От днес ще ви разказвам една одисея. Тя е едва в началото си, но имам усещането, че ще продължи доста дълго. А може и да бъркам. Дано да бъркам.
Преди две седмици апартаментът ми бе разбит. Откраднати бяха лаптопът ми и фотоапарат. Поколебах се, но все пак повиках полиция и подадох жалба.
Пет дни по-късно от полицията ми се обадиха, че са намерили вещите ми. Щастлив, отидох там, за да попълня поредния лист с обяснения кой съм, за какво се боря и кое-как се е случило.
Дотук добре – видях вещите си и надеждата да напиша дипломната си работа в срок се възродиха с пълна сила.
Но рано бе да се радвам. Оказва се, че има ред процедурни правила, за да мога да си получа МОИТЕ вещи. За беда и най-важният документ – за лаптопа – липсва. За фотоапарата е налице. Светнаха ме, че дори и да имах всички необходими документи, процедурата отнема поне месец – точно периода, в който лаптопът ми е по-важен от всичко на света.
Преди три дни получих писмо от МВР с името на полицая, който движи делото ми, с номер за връзка и прочие. От 2 дни звъня на този номер. Никой не вдига.
Днес ходих в РПУ-то. Единствената възможност да се свържа с въпросния човек е да звъня от телефона на входа. Направих го десетина пъти с интервали от по няколко минути. Никой не вдигна. За сметка на това до стойката имаше бележка, че някои служебни телефони не работят. Кои – не се знае.
Сега чакам въпросният полицай да ми звънне. Инак няма как да се свържа с него. Забавно, нали?
Очаквайте продължение…