31 август 2009

Пазете касовите бележки – важно е, за да не съжалявате…

   До вчера касовата бележка за мен беше просто ненужен къс хартия, от който се отървавах веднагически. Оказа се обаче, че подобна грешка като нищо щеше да ми струва 50 лв, които не са никак малка сума според мен.kasova-belejka
   Историята. Влизам вчера в хранителен магазин, за да напазарувам някои неща. Взех повече продукти, отколкото очаквах (нищо изненадващо) и на касата извадих дебитната си карта. Сметката ми беше симпатичното 5.55, продавачката вкара картата в уреда, натисна копчетата със сумата и ми го подаде да въведа пина си. Направих го, взех бележката, подписах я, без да я гледам и пъхнах в джоба си двете други бележки – едната от касовия апарат, другата от банковия уред.
   Както казах, обикновено хвърлям такива бележки. След 15-ина минути минах покрай един банкомат и реших да изтегля пари. Направих го, но когато банкомата изплю бележката, зяпнах. Наличността ми бе с точно 50 лв. по-малко от очакваното, а аз винаги знам точно колко пари имам в картата си. Събрах 2 и 2 (образно) и се усетих, че в магазина е станал гаф. По инерция реших, че съм хвърлил бележките и в мрачно настроение продължих по улицата, наясно, че не мога да докажа нищо и сега ще трябва да свия разходите.
   Не щеш ли, бръкнах в джоба и напипах хартиики – не ги бях хвърлил! Извадих ги бързо и какво да видя – на бележката от касовия апарат пишеше чинно 5.55, а на касовия бон зловещото 55.55. Обърнах крачка и поех решително към магазина.
 mistake   Признавам,там бяха максимално отзивчиви, независимо, че подписът ми стоеше на другия бон на стойност 55.55. След кратка консултация с управителя 50 лв. ми бяха връчени кеш и ми се извиниха за грешката. Напуснах магазина удовлетворен, само се надявам да не са взети от заплатата на продавачката.
   Та, пазете си касовите бележки. Грешки стават и не се знае кога ще ви потрябват.

30 август 2009

Величавото двутомие “Илион” и “Олимп” е фантастика от друго измерение!

   След изумителната “Фондация” на Азимов в ръцете ми попадна и едно друго фантастично произведение, което изтрива границите между класическа литература и научната фантастика. Това е двутомието “Илион” и “Олимп” на неповторимия Дан Симънс, познат основно с тетралогията “Хиперион, която си умирам да притежавам цялата, но я имам само на файлове оттук.
   Двете книги са с общо 1550 страници, наситени с безilion-dan-simyns крайно въображение. В тях са събрани няколко паралелни сюжетни линии, които по всички правила от напълно автономни по някое време преливат едни в други и довеждат до края, след който останах буквално без дъх.
   IlionВ началото “Илион” обърква, но това впечатление бързо изчезва. Започва с разказа на професор Хокънбери, който в миналия си живот е преподавал “Илиада” на студенти. Сега той е съживен от олимпийските богове, които някакси са станали от реални по-реални, а мисията му е да следи дали битката за Троя/Илион се развива по стиховете на Омир. А великата обсада вече 9 години си е в ход. Нещата обаче не са съвсем по Омир – боговете не са точно свръхсъщества, а са наблъскани с нанотехнологии, движат се с квантова телепортация, а героите като Ахил и Хектор са също поизменени от тях, за да са по-силни. Един жокер – битката за Троя се развива не на Земята, а на Марс, и то в далечното бъдеще.
   Едновременно с това по пръстените на Сатурн и Юпитер, и не само там, живее биомеханична цивилизация, наследници на самоеволюиращи механизми, изпратени някога от хората. Те са съвсем интелигентни, наричат се моравеки, а Симънс им е вменил интерес към древната човешка литература, с което ги превръща съвсем в хора. Та тези полуроботи забелязват, че Марс е странно тераформиран само за няколко години, а и там се случват куп чудати неща на квантово ниво, които застрашават стабилността на цялата Слънчева система.  Моравеките изпращат експедиция, от която само двама - Манмът и Орфу, оцеляват, кацат на Марс и след куп приключения и се забъркват в сеира на битката за Троя.AchillesDeath
   В третата линия на романа на Земята живеят едва няколкостотин  хиляди човека. Те са наследници на постчовеците, които имали свръхвъзможности, но тези са изгубили всички, дори не могат да четат. Планетата е опустошена от незнайни битки, а хората живеят без никакви грижи, като за всичко им угаждат загадъчни механизми, наречени “войникси”. Всеки човек има отредени 100 години живот, като на всеки 20 се изпраща чрез телепортация в околопланетните пръстени, където го подмладяват. Смърт до 100-та година няма – при нараняване телата се телепортират пак там и се пресъздават наново с всички натрупани спомени.
   Да, звучи шантаво и объркано, но размахът на автора е огромен. До края на първата част Хокънбери започва да разиграва боговете, опитва се да убие Афродита, обърква войната, става любовник на хубавата Елена. Скоро се намесват и моравеките, които се изсипват с високотехнологична армия на Марс. Ахейците и троянците сключват мир и обръщат оръжията си срещу боговете, като технологиите на моравеките им дават шанс за победа. Неуязвимият Ахил дори неколкократно съсича Арес и Атина, но техните технологии ги съживяват.
   На Земята група от човеците случайно попада на следи и започват да разплитат мистерията на последните векове, трупайки кое от кое по-ужасяващи открития, докато стигат до околопланетните пръстени, където намират интелигентното компютърно създание Просперо и зловещия човекоядец Калибан (да, онези от “Бурята” на Шекспир).
   olimpВ “Олимп” нещата продължават да се развиват ударно – марсианският Олимп е обсаден от гърци, троянци и моравеки, които пък изпращат и експедиция към Земята, там се завръща чудовището Сетебос, което се храни с ужаса, натрупан по места като Аушвиц и Хирошима, войниксите от слуги стават врагове на хората и започват методично да ги избива. По някое време боговете се изпоскарват помежду си и започват “гражданска” война, докато Зевс спи непробудно, измамен от Хера за пореден път… 
   Уффф, не мога да преразкажа всички линии, просто романът е невероятен! Dan_haircut_smСимънс трупа загадки, а после със завидна методичност започва да дава отговорите, които разкриват един изумителен замисъл, който поставя пъзела на мястото му – откъде идват древногръцките богове, защо се води отново битката за Троя, какво е станало на Земята и т.н. А от литературна гледна точка препратките към Шекспир са великолепни, а освен него моравеките разсъждават и за Пруст и други известни автори.
   Млъквам. Велико е. Нямам думи повече. Просто велико!

   Ето тук и тук също е писано за поредицата.

Чалга-сграда в Лозенец :)

    Няма как да не споделя снимките на една уникална нова сграда в ултрамодерния стил чалга-мутро-барок. Забележете терасите с красиви флорални мотиви, издържани в стъклени панели. Освен това обърнете внимание на герба в горната част на блока, очевидно указващ принадлежността на сградата към някоя благородническа архитектурна фамилия.

1

2

29 август 2009

Свежи снимки от една прекрасна почивка в Созопол

   Ето и едно кратка селекция на свежи снимки от най-готиното море в живота ми. Фотосите са от моя апарат, който Надя окупира безмилостно, и от този на Сашо, който на снимките е в компанията на сладурското си гадже Петя. А песента... тя е главният виновник сега да съм с най-прекрасното момиче на света... :)

28 август 2009

Поручик Бенц на Димов – много диалози и един великолепен край

   Започнах “Поручик Бенц” (203 с.) с големи очаквания. “Тютюн” за мен е една от най-великите български книги и се надявах и от първия роман на Димов подобно изживяване. За съжаление останах разочарован.

   Книгата се чете бързо, това не може да се отрече, но това е основно заради 20846 купищата напудрени диалози, които практически не допринасят нито за действието, нито за разкриване на характерите на героите. Вярно, може да се приеме, че това е автентичен стил на разговори в обществото, но това не променя неразбираемостта им. Романът е силно статичен, движи се в тесен кръг лица, а главния герой е изумително “българизиран” немец, който и за миг не показва качествата на нацията си.

   Разбира се, това е първия роман на Димов и е нормално да има недостатъци, особено при сравнение с изумителния “Тютюн”. Все пак едно не може да се отрече – краят на “Поручик Бенц” е майсторски – едновременно изненадващ и в същото време очакван.

   За които не са чели книгата – немският хирург поручик Бенц се влюбва до безумие в красавицата Елена Петрашева, дъщеря на убит наш генерал, около която пърхат десетки мъже, с които тя си играе с лекота. Малко по малко книгата разкрива тъмни страни от миналото й - заради нея млади мъже са губели живота си, но това не плаши Бенц, който в пристъп на типично балканско лекомислие дезертира от армията и остава в България след изтеглянето на немските войски.

   Елена е дала клетва за любовта си към него, но само три дни по-късно немския поручик е заменен с френски офицер от окупационния корпус. Сблъсъкът между двамата е чутовен, но в крайна сметка честта им повелява мир. До мига, в който отекват изстрелите на войници, изпратени след предателство… Да, Бенц наистина приема смъртта си с радост, след като разбира колко невярна е красотата.

124379012231581    Димов харесва героинята си и буквално до последната страница предава това чувство и у нас. Докато накрая смъква рязко булото на заблуждаващата й красота.

   И хубавата Елена лесно става Зара от “Тютюн”.

Critical Mass тази вечер в 18:30 около езерото Ариана


   Скъпи приятели-колоездачи, преди малко научих (по-добре късно, отколкото никога), че тази вечер ще се състои поредното събитие "Критична маса" с отправна точка езерото Ариана. 

   Цитирам малко инфо от официалния сайт: "Критичната маса е събитие, което се състои обикновено последният петък на всеки месец в градове по целия свят, на което велосипедисти, скейтъри, хора на ролкови кънки и други самоходни хора излизат масово по улиците."

   Аз ще бъда там, елате и вие да се позабавляваме на две колелета :)

27 август 2009

Стайнбек като запазена марка – “Към един незнаен бог”

 642257z Няма как да бъде сбъркана книга, писана от Стайнбек. В поредицата “На изток от рая”, “Гроздовете на гнева”, “Зимата на нашето недоволство” и кой ли още не, “Към един незнаен бог”(223 с.) влиза като късче от огромен пъзел, за да завърши още една малка част от него. Цялата картина за съжаление винаги ще остане само в главата на великия писател, който ни е дал толкова много части от нея, но е било невъзможно да опише Живота, така както го е виждал в цялост.

    Не ми се иска да започна да сипя суперлативи, името на автора говори само по себе си. Ето тук Преслав Ганев го е направил отлично и заставам зад всяка негова дума.

   Романът е писан отдавна (1933 г.), далеч преди “На изток от рая”(1952), но са налице редица прилики между двете, особено в самата атмосфера на земеделското общество. Иначе “Към един незнаен бог” е далеч по-концентрирана като цели и развитие. Основната линия се върти около фермерът Джоузеф и семейството му, които се опитват да създадат голямо стопанство сред все още неразработените земи на Калифорния. Те знаят, че периодически жестоки суши унищожават всичко, но вярват, че това няма да се повтори скоро и естествено бъркат.

   В книгата са прокарани редица паганически вярвания, които обикновено остават встрани от традиционната представа за заселниците, обединени около вярата си. Тук това далеч не е така – Джоузеф вярва, че в голямото дърво до къщата му се е вселил духът на баща му и даже започва да извършва малки жертвоприношения,  докато брат му не убива дървото, за да спаси душата му. Наблизо сред борова горичка пък има скала, която местните индианци почитат и Джоузеф също усеща силата й – скалата убива съпругата му, когато тя я осквернява в желанието си да покаже, че не я е страх от нея.

   Действието се развива стремително и скоро предречената суша идва и поставя на изпитание семейството, което скоро се разпада, като само Джоузеф остава при фермата с надеждата, че ще завали. Тази му сляпа вяра се подхранва от един луд наблизо, който всяка вечер извършва жертвоприношение към залеза, и от поточето до мистичната скала, което все още тече. Скоро обаче и то засъхва и дори жертвоприношението на едно теленце, което Джоузеф прави, не връща водата. Затова за него остава само един изход – да принесе в жертва себе си, вярата си, волята си…

   Дъждът руква мощно заедно с изтичащата кръв от вените му.

   Книгата е красива, но тъжна и меланхолична. В нея няма истинска радост и не очаквайте да ви разсмее. Но ще докосне нещо във вас, можете да бъдете сигурни. Защото дори и в днешните времена, когато вярата не е на почит, все още дребното суеверие, сравнимо с езическо вярване, е живо и диша в нас. И колкото по-тежки са времената, толкова повече ще се събужда.

   А ние сме си хора, неразличими отвътре през хилядолетията. И душите ни са неизлечимо дамгосани от нуждата да вярваме в ирационалното, за добро или зло.

25 август 2009

За плажните китове и други морски чудесии…

  Здравейте, приятели, едва-що завърнал се от морето, бързам да ви разкажа нещо. Бях в Созопол, за пръв път в живота ми. Изкарах прекрасно, за което огромен принос имаха приятелката и двамата съквартиранти Петя и Сашо, да им е честито морското сгаджосване :)Beach-Belle-Fat-Lady2

   Та искам да ви разкажа за плажните китове. Навярно всички сте ги виждали –  големи, надути лелки, които капризно се мръщят под парещото слънце и се оплакват, че не могат да се скрият под чадъра. Нерядко естествено плажните китове са и от мъжки род – огромни мъже с горди и масивни бирени кореми.

  fatlady Бога ми, не мислете, че мразя дебелите хора. Признавам, че има такова нещо като генетични фактори, които обуславят наднормено тегло. Но в днешно време според мен наддаването на теглото се дължи все повече на тъпчене с боклуци и липса на желание за ограничаване. И това, което ме ужаси е тяхната масовост! Плажните китове бяха навсякъде! Отляво, отдясно, отпред и отзад разплути маси, облечени в миниатюрни бански, които по нелеп начин буквално изчезваха сред  безкрайната масивност. И вечна нацупеност и недоволство, как пък ги не видях да се усмихват и за миг тези китове! И нарядко, но забележително бяха свалените горнища на банските и откриването на масивните гърди отдолу. Страшно е, приятели, превръщаме се в нация дебелаци, аналогична на ужасяващото положение в САЩ.

    Да, имаше и хубави слаби хора, млади и възрастни, но колко е лесно да минат незабележимо покрай канарите около ми. Да не споменавам нашироко колко деца имаше с очевидно наднормено тегло, които непрестанно дъвчеха дюнер или сладолед. И се чудя на родители, които приемат подобно положение…

   И други чудесии имаше, но те бяха кризисни. Имаше свободни квартири в изобилно количество, част от тях по 10 лв на човек, а бяха точно до плажа. Куп капанчета работеха на съвсем нормални цени, нерядко по-евтини дори и от София. Но това не променяше факта, че бяха полупразни, вкопчени в безумна at-the-beach-tim-nybergконкуренция с хилядите други аналогични на тях.

   В тази посока кризата ми харесва. Има някакво отрезвяване. Дай Боже да има положителен ефект и да се елиминира безумното строене и презастрояване, за които примери предостатъчно видяхме.

   Това отдолу е врагът. Гледайте филма “Super size me” и сами ще се убедите в това.

1243332589_1229361705_14

20 август 2009

На морету съм

   Приятели,

   В разрез с обичайното, това лято ще се възползвам от възможността да скокна до морето с приятелката и двамата съквартиранти. Тази нощ заминаваме, за да стигнем рано нейде по Южното Черноморие, нямаме още точен план къде. Ако всичко е наред и не изхарча всички скътани пари по-рано, ще се върна във вторник и ще драсна някой ред.

   Хайде, приятно на всички ви, където и да сте! :)

19 август 2009

Вълшебството на Рила, заснето от другарчетата

   Това е един прекрасен клип, направен от съквартирантите Петя и Сашо. Снимките са правени миналата събота сред вълшебната Рила...


16 август 2009

“Фондация”-та на Айзък Азимов – грандиозно, изумително, всеобхватно…

   Измина точно седмица, откакто хванах първия том на “Фондация”-та в ръка.imgp5845_isaak_asimov_foundation_cover Само седмица, но преминала изцяло под знака на словата на великия Азимов. По стечение на обстоятелствата тези дни имах доста свободно време, от което се възползвах перфектно. Изчетох на един дъх, както се казва, всичките 2000 страници и сега се чувствам щастлив, че имам тези прекрасни произведения.

   Няколко думи за издателство “Бард”. Благодаря ви. Благодаря, че сте издали всичките 7 части наведнъж, и то в прекрасен вид, за да може човек да се опита да обхване цикъла в неговата цялост. Благодаря и на моите приятели, които, в знанието колко желая тази книга, успяха да ми я подарят дори в двоен размер.

  fondacia-tom-ii-ajzyk-azimov Бързам да напиша тези думи, докато умът ми още рее се около Земята и тайната, която тя крие  в протежението на всички части на романа. Ще разкажа накратко какво съдържат те. Правя това, защото не успях да намеря никъде това на български език, поправете ме, ако греша. Иначе съм вмъкнал снимки от чужди издания на различните части, за да разчупя текста.

   „Прелюдия към Фондацията“ е написана през 1988 г., тоест предпоследна, но на практика се намества като първа от поредицата. Тя обхваща създаването на една нова наука – психоистория, която е предназначена да спаси човечеството от 30 хилядолетия унищожителен хаос. Това е предвидено от нейния създател – Хари Селдън, който забелязва признаците на упадък в Първата галактическа империя, съществувала цели 12 000 години. Уточнявам, действието в книгата се развива около 20 000 години след откриването на хиперпространствения полет, когато  започва Prelude_to_Foundation_cover човешката колонизация на Галактиката.

   Селдън преминава през куп опасности, опитвайки се да открие как да развие науката си, смес от история, математика, статистика, психология и какво ли още не. Психоисторията трябва да предвиди статистически как действат масите от хора, за да обясни как с леки промени историята може да бъде насочена. Ще цитирам един кратък откъс от 79-а страница на втория том: “…По-големите групи – билионите, които населяваха планетите; трилионите, които обитаваха сектори; квадрилионите, които изпълваха цялата Галактика, се превърнаха от обикновени човешки същества в огромни сили, поддаващи се на статистическа обработка, така че за Хари Селдън бъдещето стана ясно и неизбежно и така можа да се създаде Планът”. Да, тук наистина Азимов сякаш иронизира Маркс и вярата му, че историята има цел и посока, които могат да бъдат направлявани от план, но все пак замисълът на фантаста е не по-малко грандиозен от този на икономиста. Приликите между двата плана са налице – отиват гръмовно по дяволите.

   Прелюдията запознава читателя с имперската столица Трантор, която властва над около 25 милиона населени с хора свята. На нея живеят 40 милиарда души, част от които са имперската администрация.  Хареса ми, че в целия цикъл извънземни като вид няма – така произведението придобива мащабността на човешката битка сам със себе си, достатъчно грандиозна, а не срещу неразбираем враг. Селдън прави-струва, но с помощта на приятели полага основите на психоисторията, а в края на романа открива и нещо изумително. Естествено, няма да ви разкрия какво е то, но е основополагащо за разбирането за създаването на Империята.

 

Forward_The_Foundation_f    “Битката за Фондацията” вече навлиза към същината на романа. Тя е писана през 1993 г. и е практически последната част, с която Азимов се е заел. Битката е наистина за Фондацията – Селдън е събрал група учени, с които с неимоверни усилия се опитва да развие психоисторията, но почти никой не вярва на пророчеството, че хилядолетната Империя загива. Даже му излиза прозвището Селдън Гарвана заради предсказанията, които прави. Независимо от съпротивата, той и сподвижниците му подготвят Плана – създаването на две независими една от друга “Фондации” в двата края на Галактиката, които да опазят натрупаното знание и да станат зародишите на Втората галактическа империя след вече неизбежното рухване на Първата. Идеята е, че без Фондациите знанието ще бъде разкъсано, което ще доведе до безкрайни локални войни навсякъде из Галактиката, без да бъде възможно за хиляди години да бъде наложена централна власт.

   Първата от двете Фондации трябва да бъде явна – Селдън урежда тя да бъде създадена на планетата Терминус в периферията на Галактиката, далеч от имперския център на властта. Мисията на учените там е да създадат енциклопедия “Галактика” – най-голямото систематизиране на науката в историята. Втората трябва да бъде тайна и в нея да се трудят психоисториците, които единствени ще са наясно с Плана. Това се налага, тъй като за да се предвидят статистически действията на милионите, те трябва да не знаят какво предстои.

  Третата част – “Фондацията” , е фактически първата написана – през далечната foundation_lg 1951 г.! Представяте ли си каква огромна жизнена пропаст е преодолял Азимов, за да се потопи наново в произведението 37 години по-късно!

   В тази част Империята върви към своя край, като малко по малко Периферията се изплъзва от властта й. Фондацията на Терминус е оставена сама на себе си, а тя е беден на ресурси свят, който е беззащитен пред внезапно придобилите независимост околни планети. Учените обаче имат знание. И както Селдън е предвидил в Плана, а това става ясно при периодичната му поява на запис при кризи, учените успяват да подчинят околните системи. Те бързо са се върнали назад в развитието си, губейки всяка възможност да поддържат технологии от периода на имперската власт над тях. Фондацията се възползва и създава дори и нещо като религиозен култ, умело подхранван с технологични чудеса, за да държи в подчинение околните планети. Учените поемат и в едно не по-малко важно направление – миниатюризацията. Както Селдън правилно забелязва, изобилието на ресурси спомага за строенето на огромни кораби и технологични съоръжения, но закостенялостта ограничава развитието на науката, част от залеза на Империята. Поради липсата на ресурси Фондацията се насочва към пълна миниатюризация, който и в следващите романи ще доведе до пълната й технологична доминация в Галактиката.

  F i imperiya    “Фондация и Империя” за мен е най-силната част от цикъла. Писана е през 1952 г. и е разделена на две грандиозни битки, които Фондацията води. Първата е част от Плана – тя е с последните остатъци от Империята, която е все още силна, макар и силно смалена. Поредния император още вярва, че по право има властта над Галактика, и един негов генерал се опитва да нападна Фондацията, изпитвайки недоверие към легендите, че този свят притежава магични сили. Битката е грандиозна, но в крайна сметка е спечелена не от технологиите – никъде в романите Азимов не акцентира на тях, а от предвижданията на психоисторията. В крайна сметка войнолюбивият генерал е екзекутиран, защото императорът разбира, че ако той завладее Фондацията, навярно ще завземе и тронът му.

   Втората голяма битка обаче е с един нов враг, който дори Селдън не е успял да предвиди – това е Мулето, загадъчен мутант, който успява да влияе ментално на хората и да ги превръща в свои покорни слуги. Използвайки тези си способности, той събира армия от кораби на Фондацията и с доста хитрост успява да превземе Терминус – събитие, останало напълно непредвидено от психоисториците. С Планът изглежда е свършено. Остава само една надежда – Втората фондация, която по план е скрита някъде в другия край на Галактиката и до момента е напълно незабележима. Мулето прави всичко по силите си да научи къде е тя, за да я смаже на върха на своята мощ, но една грешка – любовта към жена, проваля плана му миг преди той да научи истината.

   Така и завършва първия том – Мулето е на път да създаде нова империя, и то съвсем скоро след рухването на Първата. Планът е унищожен, Терминус е подчинен, а от Втората фондация няма ни вест, ни кост.

   Последния роман от оригиналната трилогия, писан на следващата година – 1953 Isaac Asimov_1953_Second Foundation г., вкарва в уравнението именно този липсващ елемент – това е “Втора фондация” . В нея погледът е насочен към неизвестен свят, където психоисторията се развива от поколения учени. Всички те имат една способност, която ги отличава – те са менталици – общуват телепатично и могат да влияят на умовете на хората. Това е и ролята, която Селдън им е отредил – продължаващо развитие на психоисторията, набелязване на възможните проблеми и най-важното – отстраняването им с минимална намеса. Но дори и тези менталици не успяват да реагират на агресията на Мулето.

   В този роман отново има две части – в едната менталиците успяват да примамят Мулето в Звездокрай – предполагаемото местонахождение на Втората фондация и чрез грандиозен двубой и страшно блъфиране той е сломен – умът му е променен и той се завръща на своя пост, убеден, че такова нещо като Втора фондация няма. Мутацията му има един недостатък – той не може да има наследник (откъдето и прозвището му), затова след естествената му смърт Терминус отново налага властта си и сякаш Планът се възвръща в руслото си.

   Подозренията в Първата фондация обаче се събуждат. Те разбират, че Планът е трябвало да бъде унищожен, но нещо ги е спасило. В ръководителите на Терминус обаче няма благодарност към Втората фондация. Те решават, че ролята им на пионки в нейните ръце е нежелана и правят всичко по силите си, за да я открият и унищожат, с вярата, че след това ще могат да създадат безпрепятствено Втората империя. Блъфовете и измамите валят наред, но в крайна сметка менталиците са локализирани на самия Терминус и безмилостно избити.

  foundations_edge Сега поемаме към последните две части. Първата - „Острието на Фондацията“, е писана през 1982 г. В нея истината от предната част е бързо разкрита – Втората фондация не е унищожена, а това, че се намира на Терминус, е блъф. Тя продължава да съществува в сянка и да направлява историята. Един от нейните членове обаче забелязва, че сякаш всичко тече твърде гладко и започва да подозира, че има нещо нередно в целия План. Търсенията му го отвеждат надалеч и той попада на нещо ново, което влияе на цялата Галактика и дори на самата Втора фондация.

   Същевременно управниците на Терминус също започват да подозират, че Втората фондация не е унищожена и един от най-интуитивните жители на Терминус – Тривайз, поема на мисия да я открие, като с него е един симпатичен учен, който си умира да намери Земята – митичния дом на човечеството, който за мнозинството е само легенда.

  След купища премеждия пътищата на  двамата търсачи от Първата и Втората империя се пресичат край планета, наречена Гея. Там се намесва и бойната сила на Терминус и всичко се заплита в един здрав Гордиев възел. Селдън въвежда и една нова променлива в уравнението – Гея е жив свят от менталици, които са в пълна симбиоза помежду си и със скалите, животните и растенията – те са с общ разум, който именно е влияел и на двете Фондации с цел запазване на плана.

   Както всеки Гордиев възел, и този не може да бъде развързан, а трябва да бъде разсечен. Тази задача Гея, която като домакин на сблъсъка диктува правилата, е подготвила за Тривайз – пратеника на Терминус, който в себе си има и интуицията на менталист от Втората. За негова огромна изненада в този миг той трябва да реши бъдещето на Галактиката, като Гея обещава да се съобрази с решението му. Вариантите са три.

   Първо - да избере родната си планета като създател на Втората галактическа империя. В този случай Гея ще елиминира влиянието на Втората фондация и ще започне да направлява възхода на Първата.

   Втора опция – да предпочете Плана и Втората фондация, която се грижи за него. При този избор Гея ще изтрие спомените на членовете на Първата и ще се опита да продължава да насочва Планът към подготвената му реализация след още няколкостотин години.

   Трета възможност – Гея да стане първообраза на нова Галактическа общност, съединена от общ разум – Галаксея. Тя няма да стане изведнъж, а малко по малко, с цел прекратяване на вечното противопоставяне между хората.

   Тривайз интуитивно избира третата възможност. Така членовете на Първата и Втората фондация си заминават с подправени спомени и всичко остава по старому, а Гея предвижда, че в следващите няколко века малко по малко ще подготвя разширението си.

   Последната част – „Фондация и Земя“, е писана през 1986 г. Тя продължава от Foundation_and_earth_cover края на предния роман. Тривайз, ученият и една представителка на Гея, се отправят да търсят последния свят – Земята, защото забелязват, че навсякъде – Терминус, Трантор, Гея… всички информации за нея са унищожени и то наскоро. Тоест в играта има още някой непознат елемент.

   Отново следват куп приключения, докато Тривайз, използвайки интуицията си, не намира първите колонизирани планети, а оттам стига и до Земята. Точно както в повечето легенди, тя е силно радиоактивна и негодна за живот. На Луната обаче се намира Отговорът.

    За да не разкривам излишно, само ще кажа, че тук Азимов прави връзка както с “Прелюдията”, която ще напише няколко години по-късно, така и с другите си произведения като поредиците за роботите и за Галактическата империя. Размахът е впечатляващ – великият автор волно или не в различни периоди от живота си пише привидно отделни цикли от романи, които в даден момент се обединяват в една величава симфония.

 Isaac_Asimov_on_Throne       “Фондация” е нещо епично. Тя е наистина най-великия цикъл в научната фантастика и това едва ли ще бъде променено скоро. Просто е изумително как 7 части, писани като отделни романи за период от 40 години, си пасват до последния детайл. Това е Айзък Азимов – гений, какво повече?Isaac.Asimov02

  

 

 

 

 

 

 

 

   Стилът на цикъла е лек и забавен, Азимов не набляга на тежки технологични фантазии, а на човешкия фактор – този, който може да гради империи, но може и да причинява ужасяващи поражения. Във Фондацията има всичко – грандиозен замисъл, неговото рухване, космически битки и преследвания, загадки, които се сипят и разплитат в изумителен ред, нерядко поредица от блъфове и планове, вписани в други планове – въобще всичко, всичко!

   Изумително. И толкова.

15 август 2009

Антология “Нанотех” – фантастика на микрониво

   Харесвам фантастичните антологии, но държа да кажа, че не ми допадат чак толкоз тези с нанотехнологии. Сякаш самото въвеждане на подобен фантастичен елемент ми се струва досадно и скучно, защото те са практически без граници, тоест всеки автор може да прави каквото си ще с тях, ако му зацикли развитието на сюжета. Хубавото е, че в тази антология са успели да направят 0006 нужната сплав, та да се получи едно що-годе интересно четиво.

   Ето и кои разказчета според мен си ги бива от “Нанотех” (253 стр.). Първият например – “Музиката на кръвта” е великолепно катастрофичен, като идеята е, че след вкарване на наночастици в тялото на човек се създават микроцивилизации, които след войни помежду си го завладяват и тръгват към други тела.

   В “Допустима грешка” се разиграва вечния стремеж на жената да остане съвършено красива навеки – чрез наночастици това се получава, но за сметка на това се губи възможността да роди дете… кое е по-важно?

   “Спомен за целувка” разказва за учен, чиято жена загива. Той прибира от улицата една скитница, която прилича на нея и чрез нанотехнологиите се опитва да я трансформира в съпругата си. Доста зловещо.

   Не мога да кажа, че другите шест разказа са слаби, но не ми направиха впечатление. Цялата книга мина пред очите ми и не остави нищо, което не ми допадна. Ето например още си спомням разказа на Сергей Лукяненко “Няма какво да делим” от алманаха “Фантаstika 2008”, който също се основаваше на нанотехнологичен сюжет, но бе написан майсторски.

   В крайна сметка антологиите са си такива – шарени, скърпени, разнообразни автори и стилове, приведени под някакъв общ знаменател. Успешно или не, навярно всеки би казал нещо различно.

13 август 2009

Тайният дневник на Елена Чаушеску – чудовищност или поредна фалшификация?

   Трудно ми е да опиша реакцията ми след като прочетох книжлето “Тайните дневници на Елена Чаушеску”(172 странички). Това са избрани откъси от 12 500 страници, които според френското издателство “Фламарион” са автентични.Chayshesky

   Държа още в началото да напиша, че срещнах тезата, че дневниците са фалшифицирани. Според един коментар Владимир Беряну е написал статия във в. “Век 21” за тази теза, но за съжаление не успях да я намеря. Инак доводът е,  че фалшификацията е извършена с цел демонизиране на сем. Чаушеску, които са се опитали да водят независима от Москва и Световната банка политика. Звучи логично, но дали е вярно, не мога да съдя.

  Ако обаче дневниците са автентични мога да кажа само едно – ЧУДОВИЩНОСТ! Елена е проста селянка, издиганата до върховете от мъжа си, и това й личи. Ден след ден тя записва безкритично мислите си, чувствата си, описва псевдонаучните си опити, за които дори се осмелява да си припише правото на Нобелова награда, независимо, че всичките й “трудове” са написани от академици, а тя си ги присвоява. Но какво да говоря, ето ви няколко преразказани случки от дневниците:

Френският президент Жискар д’Естен е на гости на семейство Чаушеску. Поканата включва и лов на мечки, но два армейски батальона не успяват да издирят дори и една в Карпатите, тъй като са избити. Затова четирима унгарци са навлечени с мечи кожи и пуснати за мишени. Френският президент убива трима и ранява четвъртия.

Съобщават на Елена, че ще ходи на Лебедово езеро. Тя изпраща специален самолет да й донесе банския. На следващия ден се оплаква, че не са ходили на езера, а на някакъв концерт. Отдава промяната на хладното време.

Хрумва й, че щом изваряването убива микробите, така човек може да бъде излекуван. Нарежда едно унгарско дете с хрема да бъде потопено в кипяща вода.

Изпраща националния тим по художествена гимнастика на тренировки на полюса.

И една нейна мисъл: Всяко тяло, потопено в течност, неминуемо си признава всичко.

   И аз бях шокиран. И затова съм склонен да приема тезата, че дневниците са фалшифицирани. Защото вътре има още куп чудовищни признания: от директни заповеди за убийства (с любим маниер блъскане с кола), до маниакално желание Румъния да има атомна бомба.

   Личното ми мнение е, че дневници има и в тях има отвратителни неща. Но някои като посочените по-горе като нищо може да са добавени допълнително. Но кой ли знае…

12 август 2009

Светът е населен с демоните на псевдонауките според Карл Сейгън

   “Науката е нещо повече от натрупани знания. Тя е начин на мислене… Научният начин на мислене е едновременно творчески и дисциплиниран… Науката ни подканя да изложим фактите, дори и те да не отговарят на собствените ни 519x641 превзети разбирания… Науката изгради цивилизацията, а псевдонауката ще го разруши.”

   Това са малки откъси от прекрасната книга “Свят, населен с демони. Науката като свещ в мрака” на известния космолог Карл Сейгън, която лично за мен бе като искрено прозрение и искам още в началото да изразя искрената си благодарност на добрите ми приятели Петър и Петя, които ми я подариха.

   В малко повече от 500 страници Сейгън аргументирано унищожава всички модни увлечения, които заемат все по-голямо място в живота на хората – астрология, магьосничество, жълти таблоиди с истории за извънземни, подземни или подводни цивилизации, телепатия, хипноза, новоизлюпени религии и какви ли още не. И го прави не с високомерието на учен, а с тревогата на Човек, който вижда как науката, която изгради цивилизацията ни, става все по-елитарна и недостъпна, а масите отново потъват в невежество. Точно както е било в древен Египет или средновековна Европа. Само че сега това се случва в името на печалбата, защото консумативизмът като нова религия се основава именно на затъпяването на хората и превръщането им единствено в работещи и консумиращи индивиди.

   Сейгън аргументира с богатство от примери и обяснения защо не трябва да се вярва на историите за НЛО, житни кръгове и други, и особено за “признания” и “спомени” под хипноза. Той пояснява, че често хората, освен тривиално жадните за слава, се мъчат добронамерено да “помогнат” на разпитващия ги и дори създават спомени според неговите въпроси – например, ако той пита дали извънземните са били с голяма глава и малко тяло, доста вероятно е човек наистина да реши, че е било така и да започне сам да си вярва. Сейгън критикува обстойно западното видиотяване по телевизията и таблоидите, които трупат милионни печалби именно заради лековерието на хората, а оставят на заден план доказателства и факти, сочещи към тривиални обяснения.

   Освен тази битка, Сейгън води и друга – със затъпяването на САЩ и цивилизацията в частност. Надълго и нашироко той се спира на системата за образование и нейната непригодност, за отлива на кадри от техниката и науката и вливането им в сектора на услугите. Това е сериозна опасност за целия свят. И съдя по себе си и всички около мен, че положението е точно такова – знаем все по-малко за истинските магии, които движат технологиите около нас.

   Същевременно ученият не отрича проблемите, които носи науката – замърсяването, ядрената заплаха, отровите и какво ли още не, но според мен основателно посочва, че науката е само инструмент и е в ръцете на хората да решат за какво ще го ползват.

   Повтарям, за мен книгата бе истинско прозрение, доколкото самият аз съм имал залитания към някои псевдонауки като астрологията, но сега съм щастлив, че съм намерил почва под краката си. И тя е вярата, че демоните може да обгръщат човечеството, но все пак оръжие срещу тях има. Но дали ще бъде използвано, става все по-неясно.

   Човечеството заспива отново в летаргия след последните векове на бясна активност за добро или зло. И не мога да не посоча филма “Идиокрация” като пример какво ни очаква. А е напълно възможно да се стигне до другата опасност – корпоративния тоталитаризъм, когато масите ще бъдат безропотни роби с промити мозъци. Ще бачкат като малки винтчета и ще отдават заработеното обратно на работодателите си срещу порция телевизия и храна.

10 август 2009

Убиецът на икономики – Джон Пъркинз или как се подчинява една държава?

   Преди дни един приятел ми прати линк към запис на английски на репликите на един от “героите” във филма “Духът на времето” 2 – Джон Пъркинз. По професия той е убиец на икономики или просто наемник, чиято цел е да корумпира ръководители на държави за да угодничат на интересите на САЩ и вездесъщите транснационални корпорации.  Оригиналният текст е тук.

    Инак на български от него има една прелюбопитна книга, озаглавена “Taйнaтa истoрия нa aмeрикaнскaтa импeрия. Истината за глобалната корупция”, която е само за дейността на транснационалните корпорации, знаете какво е и моето отношение към тях. А все още само на английски е най-важната му книга – “Confessions of an Economic Hit Man”, ето тук има написано за него и книгата, отдето и разбрах, че Пъркинз е потомък на Томас Пейн, един от “бащите” на американската нация.

   Направих превод на текста, както и съм се възползвал от великолепните субтитри към филма в “Замунда”. Вярвам, че думите му са истинни, колкото и чудовищни да са…

 

"Има два начина да се завладее и пороби народ.

Едната е с меч.

Perkins-John Другата е с дълг"

Джон Адамс (1735-1826)  adams1

 

 

   Ние, икономическите убийци, сме отговорни за създаването на първата наистина глобална империя. Работим по различни начини. Най-важният от тях е следният – набелязваме държава с ценни ресурси или нефт и организираме нещата така, че те да получат огромен кредит от Световната банка или някоя от другите й финансови посестрими. worldbank

   Но парите никога не отиват наистина в тази страна. Вместо това те отиват в нашите корпорации за изграждане на инфраструктурни проекти в тази страна - електрически централи, промишлена паркове, пристанища... Това са нещата, от които се възползват малцината богати хора в страната и нашите корпорации. А за голямата част от хората остава да плащат огромния дълг. Всъщност той е толкова голям, че е невъзможно да бъде върнат. И точно това е целта. Те да не могат да го върнат.

    И така, в един момент, ние икономическите убийци, отиваме при тях и им казваме: "Слушайте, загубихте доста пари. Не можете да изплатите своя дълг. Така че ..."

   "Продайте своя петрол евтино на нашите нефтени компании."

  gansi "Позволете ни да изградим военна база във вашата страна."

"Изпратете войници и подкрепете нашите на някое място в света като Ирак или гласувайте за нас в следващите сесии на ООН"

   Важно е още да се приватизират техните електрически компании, водните ресурси и други, които се купуват от американски или европейски мултинационални корпорации.

   Така че има цяла пирамида, по чиито принцип работят МВФ и Световната банка. Те поставят нарочно една страна в дълг, и то толкова голям дълг, че да не могат да платят. И след това те им предлагат този дълг да се рефинансира, така че да плащат повече лихви.

   И заради това от държавите-жертви се изисква “добро управление”, което означава основно, че те трябва да разпродават своите ресурси, включително много от техните социални услуги, компаниите за битови нужди,   училищни системи, понякога своите наказателни системи и застраховането на чуждестранни компании. Така че това е двойна, тройна, дори четворна примка.

   Ето и някои примери за дейността ни…

   ИРАН, 1953 г.

   Началото на институцията на икономическите убийци започва в началото на 50-те, когато в Иран за министър-председател демократично е избран избран д-р Мохамед Мусадех. Той се смята за "Надеждата за демокрацията" в Близкия изток и света. Избран е дори за човек на годината от списание “Time”. mossadegh_time

   Но едно от нещата, които той издигна като принцип и започна да прави, бе, че чуждите петролни компании трябва да заплащат много повече на хората в Иран, че те трябва да печелят от богатството, което се изнасяше от страната им. Ние обаче се страхувахме да направим обикновените неща като пращане на армията. Вместо това изпратихме един агент на ЦРУ, Кърмит Рузвелт, роднина на президента, въоръжен с няколко милиона долара, и той стана много влиятелен и ефективен. За кратко време той успя да свали Мусадех и да сложи за заместник шаха на Иран, който е бил винаги благосклонен към петролните компании. Медиите довършват работата, обявявайки премиера за диктатор, срещу който се е възправил “народа”.

  И така, тук във Вашингтон хората се огледаха и казаха  около погледна и каза: "Уау, това беше лесно и евтино". Така се създаде изцяло нов начин за манипулация на държави и създаване на империя.

  Единственият проблем е, че Рузвелт носеше карта на агент на ЦРУ и ако бе заловен, това щеше да доведе до сериозни усложнения.  Затова бързо е взето решение да се използват частни консултанти, а парите да се насочат през Световната банка, Международния валутен фонд или някоя от другите подобни. И така до наемане на хора като мен, работещи за частни фирми, така че ако някой бъде уловен, да няма връзки с правителството.

ГВАТЕМАЛА, 1954 г.

   Когато Арбенц стана президент на Гватемала, страната бе в ръцете на “United fruit company” и други големи корпорации.  А Арбенц използва лозунга “Искаме да дадем земята обратно на хората” и започна да провежда политика в тази посока. “United fruit” не хареса никак това. Затова наеха голяма фирма за връзки r193 с обществеността, която започна широка кампания в САЩ, която целеше хората, пресата и Конгреса да бъдат убедени, че Арбенц е съветска пионка. И че ако му се позволи да властва, руснаците ще имат база в нашето полукълбо. А в този момент цареше kurtz-phelan-600 огромен страх от комунистически терор. И така, след подобна кампания ЦРУ и военните поеха ангажимент да елиминират този човек. И го направихме – изпратихме самолети, войници, убийци, всичко, за да го елиминираме. И го направихме.

   И щом падна от власт, новият властник даде всичко пак на корпорациите, включително “United Fruit co.” 

ЕКВАДОР, 1981 г.

   Еквадор дълги години е бил управляван от проамерикански диктатори, и то често брутално.  Тогава беше решено да има истински демократични избори. Хайме Агилера бе кандидат и основната му цел бе ресурсите на държавата да се използват за благото на хората. И спечели съкрушителна победа. С повече гласове отколкото който и да е друг на избори в Еквадор. И започна да прилага тази политика. С цел печалбите от петрола да идат в помощ на народа. 241

  Това не ни хареса тук, в САЩ. Аз бях изпратен като един от няколкото икономически убийци, за да го разубедим. Да го корумпираме, да му намекнем… нали знаете:

  “Вие можете да станете много богат, ако играеш с нас, но ако продължаваш така, ще си отидеш.”

   Не ни послуша. Беше убит…

   Обявиха самолетна катастрофа, но веднага след нея цялата зона беше отцепена и единствените допуснати бяха наши военни от близката база и част от еквадорските военни. Когато започна разследване, двама от ключовите свидетели загинаха в автомобилни катастрофи… много странни неща се случиха. Не се съмнявам, че беше атентат. И от моята позиция аз знаех, че нещо ще му се случи – заговор или атентат, но ще бъде отстранен, защото не се поддаде на корупция, както искахме.

 

 

ПАНАМА, 1981 г.

   Омар Tарихос, президента на Панама, беше една от любимите ми хора, наистина, наистина го харесвах. Беше много чаровен и наистина искаше да помохне на страната си. И когато се опитах да го купя, той ми каза: “Виж, Джон, казваше ми Хуанито, аз нямам нужда от пари. Това, което искам е, страната ми да бъде третирана справедливо. Искам САЩ да погаси дълговете, които има към народа ми за разрушенията, които сте причинили. Искам да помогна и на други Omar_Torrijos_with_Panamanian_farmers съседни страни да спечелят своята независимост и да бъдат свободни от това ужасно присъствие от Севера. Вие ни експлоатирате така лошо. Искам Панамския канал обратно в ръцете на народ. Това е, което искам. А сега ме остави на мира, не се опитвай да ме купиш.

   През май Хайме беше убит. Омар знаеше, че навярно е следващият. Той каза, че не се страхува, че е изпълнил това, за което е дошъл, че е предоговорил Канала след преговори с Джими Картър.

   През юни той също загина в самолетна катастрофа, която без съмнение е била причинена от ЦРУ. Има много доказателства, че един от охранителите е предал на Тарихос в последния момент диктофон, в който е имало бомба.

ВЕНЕЦУЕЛА, 2002 г.

   Интересно е как тази система продължава с години и години, само че икономическите убийци стават все по-добри. Но наскоро се примирихме със случващото се във Венецуела. hugo-chavez-02

   През 1998 г. Уго Чавес стана президент, след дълга поредица властници, които бяха корумпирани и унищожиха икономиката на страната.  Чавес се изправи срещу Съединените щати и го направи с искането венецуелския петрол да се използва в помощ на народа. 

   Това не ни хареса.

   Така, през 2002 г. започна бунт, без съмнение ЦРУ бе зад него, аналогично на това, което Рузвелт бе направил в Иран – от платени хора, които излизат на улицата да протестират, до бунтовете, целящи да докажат, че Чавес е непопулярен. Вие знаете, че ако можете да накарате няколко хиляди души да направят това, телевизията ще направи да изглежда сякаш така е в цялата страна и нещата се разрастват. Само че Чавес бе достатъчно умен и хората бяха зад него, така че преодоляха това и най-сетне имаше прецедент в историята на Латинска Америка.

ИРАК, 2003 г.

    Ирак е отличен пример за това как цялата система  работи. Ние, икономическите убийци, сме първата линия на отбраната. Отиваме там, опитваме се да корумпираме правителства да приемат тези огромни заеми. Ако не успеем, както не успяхме в Панама и Еквадор, са изпращани убийци. А те или ще свалят правителството или ще премахнат хората, които пречат. После идва нова власт и знаят какво ще стане, ако не се подчинят.  saddam

   В случая с Ирак, и двете тактики се провалиха. Икономическите убийци не можаха да стигнат до Саддам Хюсеин, опитахме се да го накараме да приеме сделка като с династията Сауд в Саудитска Арабия, но той не прие.

   И убийците отидоха да го елиминират, но охраната му беше много добра, все пак за известно време беше работил за ЦРУ, бил е нает да убие един бивш президент на Ирак, но се провали. Но бе запознат със системата. И така, през 1991 г. изпратихме войски и смазахме иракската армия.  Решихме, че той ще се поддаде. Можехме да го ликвидираме, но той беше от типа силни мъже, каквито харесвахме. Той контролира хората си, ние решихме, че той може да контролира кюрдите и да запази иранци в техните граници и да добива петрол за нас. И щом няма армия, трябваше да се предаде.

  Икономическите убийци се върнаха там, но отново без успех. Ако бяха успели, Саддам щеше още да управлява. Щяхме да му продадем всички изтребители, които поиска, както и каквото друго му е нужно. Убийците  също не успяха да го елиминират. И пак изпратихме военните. 20061230t100612450x298uax2

Подписахме изгодни договори да изградим наново страната, която разрушихме, и то с наши строителни компании.

По този начин изградихме империя, но го направихме деликатно. Всички империи в миналото са били построени от военните и  са били явни – британци, французи, германци, гърци, римляни са знаели, че градят империи и са жили горди с това. Винаги са имали извинение като разпространението на цивилизацията, на религия, нещо такова, но са знаели, че те го правят.

Ние не. Мнозинството от хората в САЩ нямат никаква представа, че ние живеем от ползите на Империята, че днес има повече робството в света, отколкото когато и да било.

Трябва да попитам себе си, ако е империя, тогава кой е император? Очевидно е, че нашите президенти в САЩ не са императори. Един император е някой, който е избран, има мандат или отговаря пред някому. Но имаме това, което е равностойно на император.  Това е, което наричам

КОРПОРАТОКРАЦИЯ. corporatocracy

Това е тази група от хора, които управляват най-големите корпорации и те наистина действат като императори. Те контролират нашите медии или като собственици, или чрез рекламата, те контролират по-голямата част от нашите политици, тъй като те финансират техните кампании или чрез корпорациите или чрез лични вноски, които също излизат от тях. Те не са избрани, те нямат ограничен мандат, те нямат отговорност пред никого.

И на върха не можеш да кажеш дали този човек работи за частна корпорация или за правителството, защото те непрекъснато се местят. Например имаме човек, който е президент на голяма строителна компания като “Халибъртън”, а в следващия е вицепрезидент на САЩ – Дик Чейни.  Или президент, който е бил в петролния бизнес – Буш. И това е така независимо дали демократи или републиканци са на власт. И се получава, че в голяма част от времето имаме правителство в сянка и политиката се провежда от корпорациите. Това е изключително уютно партньрство.

   Това не е “теория на конспирацията”.  Не е нужно тези хора да се съберат и да плетат интриги. Те просто работят под общото мото: “Максимални печалби, без оглед на последствията за хората или за околната среда”.

 

   Това са думите на Пъркинз. Сами помислете дали са правдиви, имате глави на раменете си и сте свободни от оковите на bTV и сродните мозъкопромивки.

09 август 2009

“Ярко сияние” на Стайнбек е нещо малко и красиво

  Не очаквах това книжле да ми хареса. След като четох тук и тук какво е писано за него, реших, че няма как да ми допадне, ако и книгата да я купих, защото обожавам Стайнбек, особено потресаващите “Грозодовете на гнева” и “Тортила Флет”.69918z

   И все пак останах потресен след изчитане на стотината странички. Големият майстор доказва за пореден път, че може всичко, наистина всичко.

   В “Ярко сияние” има четирима герои – Джо Сол, Приятелят Ед, Мордийн и Виктор. Сюжетът изглежда банален до болка – Джо Сол и Мордийн са женени и се обичат безумно, но не могат да имат дете заради болестта на Сол. Приятелят Ед се мъчи всячески да го спаси от болката от този факт. Виктор е безскрупулно копеле, което работи за Джо и се надява да спи с Мордийн. Тя го презира, но е готова на всичко, за да дари Сол с дете… дори и да позволи на Виктор да я има.

   Но Стайнбек не се е задоволил само с историята като линейно случване. Той е измислил цели три сцени, на които се развива историята. Да, тя е една, но се случва в три различни реалности, преливащи една в друга. Първоначално всички са циркови артисти, после преминават в трудолюбиви фермери, а накрая в развръзката са част от екипажа на кораб. И авторът е създал безукорно тези три свята, ако и сам да признава, че се е опитал да създаде повест-пиеса, с основен уклон на диалозите. Наистина, извън сцените на разговорите няма нищо, но вмъкнатите сред тях звуци, жестове, тишината дори създават пълнокръвни светове.

   Книгата е изумителна. Явно за компенсация на малкото страници, в края са добавени едно есе на Стайнбек, наречено “Парадокс и мечта”, както и впечатляващата му реч при получаване на Нобеловата награда за литература през 1962 г.

   Книгата струва пренебрежимо малко на фона на удоволствието от нея. Сериозно. И все пак не мога да не добавя, че на фона на атмосферата на книгата корицата е тотално нелепа и не на място. Не отива ама никак Стайнбек да бъде рекламиран с изтъркания образ на хубаво момиче, без никаква връзка с действието.

08 август 2009

“Записките на чистачката Мод” на Мариан Пала – абсолютна постмодерна хахавщина

   Е няма такава книга, бих казал убедено. Но я има и понастоящем е в ръцете ми, с всичките си 306 страници. showimage Странна. Наивна. Луда. Абе книга, ама не баш. Каквото и да напиша, не ще е вярно напълно, нито пък грешно отчасти. 

   Да, книгата е странна.  Ето тук са написани разни умни работи за нея, каквито едва ли ще успея да доближа.

   Двамата герои на книгата се казват Матей и Кърт. Те са идиоти и дебили. Но имат в себе си нещо крайно донкихотско. Имат оригинален начин на набиране на пари – хвърлят гнили ябълки през прозореца и по неведомите сили на светът, измислен от Пала, те винаги падат до късове злато. Безотказно е, опитайте.

  Иначе светът им е странен. Тоталитарен е, ръководен е от съвет, в който по право влизат всички деца на Председателите, които са колкото незаконни, толкова и многобройни. Условието за взимане на решения в този съвет е, че те са легитимни само ако Васил присъства. Той обаче през повечето време спи, яде или се разхожда, а не кисне в заседателната зала. Причина – Васил е куче.

   Обществото е устроено просто – има земеделци и космонавти. Първите произвеждат точно определено количество храна, което често надвишават неволно и се налага тежък труд по изгарянето му. А раждаемостта се компенсира чрез космическата програма – всички излишни хора се изстрелват с ракети, които се сглабят под открито небе по време на дъжд, а ако не вали, ги поливат при сглабянето. Целта е да не се херметизират. Всъщност ракетите нямат цел, DSCI0001 екипажите също.

    Да не забравяме и немалкото идиотски картинки, които са доста концептуални.

   Двамата герои и няколкото второстепенни минават през купища гротескни приключения, които на пръв поглед са крайно тъпи, но има нещо странно забавно в тях. Пълно е с готини шеги, които те разсмиват с простотата си, а няма и ни най-малък шанс книгата да ти стане тежка или скучна – тя просто се лее като ручей. Матей и Кърт са всичко – те са рицари с мечове, после решават да станат партизани за няколко години, за радост на управляващите, бият се с плъхове-човекоядци, които са доста интелигентни, а даже и в минутите на ябълково богатство са като разглезени богаташи, които си строят дворец. А чистачката Моб е една преходна героиня, която чисти след Васил и пише романа, демек автора описва как някой пише този роман за приключенията на двамата идиоти.

   Книгата е изключително шантава и не може да се характеризира с никой жанр – тя пародира всички други, но не е пародия, защото е съдържателна по един странен начин.

  Уф, наистина не знам какво точно буди в мен, но ми хареса. Не знам как, защо, но е забавна по крайно ненатрапчив начин.

07 август 2009

Алманахът “Фантаstika 2008” сбира светове неизбродими

    Няма нищо по-хубаво от един добър алманах научна фантастика. Та какво по-забавно от ровенето из разнообразни разкази, откъси от романи, статии и какво ли още не? Най-страхотното е, че можеш да разтегнеш четенето докъдето си fantastika_2008-w поискаш, да прескачаш през десетки страници, да се връщаш назад, въобще всеки такъв сборен труд представлява един лабиринт с безчет пътища за изброждането му и далеч не мисля, че традиционното изчитане от кора до кора е най-правилният.

   След миналогодишния алманах съставителите от фондация “Човешка библиотека” и всички други автори отново са положили огромен труд, за да сберат зад 528 страници изобилие от фантастика и информация. Какво има в алманаха?

   Разкази – есенцията: преводната част включва произведения на Сергей Лукяненко, Нийл Геймън, Вячеслав Рибаков, Теодор Стърджън, като особено първия разказ е страхотен! От българските автори правят впечатление няколкото разказа на Григор Гачев, разнообразни като да не са от един автор, както и тези на Александър Лютов, Валентин Дилов и Ценка Бакърджиева.

   Не са подминати и анотациите на интересни произведения като “Слънце недосегаемо” на Николай Теллалов, както и любопитното опровержение, че автор с името Янчо Чолаков и произведение “Запали свещ за дявола” не съществуват. Интересни думи са написани и за аниметата, филмът “Изворът на живота” (който ме приспа, да си призная честно), за фантастичните сериали и прокълнатите филми на Холивуд.

   Към горните имена трябва да се добавят и тези на Александър Карапанчев, Любомир Николов, Мирослав Моравски и Калин Ненов и кой ли още не.

   Обезателно трябва да се прегледа списъка с издадени български фантастични произведения, най-заслужаващите си чужди, секцията “ФаКтастика” и още компютърната игра “Beyond Good and Evil", художествената и музикалната фантастика. Не подминавайте секцията “Футурум”, където са поместени сериозни писания за бъдещето през погледа на фантастите, които не винаги фантазират.

   А десертът традиционно си е най-вкусен – секцията “Присмехулник за убиване” ще ви разсмее до сълзи, особено “Забавната класификация на фентъзито”.

   Хммм, като гледам горните редове, май съм писал за почти всичко в алманаха, ще прощават малкото неспоменати. Ами какво да направя, наистина много труд е хвърлен в тези страници, за да се получи тази великолепна сплав от какво ли не, обединени под знака на Фантастиката. И няма как да не се възхити човек на страхотните писания между двете корици.

   Книгата струва едва 17 лв и я има по повечето книжарници, поне аз съм я виждал неведнъж. Повярвайте, сумата си заслужава, защото получавате не едно произведение, а цял куп светове, сбрани зад лъскавата корица. А работата, която върши фондация “Човешката библиотека”, която издава една след друга изумителни книги, не може да бъде похвалена с думи, а само уважавана и подкрепяна от душа.

   Подкрепете ги и вие, за да имаме шанс да прочетем нещо стойностно, докато големите издателства избират книгите с помощта на калкулатор :(

06 август 2009

“Империя на ужаса” или какво е да си затворник в Северна Корея – разказ от първо лице

   Зловещото име на книгата “Империя на ужаса” на Канг Чхол Хуан и Пиер Ригуло винаги ми е пречело да седна да я прочета, не обичам книги с подобни гръмки Imp ujasa заглавия.

   Сега обаче я взех с мен във влака Видин-София и я минах безпроблемно. Не мога да не кажа, че заглавието е подвеждащо, ако и да не може да се отрече, че в Северна Корея нещата са зле, много зле.

   Книгата е дълга 203 стр, с меки корици, на предната има интересен фрагмент от снимка на прекланящи се пред огромна статуя севернокорейци.

   Пиер Ригуло е журналист, който е помогнал на Канг Чхол да подреди своя разказ. Книгата е именно писание от първо лице за неговите преживелици по време на живота му в Северна Корея и последвалото бягство през Китай към Южна Корея.

   Семейството на Канг е натрупало богатство в Япония, но подведени от севернокорейската пропаганда, се завръщат в родината си. Там дядо му получава висок пост, но става жертва на вътрешнопартийни интриги и изчезва. Цялото семейство без майката на Канг са пратени в концлагера Йодок. Той е на 9 и прекарва следващите 10 години в лагера, оцелявайки противно на всяка логика.

   Ако сте чели “Цар Плъх” на Джеймс Клавел, ще намерите интересни паралели – и в двете книги дезинтерията отнема човешки  животи, а един от деликатесите е месото от плъхове.

   Мястото е чудовищно, няма да ви го описвам излишно, всички знаете какви асоциации буди думата концлагер. Естествено, няма газови камери, но има яко бачкане до смърт. И чудовищен страх.

  След 10 години в лагера властващите преценяват, че са се “поправили” от несъществуващите си провинения и ги освобождават. Канг прави всичко по силите си и успява да избяга през Китай, откъдето преминава в Южна Корея.

   Книгата е написана като един душевен катарзис. Статутът на богато семейство не ги спасява от лагера на параноичния комунистически режим, а в него посоката е само една – надолу. Канг и Ригуло са напипали умело тона на повествованието, без да задълбават в безмерната бездна на отчаянието на това място, а напротив – акцентират на начините за оцеляване – кражби, убийства на животни, дори разсъбличане на трупове, за да се оцелее в жестоката зима. Да, това са неморални постъпки, но в тези обстоятелства те са инструментът за оцеляване. И както там могат да бъдат погубени души, така и могат да се калят характери от стомана.200602050001_02

   Режим като този в Северна Корея няма шанс, той няма основа за съществуване, няма и право на такова. Вярвам, че близкото бъдеще ще докаже това, и както съм върл противник на зловещия американски корпоративизъм, така и ненавиждам неговия чудовищен антипод – концлагерният опит за комунизъм.