29 май 2009

Скъпи столични шофьори, що си не...


   Блогът "Всичколандия" предупреждава: не карайте в София велосипед, ако навън се излива дъжд! Всъщност не бих препоръчал изобщо да карате колело в столицата, но това си е личен мазохистичен избор.

   Тази сутрин се движих с колело из София поради сложни причини от личен характер. Когато излизах, едва-що ръмеше. Но после си заваля както си трябва.  И стана лошо.

   Че се намокрих от дъжда, това ясно, имах го като идея. Но не бях подготвен за бруталността на шофьорите в столицата. По най-глупашки начин си мислех, че ще се съобразяват и ще намаляват като ме изпреварват, ей тъй, от едната милост.

   Не би. Не един и двама сякаш усилиха нарочно, за да не изпуснат локвата, край която минавах. И студен душ се изсипваше брутално отгоре ми. И после пак. И пак. Най-лошо бе с джиповете - струята наистина се изливаше чак върху лицето ми.

   Скъпи шофьори, знам, че ни имате за врагове. Но защо не си е.те м.та?

Няма значение победата, важно е кой ти е президент с уайлд кард в джоба


   Знаете, че избягвам да пиша на спортна тематика, защото това неминуемо събужда поляризирани страсти, които не водят нищо добро.

   Но след новината, че волейболния ВИЦЕшампион ЦСКА е поканен да участва в Шампионската лига, не мога да се стърпя. Това е любимият ми спорт, отдадох на него 7 години от живота си, в които буквално той беше водещата линия в ежедневието ми - тренировки, мачове и прочие.

   И сега не мога да не споделя колко тъпо се чувствам - младият отбор на "Левски" показа чудеса от себеотрицание и спечели в преки мачове шампионската титла в битка със звездния (респективно богатия) тим на "червените". Обаче коефициента на българските тимове е твърде нисък за участие в елитния турнир. Тоест не би трябвало да има наш участник, ако се спазват ПРАВИЛАТА - а те трябва да са общовалидни и равнопоставящи.

   Но президентът на ЦСКА Георги Георгиев чрез фирмата си GM Capital е един от спонсорите на турнира. И против всяка логика ВТОРИЯ отбор у нас получава уайлд кард за престижната шампионска лига.

   За да не ме обвинят в пристрастие, смятам, че и миналогодишното изхвърляне на футболния тим на ЦСКА от евротурнирите бе пресилено, но там поне бяха намесени държавни служби и се получи своего рода легитимност на това решение, от което "сините" не спечелиха практически нищо след поредица от слаби мачове.

   Всичко е сбъркано в тази държава. Сега си мисля, че вчера се смях с глас на думите на Яне Янев, че "партията Му" е готова за самостоятелно управление.

   Сега вече не ми е смешно. В цирка на политическия ни живот дори и тоя може да стане премиер. С уайлд кард.

28 май 2009

Твърде много ненарушени правила

   Има нещо сбъркано в съвремието ни. Няма вдъхновения. И много правила остават зловещо ненарушени.

   Времената се промениха. Няма вече идеалите, които могат да поведат милиони, само вездесъщата религия още запазва някаква власт, но аз неподвластен съм неи. Как да се пишат вечни романи в наши дни, как да се правят пронизващи филми или светопроменяща музика.

   Всичко ни е осигурено и това убива. Сякаш твърде малко нещастия са ни се струпали и продължаваме да живеем в една безвременна апатичност. Многообразието на този свят не ни диференцира - уеднаквява ни. Безкрайността на интернет даде свобода, но отне времето ни. И пак ни превърна в еднотипни приведени фигури, но не над рало, а клавиатура.

   Ние нямаме нощите над книгите или безкрайно малко са те. Нощем спим. Или давим живота си в алкохол и музика. И в двата случая време загубено. А точно в нощите раждат се невероятностите.

   Няма вдъхновения. Не ги намирам. Всичко си тече тихо и лениво, точно като дунавските вълни, край които съм израстнал. Сутрин се вдигаме от леглата меки, ежедневни грижи увличат ни водовъртежно и след миг се е стъмнило, а силите ни сякаш са изцедени до капка.

   Как да се правят днес филми като "Вчера" и песни като "Клетва"? Няма шанс. Ние дори нямаме възможността да си спомняме онези времена  и от сравненията да намираме смисъл да живеем тук и сега. Помним само сегашността, а тя е толкова банализирана и скучна. Медиите унифицират, политиците корумпират душите ни и от отвращението ражда се само апатия.

   Мисията на Оруел е изпълнена. Всичко се подменя с лекота, фактите преливат от пусто в празно, а истината... хе, че откога тя е получила разрешение за живот. Не е. 

   Много правила стегнали са ни в оковите си. Но това не са ясните забрани на отминали епохи, сега правилата са фини и невидими, и спазването им е прието за норма, и то нерушима дори и от младостта бунтовна. Кървавите ръце на младежите-убийци не са бунт - те са израз на безсилие и самоубийствена озлобеност.

   Твърде много ненарушени правила.

   И бездихание на умове и души.

27 май 2009

Снимки от геопътеката Ахтопол-Синеморец и р. Велека

   Поради цял куп ангажименти ме бе напълно невъзможно да седна и да напиша втората част от разказа ми за уикенда в Странджа. За да не ви оставя напълно разочаровани, качвам част от снимките - повечето са от новосъздадения гео-маршрут между Ахтопол и Синеморец, по който могат да се видят стотици причудливи и разнообразни скални образувания. Последните снимки пък са от р. Велека в близост до Синеморец, която се влива в морето през красиво устие.

   За най-любопитните, публикацията за цялото пътуване ще излезе тази събота в туристическото приложение на вестник "Сега".

   Ето и снимките:

26 май 2009

Вивисекция на Дикенс и произведенията му


   Чудя се какво да напиша за тази книга- "Хапливите прозрения на Чарлз Дикенс'". Когато ми я подариха, мислех, че е страхотна. Сега ми е трудно да сдържа разочарованието си.

   Не е виновен Дикенс. Не са виновни и издателите на текста. Виновен съм си аз. Мислех, че с бегъл поглед върху подбрани откъси ще успея да си наваксам един от пропуските в общата ми култура, а именно Дикенс. Но не би. Това е невъзможно.

   Малко за книгата. Изданието е двуезично, като в него е включена кратка биография на класика. След нея са добавени интересни моменти от живота му, а към тях са прикачени изрязани откъси от дикенсови творби, които кореспондират смислово с тези събития. С което обаче е станала една закърпена дреха и нищо повече.

   Не мога да схвана Дикенс по откъси. Не е интересно, неразбираемо е. Имената на героите не ти говорят  нищо и дори да казват много смешни неща, липсата на бекграунд зад тях (кои са, що са) прави невъзможно оценяването. Просто някакви непознати хора говорят неразбираеми думи сред неясна обстановка.

   Чудя се на тази западна приумица да се четат адаптирани или съкратени версии на известни книги. Вече отговорно мога да кажа, че това си е чиста проба вивисекция или рязане от жива плът. Това не е литература, а операция. И разкъсаната плът на романите не може да бъде пришита, тя виси на кървави парцали.

   Затова отказвам да чета откъси вече. Искам си произведенията. Знам, че не мога да прочета всичко заслужаващо си на този свят.

   Но нищо не пречи да опитам.

"Ерик" на Пратчет преследва блаженства, а получава Ринсуинд...


  Лошо е да си герой на Пратчет. Лошо е и да си хормонално необуздан тийнейджър. Най-лошо е да си от Анкх-Морпорк, най-шантавото място на Диска. А направо кошмарна е комбинацията от трите.

  Това е Ерик. Приличен на Фауст. Но е тийнейджър. Разгонен е, макар и да не е никак наясно какво следва от това. Живее е споменатия град и е още жив, постижение само по себе си. Занимава се с демонология, с което горното твърдение увеличава силата си. Харесва ли ви Ерик? Тогава го съжалете. Той призовава най-некадърния магьосник Ринсуинд...


  Купих си „Ерик“ на Тери Пратчет преди дни. Това е първата негова книга, която съм чел, и оттогава любовта ми е неугасваща. По незнайни пътища обаче тази книга изчезна от библиотеката вкъщи във Видин и подозирам, че трябваше да я вържа с вериги и да я потопя в леген със студена вода, ама нейсе. Сега отново си я имам и ще я опазя с де-що заклинания, които знам.
  Историята е простичка. Едно момче иска трите тривиални неща – власт над целия свят, най-красивата жена на света и да живее вечно. Какво толкова, бихте казали? Проблемът е, че иска тези желания да се изпълнят точно от Ринсуинд, а това вече е проблем. По принцип той е опасен най-вече за самия себе си, но по незнайни демонични причини в този случай магията със щракването на пръстите сработва безотказно. И така, Ерик става крал на туземно племе, бутащо легнали колелета и с вярвания, сходни на южноамериканските цивилизации. Тоест зловещи богове и човешки жертви. После попада в една нова версия на Троянската война, в която далеч по-реалистично след десетгодишната обсада Елена е многодетна дебелшка майка. А за капак на всичко попада в първите мигове на Сътворението и косвено дава начало на живота чрез един сандвич.

  А накрая попада в ада. Случайно. И настава хаос сред дълбините пъклени...


  „Ерик“ трябва да бъде прочетена, отнема не повече от 2 часа. Задължително обстойно трябва да бъдат разгледани рисунките на безсмъртния Кирби, без които Пратчетовите писания щяха да са недовършени.
  И едно ще знаете – внимавайте с призоваването на демони. Не че те не са опасни, питайте Яне Янев и сие. Но може да дойде Ринсуинд.
  И тогава вече сте загазили по дефиниция...

25 май 2009

„Прогноза” - един различен български филм


   Дойде време с удоволствие да ви представя първата гостенка в моя блог. Тя не е блогър и с това май се изчерпват недостатъците й.

   Девойката се казва Ива Колева, на 24 години е, от Видин, има издадена стихосбирка, но за момента упорито удържа на натиска да подготви втора. Работи вече от цяла вечност в Младежкия театър, но слава Богу удържа на съблазните на буйното актьорско обкръжение. Миналата година завърши по срамно успешен начин българска филология в СУ, а понастоящем учи магистратура, която аз усърдно успявам да не запомня :)

   Но ето го и текста. На мен ми харесва, ако и да не съм гледал филма, и съм на мъничко да поправя този пропуск.




   Любов, плаж, аромат, вятър, тела могат да се усетят и видят във втория игрален филм на Зорница София „Прогноза” (2009). Освен режисьор, тя е и сценарист на филма заедно с Емил Бонев и Алексей Кожухаров. Този проект, подобно на първия игрален филм на младата режисьорка „Мила от Марс” (2004), се отказва от говоренето на постсоц теми – твърде преекспонирано в родното ни кино.

   „Прогноза” е филм за любовта, за приятелството, за балканските взаимоотношения и срещата на различни култури и ценности. Зареден с енергия и позитивизъм, филмът ни среща с четирима приятели – Виктор или Облака (Деян Славчев – Део), Горан или Die Hard (Стефан А. Щерев), Психопата (Асен Блатечки) и Фитила (Юлиан Вергов), споделящи общата си страст по уиндсърфинга.

   Дотук добре, но трябва да споменем, че Die Hard e сърбин, а Психопата – македонец, т.е. имаме среща на герои с различна балканска идентичност. Зорница София ни ги представя точно като съвременни млади хора – непринудени, забавни, позитивни, вглеждащи се във веселата страна на живота, но на места прекалено вулгарни, което е натрапващ се недостатък на филма. 

    В „Прогноза” се срещаме и с Маргарита (Теодора Духовникова) – сестра на Облака и амбициозна студентка, отишла да специализира в Лондон журналистика. Там тя се запознава с Марко Матанич (Крешимир Микич) – известен журналист, който се отрича от националната си принадлежност (той е хърватин), защото преживява военна травма преди 10 години. В Лондон Маргарита заживява при Марко, но съжителството им е изпъстрено от постоянни кавги, причинени по-скоро от буйния нрав на Маргарита и склонността й да драматизира и да влиза лесно в спор.

   След поредния конфликт между двамата героинята взима сърфа на Марко и поема с брат си Виктор към турския остров. На самия остров четиримата приятели се забавляват шумно, докато вятърът спира и те са принудени да прекарват времето си извън морето. Започват разговори за история, фолклор. Приятелите спорят, като основен въпрос е „Имат ли балканските нации идентичност?”

   В този момент към турския бряг пътува Марко Матанич с единствената цел да си върне дъската, взета му от Маргарита. Журналистът решава да заснеме репортаж за случващото се на острова. Краткият филм на Марко, очевидно преекспониран и показващ нашите герои като диви балканци, неспособни да се разберат помежду си, скарва четиримата приятели, които започват да говорят на английски език, „за да се разбират по-ясно”. Тук Зорница София въвежда темата за Вавилонската кула, но разгледана по различен начин – обратно на старозаветната притча в началото приятелите се разбират, говорят на един език помежду си и комуникират прекрасно. Но в деня, в който се скарват, заговарят на английски език.

   Героите се отдалечават един от друг, но едно събитие ги сближава – Маргарита се загубва в морето, опитвайки се да кара сърф. Нетипично за български филм финалът е оптимистичен – Маргарита е намерена, Марко щастливо преоткрива връзката им, а приятелите отново говорят общ език. 
   Достойнствата на филма са много – чудесните кадри на оператора Крум Родригес, който ни потапя в екзотичната атмосфера и ни разкрива красотата на острова. Музиката на Блуба Лу, Румен Тосков, Ирфан е в съзвучие със свободата и неподправеността, които лъхат от „Прогноза”. Диалозите не са тежки, драматични и дори на места прозират игривите и неподправени импровизации на Юлиан Вергов, които се случват съвсем естествено в този непринуден и изпъстрен с лекота и липса на героични и драматични жестове филм. Сполучливо е присъствието на пародия и самоирония във филма, което прави чест на Зорница София, защото показва категоричното й оттласкване от драматичните, пълни със самосъжаление и непременно завършващи песимистично български филми.

   За наличието на толкова тестостерон, събран на едно място, няма какво да се каже, а само да се види – защото Деян Славчев –Део, Асен Блатечки, Юлиан Вергов, Стефан А. Щерев и Крешимир Микич, освен че са любимци на камерата, са и много естествени и органични в играта си с изключение на няколко сцени, в които преобладават театралното крещене и преиграването. Но като цяло това е филм от млади хора за млади хора, при които в крайна сметка прогнозата е винаги оптимистична. А филмът е многопластов, изобилства от теми и послания, които да докоснат емоционалния и аналитичния свят на зрителя – за любовта, която таим в себе си, но най-накрая задължително споделяме, за комуникацията между хора от различни националности, но с еднаква страст в сърцето.
С „Прогноза” Зорница София прави заявка за едно по-различно българско кино – оптимистично, разведряващо, истинско.

   P.S. от моя милост: Бравос, Ивчо.

  Всичколандци! Оценете труда на девойката! Благодаря за което!

Жътвата от "Панаира на книгата"






   Както на всеки "Панаир на книгата", така и на този изневерих на обещанията и похарчих далеч повече пари, отколкото смятах. Все пак се радвам, че успях да избягам от няколко особено красиви (и дебели) заглавия, които биха унищожили финансите ми за неопределен период от време.

   Та, ето и новите придобивки от Панаира.

  Дьолатр, Люка. Фриц Колбе. С: Рива 2005:

  Кларк, Кенет. Когато гледаме картини. С: Български художник 1981.

  Колас, Филип. Мата Хари.С: Рива 2005.

  Ларем, Щефан. Че Гевара. С: Рива 2009.

   Пала, Мариан. Записките на чистачката Мод. С: Колибри 2007.

   Пратчет, Тери. Ерик. С: Вузев 2005.

   Симънс, Дан. Олимп. С: Бард 2005.   

   А тези три заглавия получих подарък от СУ по случай дипломирането.

   Керен, Цви. Еврейската общност в Русчук. С: СУ 2009.

   История в преход. Сборник в чест на проф. Драгомир Драганов. С: СУ 2008.

   Семов, Минчо. Гогота и Възкресение. С: Софи-Р 2003.

   Това е жътвата, нито богата, нито бедна, но едно хубаво допълнение към "Моята библиотека".

24 май 2009

Снимки от дипломирането на ИФ на СУ

   Както обещах в предния пост, ето и още няколко снимки от дипломирането, състояло се в четвъртък, 21 май.

   За лично заинтересованите, имате ми скайпа, пишете да ви пратя пълния архив, 360 МБ е, по желание записвам и дискове.

   Та, да започнем с една освежаваща гледка на Мая по академична тога:

   След това логично допълвам картината с любимата ми Ивка, която се прежали да дойде на тържеството, мама Мая, аз, традиционно стърчащ, споменатата вече Мая от горната снимка, както и непреходно сериозния Фичо.

   Не искам да пропусна и да отдам чест на първенеца на випуска Антоан, който напълно заслужи правото да изнесе реч от името на всички ни. Браво, братле - напред и нагоре!

   Тук е видно как стърча зловещо над декана на ИФ доц. д-р Пламен Митев, който просто нямаше как да не ми връчи дипломата.

  Вече с нея ходя замислен над академичното ми бъдеще...

   Популярната формула 3:1 сработва навсякъде безотказно...

   Ето и още една купчина щастливи дипломиращи и адмириращи.

   И накрая една представителна извадка на випуск 2008 г. на ИФ, съжалявам, че не можаха да се съберат повече хора за тази снимка.

23 май 2009

Браво. И толкова.

   Доживях. Невероятно, но факт. Соломоне, Соломоне, постъпи соломоновски.

  Махам банера. Той свърши работата си.

  Сега остава и за онова за НАТО и Нобеловата награда да се извиниш, и ще те призная за що-годе читав.

   Айде, със здраве

22 май 2009

Отчет за дипломирането

   И тъй, официално вече моя милост е бакалавър по история. На помпозно тържество вчера бяха връчени дипломите на поредния випуск на ИФ на СУ, а ето и малко снимки оттам, довечера ще получа още, та ще допълня картинката.

   Първото, което ме стресна, беше един залепен лист на стената на канцеларията, който

беше озаглавен "Бакалаври отличници". Въх, казах си, нещо не е в ред. Добрах се до листа и с учудване си намерих името най-долу, което все пак си беше нещо. Оказа се, че на тази група "отличници" дипломите ще бъдат връчени първи, което все пак си е утешение при очакването ми да е по азбучен ред и съответно да съм от последните с моята начална буква "Х". Трябваше да бъдат връчени поне 140 дипломи, та си е от значение кога ще се вредиш.

Но да почвам със снимките, или поне тези, които направиха с моя фотоапарат, преди да ми падне батерията.

Първо, аз и колегата Сашо със сериозни академични физиономии.

После колегата Филип с несериозна академична физиономия.

Ето и колегата Мая преди тогирането, докато разбиваше мъжки сърца в двора на СУ.

А тук сме с нея след този момент.

Хубавото на празниците е, че приятелката ти се облича като фея и всички мъже те намразват :)

Тук сме с колегата Мая (друга Мая е), която има най-сладкото бебчо Ивчо на света.

А ето и една групова, по чудо на фокус поради все още присъстващата дразнеща трезвеност.

Утре ще кача още, само да се добера до снимки от чужди фотоапарати.   

21 май 2009

Нагли сте, търтеи проклети! Нагли!


   "Наглост без граници". Нека този надпис замени онова изтърканото "Съединението прави силата", което гарантирам поне 50% от депутатите не могат да цитират.

    Как е възможно да нарушават така безскруполно и безнаказано точно законите, които сами са правили?

   Билбордовете - всички! Пуснаха ги далеч преди законовия срок за предизборна агитация. Според БСП дори техните смешки не били предизборна агитация, а "отчет за свършеното". А футболната изцепка на "Синята коалиция"? Ай сиктир, ние да не сме държава от футболни лумпени? А Яне Янев - какво ме гледа строго, все едно казва: не ме гледай, че съм се насрал, а слушай какви ги лъжотя.

   Доган агитира на турски! И това е незаконно. А хората в онзи край виждат своя месия за първи път от... миналите избори. И плаши с нов възродителен процес. Това пък на какво основание, на едни нелепи думи на сладкодумния ББ? А заместниците му измислиха великолепния израз "мек, демократичен възродителен процес" - какво, ще се гласува за нови имена ли?

   Станишев - блогър? Абе аланкоолу, къде и кой ти подшушна, че в това има келепир? Жалък си! Едно е да платиш на едно маргинално образувание с поетично име да направи псевдосайт и да платиш хиляди за интернет окалване на враговете ти, коренно различно е да пишеш, и то да пишеш честно, което знам, че ти е невъзможно. Вие, политическата търтейска класа, сте оперирани от честност.

   ББ? Как е крачето? Само на билбордове дето не е сложен оттеклия ти глезен. А кога го нарани - в работно време? Или в обедната почивка - толкова и ти е работата, щом имаш време и сили да риташ футбол в почивката си.

   Лидер и Новото време? Какви са тези мазни билбордове, дето се хилите като семейство на сватба в края на XIX век? Оня ми ти реалити герой като се таралежи, кой ще привлече?

   Боже, Откъде толкова тунеядци и тарикати на тази земя, Боже!

20 май 2009

Почти година трябваше да СУ, за да ми връчи дипломата


    Близо година чакам да получа дипломата си за бакалавърска степен от Историческия факултет на СУ. От държавния ми изпит миналата година на 8 юли, та до утре, 21 май, когато в Аулата ще има тържествена церемония и най-сетне (надявам се) ще ми бъде връчена тънката книжка.

   Гордея се с нея, трудил съм се за тази първа бакалавърска стъпка и ще ида да си я взема с радост, но отдавна се питам кому е нужно това безкрайно разтакаване? А хората, които искат да продължат образованието си в чужбина и им е нужен документ? И те ли ще получат тази типична бюрократична измишльотина с безсмисленото име "служебна бележка" или нещо подобно? А за колко още неща през тази година може да е нужна някому, но не би - ще чака.

   И в УНСС е подобно, но съквартирантът ми ме изпревари и си я взе още февруари месец. В други факултети на СУ пък им ги дадоха още преди месеци без церемонии и фанфари - отиваш до канцеларията и си я взимаш.

   Наистина хаос. Типично бюрократичен, типично балкански, типично безсмислен.

Към Панаира на книгата бегом марш!


   Срам, не срам, признавам, че едва днес научих, че в НДК ще има Панаир на книгата. Стана ми навик да трия всичко наведнъж от служебната поща, защото да получаваш по 100-150 мейла на ден си е пряко сили за четене отвсякъде, и съм изпуснал предварителната информация. Пък и съм убеден, че на Коледния казаха, че вече ще бъде един път в годината, но слава на боговете терипратчетовски, това се оказа невярно.

   Както е знайно, съм почитател на книгите, така че ще ходя днес, утре, вдругиден... хмм... абе всеки ден до 24 май.

   Стискайте палци от университета да преведат стипендия, то ще си проличи по закупените заглавия.

   Не забравяйте да погледнете щанда на Сиела - винаги правят 50% намаления за съвсем не лоши заглавия :).

   Айди - към панаираааа!

  Още инфо вижте тук.

19 май 2009

Вълшебната Странджа покорява души - част 1



    И така, най-сетне съм седнал удобно на дивана и мога да разкажа за одисеята ми по време на уикенда в Странджа. Предупреждавам, че това е неофициалната версия за пътуването ми, в която ще разкажа по-скоро личните си чувства към случилото се, а иначе пътеписа ще се появи живот и здраве следващата събота в туристическото приложение на „Сега“.

  Също тук искам да изкажа огромната си благодарност на всички експерти от Природен парк Странджа, които направиха преживяването наистина незабравимо и улесниха безкрайно работата ми. Обещах им, че ще ида пак като турист и ще изпълня обещанието си. Ако и вие решите, в което съм сигурен, посетете първо http://www.strandja.bg/, където гарантирано ще намерите всичката необходима ви информация. 

  Всичко започна в 3 часа сутринта на 16 май, събота. От редакцията на „Сега“ към Бургас поехме моя милост, шофьора ни Борето (Шумахер може само да му диша прахта, от мен да знаете), и хубавата фотографка Невена, която показа завидни геройства, но за това по-нататък.
  Пътят бе еднообразен, с изключения на неколкократните ми настръхвания при остри завои с над 100 км в час, но Борето се доказа като врял и кипял шофьор и стигнахме до Бургас още към 7:30. Почакахме малко да дойде буса на администрацията на Природен парк Странджа, казахме чао на Борето и заедно с други колеги поехме в посока с. Звездец, където трябваше да се открие Фестивалът на зелениката. С нас бяха Теодора Георгиева, готина колежка от Бургас и Диана Павлова, еколожка, в чиито блог (http://insandals.blogspot.com/) има великолепни снимки. 
  След час път към селото пристигнахме благополучно. Там изживях първия стрес, попадайки на чутовно сборище на бабета от самодейни състави, против които нямам нищо лично, но ме стресират в големи количества - тогава стават агресивно музикални. Качването от селото към местността с крайно оригиналното име Селски баир бе лесно и бързо, но мнозина предпочетоха един ретро начин на придвижване...
  На баира имаше опнати маси, които бързо се пълнеха с вкусотии и различни местни традиционни изделия. Аз бях гладен (нещо, което е константно при мен), та се навъртах основно около тях, но не ме огря – било за след откриването. Адреналинът ми съвсем се повиши, когато на едната маса извадиха няколко шишета с огнена вода, местно производство, която ме привлече магнетично. Не си купих, защо – ще научите след малко.
  Откриването беше традиционно скучновато, знаете как е със задължителните слова, но няма значение. Все пак приятна изненада бяха група момичета, които, независимо от принципната ми непоносимост към народни мелодии, пяха великолепно. Щом обаче бабетата започнаха да налитат на талази към микрофоните, аз скоропостижно се изнесох и отидох да интервюирам Джъстин, американския доброволец от Корпуса на мира. Момчето е много точен пич, 25 годишен, от година и половина е в Странджа и е научил съвсем поносимо български. Преди идването си тук е работил в Коста Рика, където опазвал маймуни. Луд човек, но с тази лудост, която ми дава надежда, че все пак от тоя народ става нещо свястно, а не само пушечно месо за геополитическите интереси на политическата им класа, затънала в безбожни дългове към еврейските банки. Снимка на Джъстин има по-долу - момчето с яркожълтата тениска. 
  След празненството бе официално открита новата еко-пътека „Пътят към звездите“, която по незнайни причини бе членувана с кратък член на де що табелки има, но това се преживява. Оформи се една дълга колона и всички в бодър дух поехме по дългия маршрут, който бе с ориентировъчна продължителност 5 часа.
  За прехода на първо място искам да кажа, че свалям шапка на прекрасната ми колежка Неви. Тя прие със стоицизъм желанието ми да минем по дългия, а не късия маршрут (който е само двучасов), и през цялото време безропотно носеше тежкия си фотоапарат, както и една немалка раница, която упорито отказваше да ми даде (Овен, какво да се прави). Пътят е живописен, минава се през много полянки, през купища клони, горички и т.н., превалят се немалко хълмчета, но като цяло е нормален, без изненади – прекрасен въздух, блажено спокойствие и свещена тишина. Най-забавно, разбира се, е газенето на р. Велека, което си е наистина такова – събуваш си съвестно обувките и чорапките, взимаш ги в ръчичка и джапащ през плитката вода, като внимаваш да не се подхлъзнеш на острите камъни. Стресиращ момент беше пресичането заради техниката на Неви, но с дружни усилия (основно нейни) пресякохме. Иначе опции си имаше – лесния вариант с една гумена лодка, и трудния – по въздушния трамвай между двата бряга. Едно браво на смелчаците, които полетяха, за съжаление аз не бях от тях.
  До реката ни чакаха закуски, кафе, чай и сетне продължихме сред дебрите странджански. Газихме още две реки – Катун и Чурка, в първата от които плуваха безкрайни количества попови лъжички.
  Към нас бе прикрепен един от местните водачи, който в забавните си усилия да ни прекара през преки пътища само ни поизмори, без да печелим време или разстояние, но няма значение – човекът искрено искаше да ни покаже алтернативни маршрути. Същият беше така любезен да ни покани в собствената си къща в с. Бръшлян и да ни гости с превъзходната си ракия, а в последствие дори ми подари едно шишенце от нея, което ми бе обещал и заради което не си купих от масите над Звездец.

 

В село Бръшлян има великолепни стари къщи, които си заслужават да се видят, а в някои от тях дори може да се спи.

 

Оттам трябваше да стигнем да село Граматиково, където щяхме да спим. Разстоянието от около 35 км минахме с една очукана джипка „Нива“, в която гърмеш старо сръбско, което събуди стари спомени от родния Видин, но за това минало не ще говоря – трябва да запазя аудиторията си :).

  Пристигнахме благополучно до селото, където след малки неразбории най-после ни настаниха в една великолепна къща за гости със страхотен изглед и много добри условия за преспиване. Особено ще акцентирам на баните, които бяха нови, удобни и с всички екстри, така че си взехме по един благословен душ и освежени се качихме пак в кола и поехме към местността „Св. Илия“ над селото, където имаше палатаков лагер за най-големите ентусиасти, които не бяха никак малко.

   Там бяха разположени адски много маси, а ядене и пиене имаше в чутовни количества. За нас бе приготвена маса точно до сцената и дансинга, но радостта ни трая кратко – до момента, в който едно красиво момиче не запя и усилвателите не извършиха децибелно изнасилване над ушите ми. Все пак след малко силата им беше намалена до поносимо ниво и можахме да се насладим на прекрасното меню, което беше приготвено, полято и с прилични количества ракийка и бира. По поляната се опънаха хора и хората се забавляваха наистина от сърце.

  Същевременно бе време да идем да гоним прилепи и с един от експертите на парка - Стоян Йорданов, поехме по пътя. Той разполагаше с едно устройство, чиято функция е да засича ултразвуковите вълни, с които прилепите се ориентират, и дори по тяхната честота да ги идентифицира по видове. За съжаление явно шумотевицата от сцената бе прогонила всички летящи бозайници и не можахме да проверим как действа джаджата, но нейсе.
  Малко по-късно поехме обратно към селото, като преди лягане дадохме обещание да станем в 6, за да снимаме мъглата, която се образувала сутрин над Велека...

  Край на първа част.
   

  Тъй като на втория ден се случиха не по-малко интересни събития, ще ги опиша отделно в близките дни :)

  Там ще разкажа за първия в България гео-маршрут край морето от Ахтопол до Синеморец, за устието на Велека, един гол мъжки задник, за червенобузи питомни костенурки, биещи дивите си посестрими, за возене с лодка по Велека, за цъфнали лилии, видри, ловуващи в морето, за още една безкрайна трапеза и прочие забавности.

   И имам още великолепни и живописни снимки, естествено.