъва необратимо в блатото на изкривеното, пошлото, масовото производство, а философията все повече се елитаризира и става забранена зона за масите? Тогава тези ценности ще деградират до едно константно ниско ниво, когато народите ще бъдат манипулируеми, техните желания направлявани, а животите им ще бъдат живени в името на утопии. Да, Оруел предвиди това в „1984”, илюстрирайки крайната форма на тоталитарната власт. Но в „Животинската ферма” властниците, които той е оприличил на партийната бюрокрация на КПСС, все повече приличат на днешните транснационални корпоративни хищници, които оглозгват Третия и разпиления пъзел на Втория светове в едно ново повторение на колониалната експанзия.

   Фукуяма описва подробно омаята, в която са изпаднали Съединените щати, където хората, заблуждавани от рекламите на фармацевтичните корпорации, считат за панацея психолекарства от типа на „Прозак” и „Риталин”. 10% от населението на САЩ използва тези стимуланти, като тенденцията е към ясно очертано нарастване според Фукуяма. Постчовешкото мислене дори не счита за лошо те да бъдат дава на деца, изцеждайки всеки шанс за самостоятелно, независимо развитие на неукрепналите им съзнания. А фактът, че наркоразпространението е държавен бизнес, показва доколко цинизма и алчността са надградили историческите вече чувства за чест и справедливост.

  Генното инженерство е описвано като лек за всички болести на съвременния живот. Фукуяма се е спрял подробно на неговите възможности и опасности, макар че по моему той харесва подобна бъдеща манипулативност. Той казва: „В бъдеще ние вероятно ще сме в състояние да култивираме човешки същества почти както култивираме животни, само че много по-научно и ефикансо, подбирайки какви гени да предадем на нашите деца” , което ми звучи като евгенично бълнуване на нацистки учен. Още повече идеи като закодиране на латентни хромозоми в бебета, които да бъдат избирателно „включвани” по желание, или замяната на органи с цел достигане на митичното безсмъртие според мен могат да доведат само до непредставимо нарушаване на естествените процеси. От тези опити неминуемо ще се повят същества, до които Франкенщайн ще ни изглежда като роден брат. Самата идея, че подобни опити са етични и правилни, според мен показва деградацията на мисленето на съвременните хора. 

  Отношението човек-природа е според мен втори компонент на постчовечността. От древни времена хората обожествяват природата заради нейната своеволна власт над живота. С напредъка на технилогиите човекът се научи да направлява до известна степен процесите в природата, но запази почтителното си отношение към нея.
  В наши дни от това няма и помен. Отново вездесъщите глобални корпорации, експлоатиращи дори детски труд с безчувствен цинизъм, се стремят към върховната власт над природата. И успяват.
  Глобалното затопляне е факт, който не може да бъде подминат. Заради тежката индустрия, върху която се гради цялата ни цивилизация, атмосферата се изпълва с чудовищни количества отпадъчни продукти, които водят до промени в климата и разтопяване на ледниците. Но постчовечният индивид това изобщо не го засяга, той живее тук и сега, в една моноконтиниумна реалност – за него има тук и сега, пък утре-то е само вероятност. Западният постчовек би купил кола дори на кучето си, ако то можеше да шофира.

  Замърсяванията в световен мащаб достигат гигантски размери. Огромни заводи бълват свръхпроизводство на пластмаси, метали, бои и т.н., само за да задоволят ненаситния човешки стремеж към потребление, и то тук, сега, и във всяко възможно количество. Създадената в последните десетилетия „култура на изхвърлянето” – ползваш еднократно нещо и се освобождаваш от него, доведе до ясна насока, че накрая ще трябва да изхвърлим цялата планета след прекомерната й употреба.

   А ядрените отпадъци? Дори няма да се спирам на Хирошима, Нагасаки, Чернобил и другите прикрити „грешки” и в СССР, и в САЩ. Отпадъците от ядрените централи, които уж се преработват и обезвреждат, всъщност се изпращат в Африка или погребват на морското дъно, с ясното съзнание за последиците от това.

   Цялостното отношение на човека към природата издава неговата арогантност, вяра в абсолютната му власт и направляемост на всички процеси. Постчовешката алчност води към ада, без да върви по път, постлан от добри намерения, а напротив – по път, осеян с болка, нещастие и трагедии.

  Не отричам наличието на добро. Просто то е така малко и незабележимо, че ми се струва неминуемо неговото задушаване и изкореняване от лицето на земята. Според мен няма бъдеще, поне не на цивилизацията в този й вид. 
  Модерността със своята сляпа вяра в месианската си мисия да намери абсолютите и да пререди световната мозайка според тях, доведе до още по-огромен хаос, същото, което се готвят да направят учените, дълбаещи в човешкия геном. А подобни опити вече се правят с всички нас, с изобилието от генномодифицирани храни, добавки, овкусители, оцветители, хормони на разтежа и т.н. Всички сме опитни свинчета в един отиващ към саморазрушение свят.

  В търсене на полет издълбахме гроба си. 

18 март 2009

Влиянието на реалити форматите върху мисленето и живота на българите


Идиличната картинка на вечерящо семейство е основната цел на всяка телевизия. Националните такива ясно се фокусират и с фанатично упорство заливат аудиторията с леки забавленийца от типа на реалитата. И успяват в това си начинание. Няколко години след първия сезон на „Големият брат” реалитата властват в праймтайма, който преди тяхната поява се беше изместил след 22 ч. заради някога интересното „Шоу на Слави”, но сега се върна в изконната си територия именно между 20 и 22ч.

  Изписаха се хиляди страници за реалитата у нас, някои хвалебствени, други унищожителни, но остават фактите – българите си ги гледат, псуват, че всичко е нагласено, на пак гледат, а най-лошо – знаят, че нищо не зависи от тях, но пускат, ли пускат лелеяните от телевизиите есемеси. И пълнят джобовете на продуцентите, продаващи доза идиотизъм на имащи се за интелигиентни хора.

Българинът обича да се пъчи със своята интелигиентност, сравнявайки се например с „тъпите” американци. Но по отношение на реалитата световната телевизионната аудитория показва повсевместен радушен прием на подобни формати: според изследване на „Нилсен Медиа Рисърч”, цитирано от Уикипедия, този тип предавания са 56% от всички американски телевизионни предавания и до 69% от телевизионните предавания по света. Иначе от редовните изследвания на българската аудитория реалити форматите убедително заемат челните места, като хегемонията им е нарядко нарушавана само от някоя среща на националния отбор по футбол.

Съвсем малките, някъде докъм 12-14 г. на практика не могат да отделят мнението си от това на родителите си и затова са част от твърдата зрителска аудитория на реалитата. Заради това постоянно влияние върху още крехката детска физика мнозинството от малчуганите заявява като своя бъдеща професия абсурдното "риалити звезда". Очевидно мисленето на огромна част от подрастващите е повлияно опасно и те вярват, че участие в подобно шоу ще им донесе известност и оттам лек и охолен живот.
  При по-големите вече обаче има точно обратния ефект. Цялостно в България, според изследване на „Капитал”, има един микротренд от хора, които не гледат телевизия. Те са 2.6% от населението. На пръв поглед това е една пренебрежима част, но тенденцията към нарастване е ясно забележима. Благодарение на свободата на Интернет, младите все повече откриват, че там получават повече и по-качествено съдържание. Затова и реалитата в интернет обикновено са обект на критики и безпощадни коментари. Не става на въпрос дали тези млади в мрежата са по-умни от тези, гледащи телевизия – по-скоро свободата на избора им разширява кръгозора и им дава нужния хоризонт на преценка на стойностното.
  Някои автори дори причисляват гледането на реалити формати към леките наркотици. То води до сходно пристрастяване, приемано е като нещо нормално и незастрашаващо живота, но всъщност е опасно впримчващо, до момента, в който стане важна част от ежедневието. Тогава вече иначе страничния зрител посяга към телефона и праща заветния есемес, плащащ и осигуряващ си следващата доза от екранната дрога.
  Промиването на мозъци тече с пълни сили и не са малко авторите като Ноам Чомски, които открито заявяват, че правителствата и корпорациите финансират и стимулират създаването на подобни предавания, за да манипулират масите. Възрастните хора, израстнали в социалистическите условия, са знаели, че това, което им поднася телевизията, не е винаги коректно, т.е. са имали естествено недоверие към официалните източници на информация, и са търсели алтернативи. Бурният преход в последните години обаче създаде лъжливата фикция, че т.нар. демокрация е свободна от изкривявания и манипулации. По този начин приеманата информация от телевизията е приемана безкритично.
  Това се отнася и за реалитата. Макар мнозина да декларират, че ги гледат с идеята, че всичко е нагласено, това не променя истинската постановка, че те всъщност са обсебени от случващото се.
  Писателят Любомир Николов има една великолепна научнофантастична повест – „Червей под есенен вятър”, в която един подобен „реалити” герой осъзнава своята роля и започва да скита из различни имагинерни светове. Парадоксално е, че в съвременната действителност хората, взимащи участие в подобни предавания, не осъзнават функцията си на опитни животни, а сякаш напук на себе си, възпитанието и образованието си, се държат неадекватно. Друг е въпросът доколко това им поведение не е режисьорска манипулация, което вече говори за отношението на създателите на подобен род шоута към тяхната публика – лесна за влияние, която може да бъде насочвана с елементарен монтаж на кадри и подборка на събитията.
  А българина си гледа, ли гледа. Поглъща безкритично предлагания му материал, сърди се само когато часовете на реалитата по различните телевизии се засичат в люта битка, лишавайки го от възможността да ги след паралелно.
Едно на ръка е, че всеки човек от семейството, под влияние на личните си пристрастия, може да си избере различен „герой”, заради който да влиза в излишни спорове с околните. Второ, реално отделния член на семейството ще бъде принуден да се съобрази с мнозинството вкъщи, доколкото телевизиите, поне най-гледаните, не предлагат различен продукт – те унифицират влиянието си до абсурдност. А това е страшно – липсата на избор е признак на стагнация. Но в жестоката битка за рейтинги и рекламни постъпления няма място за мисъл и опити за разчупване на шаблона. Щом дори националната телевизия, издържана от данъци и съответно по-независима от рекламно-комерсиалния натиск, започва да лансира подобни формати, значи истерията и вярата в месианската за телевизиите роля на реалитата, е надделяла.

Каквото и да прави през деня, вечерно време българинът бива впримчен в мрежите им. Те формират мисленето му, отклонявайки го от сериозните неща, и снижавайки естествения му имунитет срещу празнословието и словоблудството. Проблемът е сериозен и неотменим, доколкото е видно как западните общества, подложени на подобни системни влияния от десетилетия, са загубили почти възможността си за критично мислене, и се съгласяват пряко с водената от олигархични кръгове политика. Реалитата са само аспект на консуматорското общество, едно на пръв поглед невинно забавление, но изначално целящо впримчване на мисленето в елементарни стереотипи. И, колкото и да ми е тъжно да го кажа, съвременният българин е е неспособен да им устои.



Интересни цитати от "История на четенето" на Алберто Мангел


Преди време прочетох великолепната книга "История на четенето" на Алберто Мангел, издадена у нас от "Прозорец" през 2004 г. Тук съм извадил малко от най-интересните цитати, които бяха поместени вътре:

Орхан Памук, „Белият замък”:

„Не можеш да се качиш на кораба на живота, да предприемеш това еднопосочно пътуване веднъж и после, когато свърши, да го повториш, но с книга в ръка, независимо колко сложна или трудна за разбиране е тя, след като я свършиш, можеш, ако желаеш, да се върнеш в началото, да я прочетеш отново и така да разбереш трудното, а с него да разбереш и самия живот.”- стр 30

Игнас Дж. Гелб (History of writing(Chicago, 1952) "

В Източен Туркестан млада жена изпраща на любимия си послание, състоящо се от шепа чай, стръкче трева, червен плод, сушена кайсия, буца въглища, цвете, бучка захар, камтче, перо от сокол и орех. Посланието гласи: „Не мога вече да пия чай, бледа съм като трева без теб, изчервявам се, като си помисля за теб, сърцето ми гори като въглища, ти си красив като цвете и сладък като захар, но сърцето ти от камък ли е? Бих долетяла при теб, ако имах крила, твоя съм като ореха в ръката ти.”-стр 304

Сартр:

„... в зоопарка маймуните бяха по-малко маймуни, в Люксембургската градина хората бяха по-малко хора. Платоник по дух, аз поставях знанието пред обекта, намирах в идеята повече реалност, отколкото в предмета, понеже първо нея възприемах и тя ми се представяше като предмет. В книгите срещах света усвоен, класифициран, с налепени етикети, осмислен, но и страшен...”- стр 18

Тома Кемпински (п. пол на XV в. ):

„Търсих щастие навсякъде, но не го намерих никъде,освен в малък ъгъл с малка книга”-стр148

„Не можеш да четеш на две светлини, светлината на деня и светлината на книгата- трябва да четеш на електрическа лампа, когато стаята тъне в мрак и само страницата е осветена”стр. 149

Уолт Уитман:
„Това, приятелю, не е никаква книга,
Протегнеш ли ръка, човек докосваш,
(А нощ ли е сега? Ние сами ли сме?)
Ти държиш мен, аз теб държа и от листата и
В ръцете твои скачам, смърт само ще ме върне”- стр 159



Пиер Берсюир:

„Защото Христос е своеобразна книга, написана на кожата на Девата... Тази книга е издиктувана в промисъла на отеца, записана в зачатието на Майката, изтълкувана в изясняването на раждането, допълнена с препинателни знаци в следите от ранита, украсена в разпятието над поставката, илюстрирана в пролятата кръв, подвързвана във възкресението и прегледана във възнесението”- стр 320

Франсис Бейкън :

„Някои книги човек трябва само да вкусва, други- да поглъща целите, а трети – много малко на брой- да ги дъвче и да ги смила...”- стр 165

Галският поет Децимус Магнус Озоний:
„Купуваш книги, пълниш лавици, любителю на Музите,
Нима с това си станал вече учен?
Ако днес купиш перце и лира струнна,
Дали утре ще станеш на музиката господар?”- стр 182



Валтер Бенямин:

„От всички начини да се сдобиеш с книги, да ги напишеш сам изглежда най-достойния за похвала” – стр 219

17 март 2009

Къде са мартениците тази година?


   От началото на месеца насам имам едно странно наблюдение - почти не виждам хора с мартеници. Още на 1-ви, когато времето бе приятно и бях навън, забелязах това, но го отдадох на случайност и смятах, че в следващите дни положението се промени. Това обаче не се случи.

   Даже спрях да мисля за това и едва днес се сетих, когато в тролея видях една жена с хубава мартеница на палтото. Замислих се, че щом наличието й ми прави впечатление, значи липсата е част от нормалното.

   Още повече, че над седмица след първи виждах сергийки с мартенички, очевидно хората не бяха успели да продадат това, което са изплели, и пазеха надежда да успеят все пак да изкарат още някой лев.

   Чудно. Вярно е, че мартеничките тип "гривни" са доста популярни и те наистина е нормално да не се виждат, но чак пък толкоз, че по улиците да не се вижда никаква червено-бяла окраска, съмнявам се.

Питам се... дали животът е станал толкова черен, че и малкото червено-бяло разнообразие изглежда не на място...

16 март 2009

Шесттомните мемоари на Чърчил влязоха в "Моята (наша) библиотека"!

Днес бе щастлив ден за моята неизлечима библиофилия. След дългогодишно търпение най-сетне намерих на поносима цена шестте тома "Мемоари" на Уинстън Чърчил за Втората световна война и сега са грейнали на лавицата на библиотеката ми.

Първите 3 тома ги имам отдавна и четенето им наистина ме изпълни с радост, Чърчил наистина си е заслужил Нобеловата награда за написването им. Абстрахирайки се от ужасното му мнение за България и българите (не и без основание, естествено), той пише великолепно, с нужната доза самочувствие и реализъм, използва купища документи, знае кога да погледне глобално на събитията и кога да стесни рязко кръгозора до някой частен разговор.

Поради сериозната ми заетост в момента около магистратурата и работата обаче едва ли ще успея да му обърна внимание, така че ги предоставям на всички желаещи да ги прочетат, с уточнението, че давам по максимум два тома наведнъж.

Който пък не се интересува от политическа мемоаристика, да заповяда на познатия етикет "Моята библиотека" вляво и да си каже кое му е присърце...

14 март 2009

Отговор от Гошко-хлебарката...

   Здравей, приятелю. Гошко съм, хлебарката от задшкафието.
  Пиша ти веднага, щом полазих клавиатурата на единия от новите съквартиранти и го водях да чете страницата на Lyfestyle.bg с милото ти послание към мен. Сега той спи, а аз безметежно подскачам по бутоните.
  Аз съм добре, още съм си в тази стая, новите са готини, пада смях с тях. Особено единият е голяма скица – непрестанно учи, направо да не повярваш, те такъв студент не бях видял, а съм в това общежитие от създаването му – предполагам знаеш, че ние, хлебарките, се прераждаме. Затова и сме си все Гошко – високата смъртност не обуславя дълъг живот и затова е безсмислено да заучаваме нови имена.
  Та за новия ти разправях. Вчера пак бе седнал да учи, на мен ми стана интересно, запътих се да видя какво чете, ти да не мислиш, че съм неук, що книги от твоята библиотека съм прочел страница по страница, виждал си следите, де. Знам, че е плашлив, та размърдах най-дружелюбно антенки, викам му: „Колега, какво четем така?”, той пък като подскочи, като се развика, като да беше видял домакинката по монокини. Грабна един чехъл, метна го по мен, но аз вече бях на ръба и се скрих. Чехълът обаче удари една чаша (с вода, естесвено, тоя балък и не пие, представяш ли си?) и тя се изсипа на книгата му.
  Като че аз му бях виновен, ама нейсе. Той зачезна за малко и тамън мислех, че най-сетне една нощ ще липсва, взе, че се върна. С шише „Райд” в ръка. Аз си викам, груби ще сме, така ли? Тихичко допълзях до леглото и се мушнах в тениската му за сън.
  Той напръска цялата стая с безмилостна жестокост. Аз малко поплаках през това време, разбираш, едва ли щях да видя скоро тати, мама, лелите, чичовците и няколкостотинте братовчеда. Той ги изби всички.
   Гошкоцид. Гаден гошкофоб. Намразих го.
  Дойде вечерта. Той навлече тениската, поговори с майка си и заспа. Аз полазих малко по него, основно по устните и лицето му, но той не се събуди, само скимтеше нещо. Мисля си, дори и всяка нощ да го лазя, малко ще му е.
   Затова, приятелю, съм намислил план за отмъщение. Ще го дебна – а е довел момиче, а съм я полазил. Знам какъв е ефекта – тя ще избяга мигновенически с писъци. Тогава ще съм доволен.
   Та, сполай ти засега, радвам се, че си се устроил добре. Пишеш да не идвам, но все си мисля, че ти липсвам. Хайде, да се постопли малко и ще дойда до вас.
   ЗНАМ, че ще ми се зарадваш....

13 март 2009

Веригите на нашата бездушност


   Ето ни- 2009 г. Клиширано години наред декларирахме, че сме “на прага” на ЕС, а сега къде сме? Прекрачихме го... или пък се спънахме в него и залитнахме? Сега сме полетяли стремглаво напред... и надолу!
  Но, спокойно, няма да паднем. Само ще се наклоним, като една известна кула в Пиза, прилична на следствие от неуспял терористичен акт, но няма да паднем... нещо ни държи... огледайте се, не виждате ли?
  Вериги?!
  Вериги!
  Около врата ни, ръждясали, тежки, сковаващи, олюляващо се проскърцват вериги.
  В това оковаване обвинявам властвзимащите в тази държава. В това безсилно понасяне обвинявам властдаващите им я. 
   И ропот няма. Не чуе се и хленч дори. Одобрително ръкопляскаме по даден знак, а оковите глухо кънтят в мрачен напевен такт. Съгласяваме се с всичко, наложено ни “Отгоре”- сякаш тангризмът се е просмукал в кръвта ни и автоматично се подчиняваме на йерархическата условност. Ето, от края на 1989г. до началото на 2007г. направихме (или ни насочиха да направим) завъртане на 180 градуса. Ако това завъртане бе на изток, неминуемо щяхме да споменем изгрева на слънцето, но понеже е на запад, някакси ще пропуснем намека за залез. Такива сме си, тактични. И лесно се примиряваме с оправданията за необходимост. Вярваме на обещания- бъдещето е светло, така ли? Но, намирайки се в тунел, светлината признак за изход ли е... или за връхлитащ върху ни влак? Не можем да сме сигурни.
  Мнозина избягаха. Сигурно са намерили пилата, наречена разум, прерязали са ограничаващата ги вериги и тихомълком са избягали. Но не за тях говорим. Те не са Народа. Те са емигрантите, онези немили-недраги, които обаче май този път са направили верния избор.
  А останалите тук? Лъжат ни. Знаем го. И те знаят, че го знаем. Но лицемерната фасада на обществото ни продължава да запазва статуквото си.   Не искам да звуча като троянската Касандра, но нещата не отиват на хубаво. Любимият ни цар Александър II Освободител получава прозището си, защото освобождава руските селяни от крепостните вериги, но за нас той е носител на политическа независимост... а за веригите май още си чакаме освободителя. Колцина обещаваха- някои, че имат ключ- избирахме ги, други, че имат остра сабя- следвахме ги. И в двата случая потребени бяха масите.
     Не знам дали свободни гласове ще се чуят в оруеловата ни еднаквост, но ще опитам, сред мрежата виждам много свобода, но тя остава само в нея...
     Няма да завършвам патетично с въодушевляващи призиви. Те бяха патент на едно отминало 40-годишно управление. Ще помоля кротко... смажете ги поне тези вериги. Та ако все пак някой иска нещо да каже- да го чуем. Защото от скърцане и тръбата за Страшния съд сигурно ще пропуснем и ще си останем тук, за да си носим вовек теглилата.

12 март 2009

Фавикон

Професорът – ядрото на светата троица на науката


  Науката развенча религиите. Но и самата тя подобно на тях има своя храм –Университетът, един всесилен „бог” – Професорът и вярващия и търсещ „пророк” - Студентът. Или по-популярната напоследък формула три в едно. Три отделности в една свързаност.
  Това е светата троица на прераждащата се наука, една ярка неделимост. Всеки един от елементите е производен от останалите две, един резултат на уравнения вековни. А в свещения хаос на сесийното безвремие университетът става древногръцки лабиринт, преподавателят самият безпощаден минотавър, а студентът... хмм... за него спасителна нишка рядко се намира...

  Често студентите по време на изпит сравняват професора с Бог, мълвейки името господне пред въпросите свещено неразбираеми. Той е като Св. Петър, застанал строг пред райските порти и с тефтер(протокол) в ръка разобличава недоучилите грешници. И ги праща в студентскоградската геена да изкупват непрочетените книги и пропилените дни.
  Професорът е извън модата. Понякога е дори извън времето си. Никой не помни кога е дошъл в университета, никой не знае и кога ще си отиде. Може би никога. Той е като вградената сянка в основите на сградата – една неразривна част от нея. 
  По брадата ще го познаете. Тя се забелязва. И в нея са събрани нишките на съдбата – на всички прочетени книги, всички изписани думи и всички скъсани студентски надежди. Науката иска жертви. И като в езически храм жреците-преподаватели принасят в сесийни хакатомби незнаещите пред олатара на сакралната наука. 
  Професорът помни. Помни много. Нерядко всичко. Освен името си и посоката на движение, забравени за миг, но това е простимо под тежестта на мислите световни. Той ще знае какво ви е питал на миналия ви опит за взимане на изпит. И ще помни какво не сте му отговорили. Затова, моля ви, не повтаряйте същата глупост.
  Той е пътувал много. И по пътищата насъбирал е знание. Излушайте го. Не ще видите никога нещата както него. За студентът камъкът е твърд и студен, дървото е пламъчно горящо, а очите на колежката са по-важни от всичко световно, случило се някога или предначертано за бъдещето. И затова малцина звани са учени да се нарекат и над светските суетите да се издигнат.
  Професорът много е видял и много е разбрал. Мъдростта на книгите го е поучила, че всичко е непреходна суета и дори студентките, преследващи го на жужащи рояци в своята лекомислена младост не го изкушават. 
   В душата на учения светове различни се преплитат.

  А тези души са най-пригодни за клада. Защо ли? Защото препълнени са с книги. А и такива хора най-лесно се изпращат на клада, за да не споделят светлината с незрящите. 
  Повече книги в душата – по-буен пламък в небесата. И душата се претворява на искри блестящи. Но властниците едно не знаят – че всяка огнена искрица нов пламък пали. А в последвалия всепомитащ пожар дворци изгарят и върху тях се съграждат университети. И по залите им привидения на професори пак ще плъзнат...
  Неразличими са преподавателите от различните векове. Те винаги са носители на нетленната наука, която не робува на оттичащите години. Май само дъхът на мастило безвъзвратно си е отишъл...
  Погледайте внимателно и задължително почтително някой професор. Той може да е на 70... или на 700 години...
  Кой може да знае това...

11 март 2009

ИМА НЕЩО НЕНОРМАЛНО В ТОЗИ СВЯТ

ИМА НЕЩО НЕНОРМАЛНО В ТОЗИ СВЯТ,

отчаяно крача

по нашата нежна планета,

половината човечество умира от глад,

другата половина

пази диета.

Стефан Цанев

17.09.1991.

Почетен гол срещу държавата - мисията невъзможна!



   Като деца в училище играехме футбол. Тогава едва-що бяхме научили за свещеното синьо-червено деление, което в провинциални градове без тимове в "елитните" групи бе неизбежно. Затова и нямаше как да не се стигне до хрумката "Айде да се делим на "Левски" и ЦСКА". Това добре, но силните играчи по случайност имаха сходни тежнения, а аз и няколкото други по-слаби не бяхме от техния тим (не уточнявам кой, че ще обера негативния вот от раз:).

   Решението бе взето и месеци наред играехме така - слаби срещу силни. То игра ли беше? Биеха ни с безумни резултати, без да се стесняват или нещо от този род. Пък и ние си играехме,  не се отказвахме, тогава все пак нямахме това болезнено самомнение, с което днес се страхуваме от загубите.

   В повечето мачове имахме една цел. Да вкараме почетен гол. Да, звучи смешно, но за нас едничкия гол в противниковата врата имаше повече стойност, отколкото 10-те в нашата. Защото си беше заслужен, и дори загубили громко, имахме малкото си утешение.

   Защо си спомних за миналото ли? Ами защото всеки ден гледам един мач - на държавната машина срещу собствения й народ. Положението е същото - силните играчи - правителство, МВР, олигарси, бизнес... всички са в един отбор. Народа е в другия.

   И как ни бият само! Инкасираме гол след гол ежечасно, ежеминутно, с всеки скапан закон, с всеки таен международен договор с тая и оная фирма, с всяка сметка за каквато и да е услуга, с всеки абсурден данък, с всяко подаяние, наричано заплата или "увеличението" й. С всеки дъх получаваме голове от тази власт, която нехае, че не е честно да бъдат само силни срещу слаби. Тя си играе великата игра на корупция (плащане на международните рефери да мижат), конфликти на интереси (кой по-напред да вкара на народа), безнаказаност (не се свирят фалове в наша ползва) и т.н. Всичко е в тяхна полза, от първия съдийски сигнал на поредното скапано правителство до последната камбана, биеща за някой хилав пенсионер, отишъл си от глад, студ и мизерия.

  Но тази игра е различна от нашата, детската. Там вкарвахме по някой почетен гол поне. Тук няма и шанс за такъв. Дори и центъра да минем ни не дават - щом опитаме, и някой провокатор с наша тениска спъва нарочно някой от противниците (или хвърля паве по полицай) и в мелето около фала само нашия тим отнася разноцветните картони.

   Няма край тази игра. Не 90 минути, а 900 години да я играем, нищо няма да се промени.

  Докато нещо не избухне. Ако сринем стадиона, може пък на друго игрище да вкараме поне един гол.

   От онези, почетните...

07 март 2009

Златно цвете за златно момиче, или как ще ни дерат утре...

Осми март отново идва с цялата си тържественост, пак ще почнат да се леят лелейни слова за жената, както и подробно ще бъде натъртвано, че тя ТРЯБВА да бъде уважавана и обичана през цялата година, а не само на тази дата, инициирана от Американската социалистическа партия, ако може да се вярва на статията в Уикипедия. 

Мисълта ми обаче е за цветята. Както и на 15 септември, утре китките във всичките им разновидности ще се окажат чудодейно къде двойно, къде тройно по-скъпи. Това ще бъде поредният апотеоз на сбърканите пазарни механизми у нас, които сякаш никога не са в час - когато на Запад правят намеления около Коледа, тук има увеличения, както е знайно.

И утре за пореден път неизбежното цвете ще ни излезе златно. Не казвам, че не бива да се подаряват цветя на нежните цветя от женски пол около нас, просто е вбесяващо как един сладък обичай може да бъде брутално опорочен от масова търгашка алчност!

Аз утре няма да купя цвете. Това реших още преди седмица. След предпазлив сондаж на мнението на нежната ми половинка (с ясно съзнание за опасността, в която поставям живота си), аз й обясних, че след като всяка седмица получава цвете от мен, защото я обожавам и обичам да й подарявам цветя, няма нужда утрешния празник да бъде принизяван с нещо подобно, още повече на баснословна цена. След като пиша тези думи, става ясно, че не бях убит за това си нежелание, и затова още вчера купих една кокетна малка палмичка, която се надявам да порастне и да я радва години наред, а не като безароматните рози, които издържат седмица и окапват безславно.

Затова моята идея е, макар и май да е вече късно - никакъв златен дъжд за знайните и незнайни цветари, които утре ще окупират улици и пазари. Уважението към дамите не се измерва с двойна цена за цвете.

Хайди, честит ви празник в аванс, скъпи дами, огряващи живота ни :)

06 март 2009

Къде да пиша или кое е по-важно - блогът, работата или учението?



Да живеят дилемите! Те придават смисъл на живота под формата на забавни кръстопътища, които учтиво те изнудват да избереш нещо и да се лишиш от друго. Ето и аз сега съм изправен пред една такава, която вече месец ми не дава покой и все не мога да я реша.

Така - фактът - пише ми се. Това едно на ръка, константата, без която живота ми губи цветността си. Обаче къде?

Три направления са се опнали пред мен и жадуват да се занимая с тях:

1. Работата ми на кандидат-журналист изисква да пиша много, за да публикувам по нещо и да взема някой и друг хонорар за пустия наем, дето май го плащам по 2-3 пъти в месеца. Това е важно и за да започна да изграждам и т.нар. кариера, въздигната в култ от консуматорското ни общество.

2. Сесия е. Трябва да напиша 4 (четири) курсови работи на разннообразна тематика - изследване на микротренд, постмодернистично есе и други подобни разнообразности. И това трябва да се направи спешно, защото два от сроковете си отминаха като модата на пушенето.

3. Всичколандия. Това местенце, което си представям мислено от години, и което най-сетне е факт. То безусловно е най-нематериалистичното от трите, но пък е най-привлекателно с това, че не иска нищо... а така ме кара да му давам всичко.

Малко предистория на писането в живота ми:

- Начално училище. Уча се да чета и пиша. Ченгелчета -> букви -> думи -> изречения -> преразкази.

- Гимназия. Чета си аз десетки книжки, понаписвам отвреме навреме по някой отговор на литературен въпрос или есе. Оитвам поезия - фиаско. Опитвам проза - има светлина в края на тунела, но може и да е влак, както е знайно.

- Университет (бакалавърство): Вече стотици книги са напълнили душата ми и заплашват да прелеят. Изливам ги в гениални курсови работи, които по странно стечение на обстоятелствата се харесват и на преподавателите. Супер, мога да си работя по барманстването, без да се чудя много-много за учение.

- Състезание: Нещо щуква в главата ми и се явявам в едно брадясало телевизионно състезание. Правя шоу тип "Беднякът милионер" по абсолютно неведом и до ден днешен за самия мен начин и забогатявам. За кратко, естествено. Та, купувам настоящата ми машинка и от писане с една ръка минавам на безкрайно чукане по клавишите и с двете. Решавам, че това е шансът, който съм чакал, зарязвам барманството и се отдавам на писане. Парите свършват. Писането не храни, поне засега.

Край на предисторията.

И ето ме сега. Стоя си в сумрака на стаята и мисля, или поне си мисля, че мисля, но това все пак трябва да се води мислене, убеден съм. Та мисля с кое от трите неща да се заема по-напред.

В едната ми ръка имам курсовите работи, които са адски належащи...

В другата ми ръка са куп заявени статии, които не съм и почвал, а редакторите ми вече ме подпитват за тях.

В третата ми ръка е блогът Всичколандия и сайтът "Свежо"...

Какво направих ли? Написах това и сега си лягам :)