16 септември 2013

Жени и книги, книги и жени V

Едва сега Джоуи осъзна какво точно означава „поразителен“. Джена притежаваше онази въздействаща красота, от която замира всичко наоколо, дори и дейността на жизненоважните органи на гледащия. Тялото, кожата и костната ѝ структура превръщаха чертите, на които се беше възхищавал в други „хубави“ момичета, в грубо подобие на красота; дори и снимките не можеха да уловят изцяло излъчването ѝ. Косата ѝ беше гъста, лъскава и червеникаворуса; Джена беше облечена с широко спортно горнище на „Дюк“ и долнище на пижама от трико, което вместо да прикрие съвършенството на тялото ѝ, демонстрираше способността му да преодолява торбестите дрехи. На каквото и друго да спреше очите си Джоуи, то просто крещеше, че не е тя, а е нещо обикновено, долнопробно, банално. Но когато все пак крадешком насочи погледа си към нея, умът му беше твърде скован, за да регистрира какво виждат очите му.

“Свобода”, Джонатан Франзен

11 септември 2013

Жени и книги, книги и жени IV

 

 

В една от нощите, когато рисуваше някаква нова азбука по гърба й, видя няколко бели косъма в косата й, които му създадоха напрежението, че и тя като човечеството може да отмине.

“17 есета против този свят”, Николай Петев

19 август 2013

Жени и книги, книги и жени III

 

Момичето се взираше в мен с откровено смущение, мократа й коса – преметната през раменете. Лицето й бе озарено от проникнал между листака слънчев лъч и отвъд гнева й съзирах прелестно видение. Което ме изненада, понеже силата на красотата й ме порази така силно и отведнъж. Има много неща, които едно момче смята за красиви: отблясъци по корпуса на колело, лъскавата козина на куче, песента на йо-йо, въртящо лупинг, жълтата пълна луна, зелената трева на някоя поляна, както и свободно време под ръка. Лицето на момиче, все едно колко са правилни пропорциите му, обикновено не влиза в този списък на оценявани високо красоти. В момента обаче забравих за куркащия си стомах и ухапванията на комарите, и за драскотините от тръните. В мен се взираше момиче с най-прекрасното лице, което някога бях виждал, очите й бяха светло теменужено-сини, а аз имах чувството, че се будя от твърде дълъг и ленив сън за нов свят, който никога не си бях представял, че съществува.

“Момчешки живот”, Робърт МакКамън

18 август 2013

Жени и книги, книги и жени II

 

Беше тънка и стройна, две несправедливи думи, за да се каже каква беше тя, и носеше кожено палто – почти черно, почти дълго, почти красиво. Целият сутрешен вятър бе минал през русата й коса, напомняща нейното бяло и мрачно лице – две несправедливи думи, – и поставяше света изправен и ужасно самотен пред нейните черни очи, нейните очи, които се нахвърляха върху нещата като два орела, два повея от зелена тиня.

“Тайните оръжия”, Хулио Кортасар

16 август 2013

Жени и книги, книги и жени I

 

Тя беше невъзможна. Невъзможно красива, невъзможно беше и това, че разговаряше с него, беше така невъзможно реална, че какво друго можеше да представлява тя самата, освен сън? Нозете ѝ сигурно се носеха на сантиметър над земята. Ако я докоснеше, кожата ѝ щеше да се окаже от стъкло и да се пръсне на парчета. Ако се вгледаше отблизо в ръцете ѝ, щеше да види, че са прозрачни, така прозрачни, че през тях ще може да се чете.

“Жената-жерав”, Патрик Нес

19 юли 2013

Безукорната вярност на Арабела Дижон

 

    С позволението на Александър Секулов
публикувам кратък разказ от невероятната му книга
“Гравьор на сънища”:

  103251-300x442   “Преди да тръгне на окончателно плаване, капитан Франк Стенли проверява педантично съдържанието на багажа. Не го интересуват нито уредите за навигация из бурни води, нито старателно водените в предишни пътувания бележки, указващи опасни плитчини или недружелюбни племена по крайбрежията, още по-малко – състоянието на дрехите, шапките, пистолетите или барута.

   Поне шест пъти лично трябва да се увери, че на дъното на сандъка, увита в тъмнозелено кадифе, лежи сребърната лъжичка – единственото, което му оставя след себе си, освен звука на вечната любов, Арабела Дижон, възхитителната светица с пристанищен език и безукорна вярност към случайните влюбвания.

    Арабела бе собственичка на най-опустошителни оргазми по крайбрежието на Валпарайсо, доколкото думата собственик може да се отнесе към нещо, което започваше като тропическа буря и завършваше като ураган сред наноси от кал, разбити тръстикови колиби и натрошени рибарски лодки.

     Капитан Стенли бе преживял много бури, оцелял бе в пет корабокрушения, три от тях – поредни, но под гредите на таванската стая и в обятията на Арабела той окончателно се предаде пред мисълта, че океанът е необятен, непознаваем и напълно безразличен към опитите на мравките да го преплават върху дървени отломки. Впечатлен, а и донякъде поразен от това свое прозрение в подгизналото от любов легло, той бе решил да продаде кораба си и да остане при Арабела, което мигновено го дари с нейното пълно презрение и непобедимо безразличие.

    В следващите седем години и единадесет месеца Франк Стенли продаде всичко от моряшкия си сандък, работи последователно като товарач на въглища и миньор в сребърните мини, но нито веднъж не се озова в прегръдките на Арабела. Би могло да се каже, че за изминалото време той бе единственият, с когото светицата не преспа. Дори 13-годишният син на митничаря го подминаваше, свирукайки недвусмислено.

    Всеобщо мнение бе, че бившият капитан е покосен от любов към Арабела и отчаяно се стреми към смъртта, което, разбира се, не бе вярно. Франк Стенли, първо, бе англичанин, а второ не му бе необходимо.

     Той просто чакаше.

    Искаше да види Арабела споделена от влизащите и излизащите от пристанището моряци. Искаше да чуе общите им стенания през тънките дъсчени стени на пансиона. Искаше да надниква във влажните, сълзящи очи на мъжете, които слизаха от нейната стая, клатушкайки се по дървените стълби. Искаше и получаваше всичко това, без да страда, без да опустошава душата си с всекидневен копнеж, без да се отдава самоубийствено на желанието си.

    Докато една сутрин не видя Арабела пред чаша червен чай в крайбрежно кафене. Седна срещу нея. Арабела старателно разбърка захарта. Когато и последното кристалче се стопи, облиза сребърната лъжичка и му я подаде с думите:

    - И за Господ има надежда.

    На следващия ден Франк Стенли облече кат красиви дрехи, яви се в местната търговска камара, представи капитанското си свидетелство и се спазари да плава с търговски кораб до Южна Англия.

     След миг ще излезе на палубата и ще издаде заповед да се вдигне котвата. На дъното на сандъка е лъжичката на Арабела. Пред очите му океанът се простира - сив и пуст, но напълно понятен.”

09 юли 2013

Колко е важно да даваш пример


Често казвам, че съм чукча-читател, а не чукча-писател, и продължавам да си държа на това. Но понякога ме избива да пиша и не мога да не споделя с вас това ми творение за близките отношения между куче и стопанин - всякакви прилики с действителни лица и събития са случайни и непълни :)

    С. го откри по обичайния начин – снимка с призив за осиновяване във „Фейсбук”, споделена от стотина милозливи хора. Всички те, разбира се, посмъртно не биха си взели животно (това вече би било ангажиране), но бяха силно убедени, че сред приятелите си имат добряци, които ще се навият. На снимката Боби изглеждаше трогателно смирен, кльощав като оцеленец от концлагер и с обречената физиономия на разбрал отрано същинския смисъл на израза „кучешки живот”.
   От приюта на другия край на България толкова се зарадваха на обаждането на С., че му го докараха буквално до вратата. Разбира се, Боби бе придружаван не само от възпълна леля с налудничав поглед и кърпена рокля, но и със съответната сърцераздирателна история за откриването му: вързан насред зима навън, с парализирани и дори замръзнали в локва задни крайници и прочие подробности, които лелката от приюта избълва с натежал от горест глас. Дори и без тази информация беше ясно, че кучето е силно наплашено и той тепърва щеше да си има грижи с него. Но решението вече не можеше да бъде взето назад, а душа не му даваше да прехвърля другимо проблема.
    Както можеше да се очаква, приятелката на С. се влюби в кучето от раз. Боби бе понаддал някое кило в приюта, но от ходещ скелет беше стигнал само до ходещ скелет с малко месо по него – и една тлъстинка нямаше натрупана, а децата можеха спокойно да изучават кучешката костна структура по него. Новоизлюпеният собственик на куче вече планираше мислено едно солидно угояване, което да го превърне в нещо като Роки след безкрайното му тичане по стълбите и злостни сблъсъци със замразени кравешки трупове, но временно отложи тези си намерения след една светкавична инфекция, за която ветеринарят препоръка както ежедневен антибиотик, така и цяла седмица хранене с варен ориз.
    И тук започна всичко. Боби отказваше да яде. Буквално. Седеше разтреперан до купичката и само гледаше жално. Не ще и не ще – С. го мамеше, молеше, милваше – всичко поотделно и заедно – не искаше, гадината, и това си е. В този момент го осени мисълта – бе що да не даде пример, варен ориз е все пак! Наведе се към купата, направи вдъхновена физиономия на възбуден чревоугодник и кусна от ориза, примлясквайки демонстративно. И чудото стана! Очите на Бобчо светнаха, той се доближи плахо и започна да яде.
     И така, вече нямаше мърдане – кучето отказваше да прави каквото и да е, без преди това да му е показано. Скоро играчките им станаха буквално общи – С. се научи да цени като забавление и омотаните въжета, и гумените топки, да не говорим за тези забавни гигантски кокали, които кучето можеше да глозга с часове – след като демонстративно стопанинът му ги бе облизал, разбира се. Приятелката му обаче сякаш не разбираше, че това е нужно – започна да го гледа странно и все по-често оставаше да спи при родителите си. В крайна сметка му заяви, че го напуска – не можела да понася повече да го гледа как прави гнусотии – да, точно така го произнесе, процеди го през зъби, както лигата се процежда от устата на спящия зъбат хубавец.
Истината е, че не го засегна ни най-малко, защото точно в този момент с Боби дебнеха злощастната котка и лаеха в ушите й в момента, в който тя заспеше, свита на пухкав кравай. С. се обърна към доскорошната си любов и вместо да й каже сбогом, просто излая кратко – така му дойде отвътре, а Боби до него потвърди със съвсем същия звук. Никой не им беше нужен, за да са щастливи.
     Знам какво ще попитате – онова за примера дали се отнасяше и до деликатните моменти с ходенето до тоалетна. Да, отнасяше се, няма как да бъде скрито. Още при първата разходка кучето упорито отказваше да се изходи, докато на самия С. не му се допика жестоко и той се шмугна гузно в едни храсти в парка. Отпусна облекчен струята и притвори очи от удоволствие, а в този момент дочу и жадуваното второ шуртене – Боби беше вдигнал крак и щедро поливаше съседното храстче, гледайки го предано в очите. Какъв приятел, нали? Истински, непреклонен – и готов винаги да последва примера му във всичко.
     Скоро С. се научи да ходи по голяма нужда два пъти дневно – сутрин и вечер. В началото се опитваше да залъже Боби, клякайки, уж има какво да изсере, но той не се връзваше, умничето! Сега излизаше с него по-рано – още към 6, и се криеше внимателно от разните дъновисти и други подобни хаховци, които ходят в парка в този час. Вечерно време пък изчакваше да стане полунощ и се промъкваше към удобните храсти зад блока, облекчавайки заедно с кучето стаяваното през целия ден напрежение.

    От известно време Боби бе нервен. С. го разбираше – кучето искаше да продължи рода си, инстинкт, вроден във всяко същество. Трябваше да му се намери женска, с която да се сноши, нещо, за което самият С. често усещаше, че му липсва болезнено, но от грижи за кучето не оставаше време да си намери нова приятелка. Виж, за Боби бе лесно – съседите имаха красива афганска хрътка с грациозен, вирнат задник, по който Боби неминуемо се заглеждаше и напираше да души всеки път, когато се засичаха на площадката.
    С. отиде да говори със съседа – в началото той се дърпаше, но като и двамата с Боби започнаха да вият обидено, а ехото закънтя между етажите, склони бързешком.
    Сега бяха у тях – С., Боби и Ари, хрътката, затворени в стая, докато съседът излезе нанякъде, кръстейки се и мърморейки мрачно нещо под нос. Кучката изглеждаше разгонена и нетърпелива, но Боби, странно защо, седеше и нищо не правеше. С. се сепна – какво му има, не иска ли най-после да свърши това, за което отдавна мечтае и сякаш му споделяше с поглед?

    В следващия момент С. разбра. Какво да ви кажа – афганската хрътка наистина имаше гразиозен, вирнат задник...

29 юни 2013

Лайка

 

  Един от първите ми детски спомени е дворът на село, покрит с лайка. Аз съм седнал сред това море от дъхавост, докосвам ги, скъсвам по някой стрък и го търкам в носа си. Сигурно съм на 3-4, щом кучетата още ми се струват огромни, малко заплашителни животни (скоро ще осъзная, че истинският враг е напереният, злобен петел), а си мечтая как ще се скрия сред лайката и ще заживея като смърфовете.Лайка

    После, разбира се, с брат ми започнахме да се гоним и да ритаме футбол в тоя двор, по-късно преминахме на волейбол на входната порта. Годините си минаваха, ние се източвахме към сегашните си близо два метра ръст, портата се смаляваше, а лайка отдавна нямаше. Като бесни хуни нахлувахме пролетеска на село, недочакали калта след топенето на снега да засъхне, и започвахме да тормозим поредната топка. Трева не поникваше, смачквахме безмилостно всяка зеленинка, само по някой стрък коприва оцеляваше в забутано кьоше, защитено надеждно от парливите си листа.

   След години аз заминах да уча, брат ми намали ходенето на село, други неща го вълнуваха. Рядко, около празници, си ходехме пак на село… и лайката се бе завърнала. Отново дворът беше пъстър и вълшебно ароматен, нямаше кой да го разрива и тъпче от ранна пролет до късна есен. Пак поседях и се радвах на стръковете, за които се бях сещал само от отворено пакетче чай през зимата.

   Тая утрин разхождах кучето отрано. По едно време усетих познат аромат и в краката ми зърнах стръкове лайка, поникнали безразборно в градинката между блоковете. Дръпнах кучето и ги заобиколих, спомняйки си в миг всичко, което написах по-горе.

   Няма да ги тъпча. Само на детските крака позволено е това. 

20 юни 2013

Екранизацията на "Z-та световна война" добавя нова история към тези от страхотната книга





     Е, дочакахме. След гръмки закани, плавно приземяване на очакванията, презаснемане на цели сцени и постепенно преминаване към примирено чакане на нещо, което “поне да не е много зле”, филмът по чудовищно мащабната книга Z-та световна война” на Макс Брукс най-сетне ще се завърти по кината у нас от другата седмица. И – изненада! – не е никак, ама никак лош.

  Разбира се, започваме с идеята, както самият Брукс казва, че общото между книгата и филма е само името. Е, и апокалиптичната тематика, разбира се. Сложната структура на романа, в който главен герой няма, а действието тече през интервюта и ретроспекции с хора от целия свят, е опростена максимално до изключителното присъствие на Брад Пит в 90% от екранното време, който обаче изглежда добре и си ги заслужава. Филмът обаче е далеч от безмозъчен хорър екшън с много кръв, моторни резачки и касапски прийоми, типични за ниския клас зомби филми.

   В първата си част той проследява в бясно темпо сриването на човешката цивилизация, а прекрасният саундтрак и кадрите на мащабни разрушения определено постигат психологическия ефект на книгата – стягане на гърлото и внушаване на чувство за безнадеждност. Паниката, безбройните жертви, подчиняването на военната дисциплина на оцелелите – и жестокото, но наложитело прехвърляне на цивилни от безопасните, но претоварени кораби в застрашени бежански лагери на сушата. Тук филмът и книгата постигат припокриване и бях удовлетворен.

    След това, разбира се, мисията на героя на Пит поема в изпитан коловоз, за да завърши в медицински център, където интуитивното му прозрение как да даде шанс на човечеството променя изцяло книжния замисъл и съкращава 10-годишната война до няколко седмици. Отвореният край оставя място за продължение - разбира се, ако приходите си заслужават. Надявам се във втората част да има директни сцени от книгата, защото в нея си има куп неща, които си заслужават заснемането - дори само великолепните глави в космоса и под водата биха изглеждали страхотно, ако са направени добре.

    Като фен на книгата съм раздвоен – хем ми се искаше филмът да има повече заемки от нея, хем съм доволен, защото сега екранизацията е нещо като бонус – нова история, която тече през познатия вече свят. Добре заснет, с базовия минимум семейни сцени и драматични сърцераздирателства, Z-та световна война” е един добре направен психологически апокалиптичен трилър – а това е повече, отколкото очаквах.

10 юни 2013

Природа в повече

 

изтръгваш дробовете си,
наситени с цигарен дим,
бензинови изпарения,
прах,
леност,
алчност и злоба
(винаги чужди!).
През парка вървиш и вали,
дишаш,
дишаш,
дишаш,
ще се пръснеш от дишане,
от аромат,
от смазващата природа,
която прониква в теб
през предателското гърло.
Само парк е,
оцеляваш,
прибираш се,
и с фас потушаваш
болката в гърдите.
В гората
щеше да се взривиш отвътре.

images

26 май 2013

Селекцията на Книголандия за базара на книгата в НДК!


    942806_510841138963670_659095793_n  
   Във вторник в НДК започва традиционният пролетен базара на книгата. Този път, освен личното ми участие на щанда на “Изток-Запад”, най-после се сбъдва една моя голяма мечта – “Книголандия” да има свое собствено място. Това ще се случи на големия щанд на Ozone.bg, които поеха развитието на “Книга за теб”, а пространството на щанда ще бъде поделено между избраните книги на моя блог и тези на колегите от “Аз чета”. На място ще може да видите кои книги ние смятаме за важни, чудесния ни нов сайт, както и да научите за впечатляващите възможности, които той ще дава на запалените читатели!
   Освен традиционния Книговодител за базара, който ще пусна във вторник, ето и списъка с книги, които ще бъдат в секцията със заглавия по моя преценка. Те са подредени по азбучен ред, защото хубавата книга е важна, не логото на корицата.
  
„А планините ехтяха” – Халед Хосейни
„Битие” – Дейвид Брин
„Вярващият мозък” – Майкъл Шърмър
„Възвишение” – Милен Русков
„Големият сблъсък” – Чопра и Млодинов
 „Градът и градът” – Чайна Миевил
„Деветата порта” – Артуро Перес-Реверте
„Делюзията Бог” – Ричард Докинс
„Доброжелателните” – Джонатан Лител
„Еволюцията на Бог” – Робърт Райт
„Изворът” – Айн Ранд
„Играта на Ендър” – Орсън Скот Кард
„Инцидент” – Станислава Чуринскиене
„Кастинг за Месия” – Петър Делчев
„Крадецът на книги” – Маркъс Зюсак
„Кръчмата на Калахан” – Спайдър Робинсън
 „Ловецът на хвърчила” – Халед Хосейни
„Мравки и богове” – Стефан Цанев
„На 1 клик разстояние” – Александър Ненов
„На Изток от Запада” – Мирослав Пенков
„Невидимите кризи” – Георги Господинов
„Нощна стража” – Сара Уотърс
„Облакът атлас” – Дейвид Мичъл
 „Обсадата” – Артуро Перес-Реверте
„Островът” – Александър Секулов
„Оцелелият” – Чък Паланюк
„По-тихо от мрак” – Христо Кърджилов
„Посока Запад” – Петър Софрониев
„Поправките” – Джонатан Франзен
„Псевдонауката” – Бен Голдейкър
„Пътят на кралете” – Брандън Сандерсън
„Реквием за никого” – Златко Енев
„Самира” – Боримир Дончев
„Слепоглед” – Питър Уотс
„Слънце в зенита” – Ленка Прохазкова
„Токио: Отменен” – Рана Дасгупта
„Черният лебед” – Насим Талеб
„Шадоус Фол” – Саймън Грийн
„Шантарам” – Грегъри Дейвид Робъртс
„Шейсет разказа” – Дино Будзати

09 април 2013

Литературна схватка

  

   Кратък и прекрасен разказ на Рей Бредбъри от сборника “Париж завинаги”:

    Това продължаваше от доста време, но тя го забеляза едва през тази есенна вечер, когато Чарли разхождаше кучето и я срещна на връщане от бакалията. Бяха женени от година, но рядко се случваше да се срещат така, като двама непознати.
    — Господи, радвам се да те видя, Мари! — извика той и я сграбчи енергично за ръката. Тъмните му очи блестяха, поемаше на дълбоки глътки свежия въздух. — Господи, каква вечер!
    — Приятна е. — Погледна го мълчаливо, докато вървяха към дома си.
    — Октомври — ахна той. — Боже мой, така обичам октомврийските вечери, да ги поглъщам, да ги вдишвам, да усещам миризмата им. Да, наистина месецът е шантав и тъжен. Светът пламва през октомври. И си мислиш за всички мъртви, които няма да видиш никога вече.
    Стисна ръката й.
    — Само секунда. Кучето иска да спре.
    Зачакаха в студения мрак, докато кучето почукваше с нос едно дърво.
    — Господи, помириши само! Същински тамян! — Съпругът й се протегна. — Чувствам се страхотно, страшно висок, сякаш мога да прекрача цялата земя, да свалям звезди, да карам вулканите да изригват!
    — Значи сутрешното ти главоболие е отминало? — меко попита тя.
    — Отминало! Исусе, никога вече няма да се върне! Кой мисли за главоболия в нощ като тази! Чуй как шумолят листата! Чуй вятъра в голите клони! Господи, не е ли наистина самотно, изгубено време? И къде отиваме ние, изгубени и скитащи се души по паважите на забързаните градове и малките самотни градчета, през които профучават нощни влакове? Как бих искал да пътувам, където и да е в нощта, да бъда в нея, да пия стихията й, тъжната й сладост!
    — Можем да вземем трамвая до Чесмън Парк, приятно е — кимна тя.
    Той дръпна каишката, за да накара кучето да се размърда.
    — Не, имам предвид истинско пътуване! През мостове и хълмове, покрай студени гробища и спотаени села, където всички светлини са угасени и никой не знае, че летиш посред нощ в звънтяща стомана!
    — Е, тогава можем да вземем влака до Чикаго за уикенда — предложи тя.
    Той я погледна със съжаление в тъмното и смаза малката й прохладна длан в лапата си.
    — Не — отвърна с величава простота. — Не. — Обърна се. — Ела. Да си приготвим огромна вечеря. Искам три пържоли, трапеза за лакомник! Редки червени вина, гъсти сосове и димяща купа крем супа, след това ликьор и…
    — Имаме свинско и грах. — Тя отключи вратата.
    На път към кухнята метна шапката си настрани. Тя кацна върху отворената „За времето и реката“ на Томас Улф, която лежеше под ветроупорния фенер. Изгледа многозначително съпруга си и отиде да провери картофите.
    Минаха три нощи, през които той се мяташе в леглото си, а навън духаше вятър. Взираше се напрегнато към дрънчащия от есенните бури прозорец. Накрая се отпусна.
    На следващата вечер, когато влезе с прибраните от простора чаршафи, тя го откри настанен в стола си в библиотеката. От устните му висеше цигара.
    — Нещо за пиене? — предложи й той.
    — Да.
    — Какво?
    — В какъв смисъл „какво“?
    Леко раздразнение пробяга по безстрастното му студено лице.
    — Какво _питие_?
    — Скоч — отвърна тя.
    — Със сода?
    — Да. — Усети, че лицето й става безизразно, също като неговото.
    Отиде до бюфета, извади две чаши с размерите на вази и наля символично количество.
    — Така добре ли е? — Подаде й чашата.
    Тя я погледна.
    — Идеално.
    — Вечеря? — Погледна я хладно над питието си.
    — Пържола.
    — С печени картофи?
    — Точно.
    — Добро момиче. — Разсмя се студено, затвори очи и изля уискито между скованите си устни.
    Тя вдигна чаша.
    — Успех.
    — Ти го каза. — Замисли се лукаво, оглеждайки стаята. — Още едно?
    — Нищо против.
    — Браво на момичето — отвърна той. — Браво на детето.
    Пръсна сода в чашата й. Прозвуча като съскането на пожарогасител в тишината. Върна се и се намести като малко момче в огромното си кресло.
    — Викни ме — провлечено каза той, преди да потъне между страниците на „Малтийският сокол“ на Дашиъл Хамет.
    Тя завъртя бавно чаша, сякаш беше някаква бяла тарантула.
    — Ясно.

    Наблюдава го още седмица. Откри, че през повечето време се мръщи. На няколко пъти й идеше да закрещи.
    Една вечер той се настани на масата с думите:
    — Мадам, тази нощ изглеждате великолепно.
    — Благодаря — отвърна тя и му подаде царевицата.
    — Днес в офиса се случи нещо необичайно — каза той. — Появи се някакъв джентълмен и поиска да се осведоми за здравето ми. „Господине — отговорих аз, — намирам се в отлично равновесие и не се нуждая от услугите ви“. „О, но господине — каза той, — аз съм представител на тази и тази застрахователна компания и бих искал само да ви връча една великолепна и абсолютно безукорна полица“. Е, проведохме приятен разговор и в резултат на това тази вечер съм горд притежател на чисто нова застраховка живот, двойно подсигурена и тъй нататък, която те защитава при всички случаи, мила моя любов на живота ми.
    — Колко мило — отбеляза тя.
    — Може би ще се зарадваш да научиш — продължи той, — че за последните няколко дни, като се започне от четвъртък вечер, се запознах и останах очарован от интелигентната и елегантна проза на някой си Самюел Джонсън. В момента чета „Животът на Алегзандър Поуп“.
    — Така си и помислих, съдейки по маниерите ти.
    — Моля? — Задържа любезно ножа и вилицата.
    — Чарли — с копнеж рече тя, — би ли ми направил една голяма услуга?
    — Всякаква.
    — Чарли, помниш ли как се оженихме преди година?
    — Но, разбира се. Помня всеки сладък момент от ухажването ни!
    — Е, Чарли, помниш ли какви книги четеше по време на това ухажване?
    — Наистина ли е важно, скъпа?
    — Много важно.
    Замисли се и се намръщи.
    — Не си спомням — призна си накрая. — Но ще опитам да се сетя до края на вечерта.
    — Направи го — настоя тя. — Защото… защото бих искала да започнеш да ги четеш отново. Същите книги, които и да са те, които четеше, когато се запознахме. Тогава направо ме извади от равновесие с поведението си. Но после… после се промени.
    — Променил съм се? Аз? — Облегна се назад, сякаш го беше лъхнал студен вятър.
    — Иска ми се да започнеш отново да четеш същите книги — повтори тя.
    — Но защо така?
    — Ох, просто затова.
    — Типично женска причина. — Тупна се по коляното. — Но ще опитам да ти угодя. Веднага щом си спомня, ще ги прочета отново.
    — И още нещо, Чарли. Ще ми обещаеш ли, че ще ги четеш всеки ден до края на живота си?
    — Вашето желание е заповед за мен, мила госпожо. Моля, подайте солта.
    Но той не си спомни заглавията на книгите. Дългата вечер отмина, а тя гледаше ръцете си и хапеше устни.
    Точно в осем вечерта подскочи и извика:
    — Спомних си!
    Миг по-късно вече се беше качила в колата и караше по тъмните улички на града към книжарницата, където със смях купи десет книги.
    — Благодаря! — каза продавачът. — Лека нощ!
    Вратата се затвори със звън на звънче.
    Чарли винаги четеше до късно и понякога се довличаше до леглото в три сутринта, почти ослепял.
    В десет вечерта, преди да си легне, Мари се промъкна в библиотеката, остави десетте книги до него и излезе тихо на пръсти.
    Надникна с разтуптяно сърце през ключалката. Беше в треска.
    След известно време Чарли погледна към бюрото. Примигна към новите книги. Колебливо затвори романа на Самюел Джонсън и продължи да седи.
    — Давай — прошепна Мари зад вратата. — Давай!
    Чарли облиза замислено устни и бавно протегна ръка. Взе една от новите книги, отвори я, намести се по-удобно и зачете.
    Мари тихо въздъхна и отиде да си легне.

    На следващата сутрин той се втурна в кухнята с радостен вик.
    — Здравей, красавице! Здравей, прекрасна, чудесна, разбираща моя! Здравей в този великолепен и сладък свят!
    Тя го погледна щастливо.
    — Сароян?
    — Сароян! — извика той и се нахвърлиха върху закуската.

17 март 2013

Нацисти от Луната в гавра с империята САЩ

 

   iron-sky Възможността да видя най-сетне на кино култовата финландско-немско-австралийска шашмотевина – Iron Sky – просто не беше за пропускане, особено гарнирана с присъствието на режисьора Тимо Вуренсола - хайл “София филм фест” за удоволствието!

     Чаках да гледам този филм от няколко години, веднага след като се появиха първите тийзъри за него и начина му на финансиране, много различен от типичните финансотрошачки на Холивуд. По-късно разочарованието, че няма да дойде по кината, бе в общи линии компенсирано с появата на филма с добро качество по торентите, но просто трябваше да си доставя този guilty pleasure. Всъщност при второто гледане филмът ми хареса много повече и не беше само заради големия екран и забиващите здраво “Лайбах” (саундтракът е страхотен!) – знаейки действието, можех да се съсредоточа над сатирата и откровената гавра, които парадно шестваха по екрана, набивайки ботуши в муцуната на куп съвременни гадории.

 iron-sky01        Историята е простичка, но дяволът е в детайлите. В близкото бъдеще американска мисия до Луната, изцяло подчинена на поредната президентска кампания в САЩ, разбунва духовете на избягалите там през 1945 г. нацисти и те ускоряват плановете си за отмъстителна инвазия. На Земята дамата-президент на САЩ (Стефани Пол с чудесна прилика с безумното крякало Сара Пейлин) е готова да убива, за да си осигури нов мандат, но вместо да бомбардира Австралия или някой друг (по собствените й думи), получава наготово захаросана с мощни думи нацистка пропаганда, която да използва за кампанията си – а ако и чудовищно познат враг нападне – още по-добре! Нацитата са безнадеждно изостанали от събитията и нямат и идея какво гнездо на змии ги чака долу, а приликата на главния лош с Патрик Суейзи е адски забавна.

   Iron Sky удря болезнено по политическото лицемерие и дипломатическите надлъгвания и откровени лъготевини, а всяка реплика на американската президентша е в пряка кореспонденция с реалността (нейната пиарка пародира страхотно култовата сцена от филма “Крахът на Третия Райх”), в която САЩ просто поискват всичко, което им е нужно, и си го вземат на всяка цена. Този път ще им е нужна помощ в Космоса и той се оказва точно толкова милитаризиран, колкото вероятно е.

   Филмът обаче има едно смазващо качество, което повечето пародии просто не успяват да постигнат – край, който угася усмивката ти и те смълчава. Хепи ендът е ясен – нацистите нямат шанс изначално, но същото се отнася и до човешката цивилизация, оставила безумци и социопати да я ръководят.

  В “Operation kino” може да видите първите 4 мин. от филма, от които ще ви стане ясно за какво иде реч, а обезателно трябва да видите и една от яките сцени, в която севернокорейците поемат отговорност за инвазията.

   Вижте и ревюто на Комитата, който също го е гледал снощи. Тази вечер ще ходя да видя “Космополис”, след като онзи ден гледах “Хичкок”.

16 март 2013

Хичкок – лично и отблизо

  

      Най-сетне успях да се добера до “София филм фест” и до края му ще се опитам да ходя колкото се може повече.a-dnes-antani-hopkins-e-hichkok

    Да гледаш филм за Хичкок, без да си гледал никой негов филм (или поне нямам спомен), си е малко странно, но нейсе. Всъщност се оказа, че не е и нужно, защото макар “Хичкок” да е центриран около замислянето, заснемането и триумфалния успех на “Психо”, това реално е филм за самия режисьор и сложните му отношения с дългогодишната му съпруга Алма (Хелън Мирън). Драма с голяма доза хумор, която ми достави искрено удоволствие, макар да съм сигурен, че за феновете му сигурно е било още по-яко.

   “Хичкок” проследява кратък отрязък от живота на режисьора, в който той трябва да се справи както с усещането си, че е вече стар и не може да заснеме нещо, което да впечатли публиката, така и с отчуждението и подозренията, които застават между него и съпругата му, която влиза в потенциален флирт с писател. Откривайки книгата “Психо” на Робърт Блок, Хичкок решава да я адаптира и заснеме на всяка цена, дори и влизайки в конфронтация с всички.

   HITCHCOCK-Movie Антъни Хопкинс прави великолепна роля и е почти неузнаваем като нацупен и капризен затлъстял старец, който не може да прикрие поредното си увлечение – този път по младата актриса Джанет Лий (Скарлет Йохансон). Близките му кадри са озвучени с неговото тежко дишане, мляскане при ядене, хриптене на места – един огромен мъж, който има постоянни проблеми със здравето си. Говорейки, ми напомни силно на Майкъл Кейн и ролята му като иконома на Батман – нещо във физиономията му просто постоянно ме присещаше. В центъра на филма по някое време застава обаче Алма – в този филм тя е показана като неделима част от успехите на мъжа си, а в някои случаи дори има решаваща роля.

   Върховата сцена във филма си заслужава, компенсирайки слабия момент с лесното решение на потенциалната изневяра на жена му – препълнения с хора киносалон, чийто писъци Хичкок буквално дирижира по време на прочутата сцена с банята от “Психо”.

   Определено чудесно начало на “София филм фест” за мен, довечера отивам да гледам “Iron Sky”, а за утре планирам “Космополис”.

22 февруари 2013

Многолик комичен шедьовър – моноспектакълът “Живак”

   

   2702-2_200213 Снощи гледах пиеса. Не… снощи гледах ураган в първо лице, единствено число – Димитър Живков, – който еднолично успя както да разсипе от смях залата с великолепния си, доминиран от колоритния северозападен диалект многолик монолог, така и умело да докосне дълбини в душите на всеки присъстващ, успявайки в миг да го смълчи и разтърси. От смеха до едва удържаните сълзи преходът е буквално секунди, но още толкова делят и следващата порция буен хилеж.

   Една простичка история, разпростряна сред обран декор, който изпълнява куп функции в различните си конфигурации, давайки възможност на актьора по-удачно да отделя различните роли, в които той прелива непрестанно. Не че това е нужно – Живков изгражда пълнокръвни образи, които си говорят, спорят и се помиряват в миг, конфронтират се и се сливат за секунди върху едно действие, което не те оставя безучастен дори за секунда! Почти не си спомням пиеса, която да съм следил непрестанно със зяпнала уста, страхувайки се да не изпусна ни един цветист израз, ни една нашенска изцепка, ни една пародия на нещо класическо. А преработката на “Колко си хубава!” на Христо Фотев е брилянтна, страховита, абе с една дума: “Малииии…!” :)

   jivak_13515451 Както и написах в предишния ми текст – за “Рицарят на Светия дух”, – аз от театър не разбирам, но знам кога нещо ми е доставило удоволствие. Във вторник например гледах “Отворена брачна двойка” в “Театър 199” – приятно, но в крайна сметка не остави нищо в мен. Докато “Живак” не само ме накара да се смея, както не съм се смял от месеци, но и остави в мен чисто и светло чувство от досега не само с актьорския талант, но и до корените ми във Видинския край (където, между другото, по-скоро ще чуете абсолютно неразбираема влашка реч, не точно този диалект :).

   Препоръчвам искрено! Следващото представление ще е отново в Столичен куклен театър на 13 март и си правя планове да ида пак, защото, заливайки се от смях, няма как да не съм пропуснал някакви великолепни моменти.

   По-сериозни критични текстове има в “Сега”, “Новинар”, “Public Republic” и съвсем нов-новеничък в “Дума”, макар че не разбрах къде точно чуха псувня в премерената реч на актьора, но иначе текстът е чудесен и много изчерпателен.

29 януари 2013

“Рицар на Светия дух” или как да простиш непростимото на убийците си

  

  105_lg Бях готов да напиша гневна статия за най-тъпия филм, който имах нещастието да гледам миналата седмица – Movie 43 – но реших да не си късам нервите и минах само с няколко реда във фейсбук. За разлика от него обаче не мога да не пиша за невероятната пиеса, която гледах снощи в Народния театър – “Рицар на Светия дух” с автор Боян Папазов.

   Разтърсваща, караща тялото да вибрира в тон с накъсания ритъм на пиесата. В камерната зала на театъра няма място да бъдеш безучастен, няма къде да се скриеш от мощта на думите. Пред очите ти българщината е разпъната на кръст, сложен й е трънен венец, ръгана е с копие навсякъде, най-вече в сърцето. Но точно жертвата на тая българщина, писателят-символ, се заема да я защити, да я оправдае, да я спаси от позора. Но напусто. Няма оправдание. Този агресивен и просташки дух трябва да бъде обесен за престъплението си, ако и да докарва вода от девет кладенеца, за да се оправдае, ако и за миг да не показва съжаление за деянието си.

    Аз от театър не разбирам. Но знам за себе си кога пред мен се играе истински и със страст. Точно това ми се случи снощи, когато актьорите, буквално рушейки сцената, забиваха клинци сякаш в душите на гледащите. Защото историята за това безумно убийство от преди век е все още актуална, а няколкото препратки към съвременността (само тази за ББ по-скоро ме издразни) са зловещо на място. Нищо не се е променило от онези времена – нито нашенецът, нито политическите противоборства, нито алчността и глупостта. Само писатели като убития почти не останаха, един Стефан Цанев само ми идва на акъла.

 105-1323849685-590915935   Облеклото на убийците през цялото време ми напомняше мощно на филма по “Портокал с часовников механизъм” на Бърджес, не знам дали е търсено внушение, но бе много на място – агресията като самоцел беше показана още в началото с изреждане на имена на убити от двете селища, вплетени в дребнава, но кървава борба за някаква си гора. А всичко около тях е изгнило – и политиката, и пода, и оградата, и душите, и умовете.

   Искам да гледам пиесата отново – от първия ред, почти на сцената.

  Още за пиесата: вестник “Сега”, sumatoha.com, vesti.bg, Гергана Пирозова.