13 декември 2010

“Urinal Drink” и “GinkgoVin” – ама сериозно ли лекарствата трябва да се казват така?

Photo-0051

 

Photo-0052

04 декември 2010

Разказ, който държа да споделя

  image   Днес прочетох изумителния сборник “Измислици” на Хорхе Луис Борхес. Сред всички страхотни разкази (или както там искате да ги наречете) “Вавилонската библиотека” тотално ме впечатли. Затова и държа да го споделя с вас – знам, че е малко дълъг за четене от компютърен екран, но няма да съжалявате, особено ако сте тежки библиофили като мен :)

      “Вселената (която някои наричат Библиотека) се състои от неопределен, а може би и безкраен брой шестоъгълни галерии с големи вентилационни шахти в средата, оградени със съвсем ниски перила. От всяка галерия се виждат по-горни и по-долни етажи - до безкрайност. Подредбата на галериите е неизменна. Всички стени освен две са покрити с двадесет дълги лавици, по пет от всяка страна; височината на лавиците, отговарящи на височината на етажите, едва превишава ръста на средновисок библиотекар. Една от свободните страни е свързана с тесен коридор, който води към друга галерия, съвсем същата като първата и като всички други. Вляво и вдясно от коридора има две мънички помещения. В едното може да се спи прав; в другото да се задоволяват естествените нужди. Спираловидната стълба се вие нагоре и надолу, изчезвайки в далечината. В коридора има огледало, което удвоява съвсем вярно всичко видимо. Огледалото навежда хората на мисълта, че Библиотеката не е безкрайна (ако тя наистина е безкрайна, за какво е това илюзорно удвояване?); лично аз предпочитам да мисля, че шлифованите повърхности изобразяват и обещават безкрайност... Светлината идва от едни сферични плодове, които носят названието лампи. Във всяка галерия има по две разположени диагонално. Светлината, която излъчват, е оскъдна, но вечна.
          Като всички хора от Библиотеката на младини пътешествувах; странствувах по следите на една книга, може би каталога на каталозите; сега, когато очите ми едва разчитат това, което пиша, аз се готвя да срещна смъртта на няколко левги от галерията, където съм се родил. Когато умра, нечии милостиви ръце, ще ме хвърлят през перилата; мой гроб ще бъде бездънното пространство; тялото ми дълго ще пропада, ще се разложи и ще изчезне във вихъра, предизвикан от безкрайното падане. Аз твърдя, че Библиотеката е безпределна. Идеалистите доказват, че шестоъгълните помещения са необходима форма на абсолютното пространство или поне на нашето чувство за пространство. Те смятат, че е немислимо да съществува триъгълно или петоъгълно помещение. (Мистиците уверяват, че в екстаз им се явявала кръгла зала с огромна кръгла книга, чийто безкраен гръб е долепен до кръгообразната стена; но техните твърдения са съмнителни, думите им - неясни. Тази циклична книга е Бог.) Нека засега се огранича да повторя класическото съждение: Библиотеката е сфера, чийто точен център е която и да е шестоъгълна галерия и чиято окръжност е недосегаема. image
          На всяка от стените на всяка галерия има по пет лавици; на всяка лавица - по тридесет и две книги с еднакъв формат; във всяка книга - по четиристотин и десет страници; на всяка страница - по четиридесет реда; на всеки ред - около осемдесет черни букви. Букви има и на гърба на всяка книга; но тези букви не сочат, нито подсказват какво съдържат страниците. Знам, че такова несъответствие е изглеждало някога тайнствено. Преди да изложа накратко отговора на този проблем (а откритието му, въпреки трагичните последици, е може би най-важното събитие в историята), бих искал да припомня няколко аксиоми.
          Първо: Библиотеката съществува ab aeterno (лат. вечно). В тази истина, чието пряко следствие е бъдещата вечност на света, не може да се усъмни нито един здрав ум. Човекът, несъвършеният библиотекар, може да е плод на случайността или творение на зли демиурзи; вселената, снабдена с изящни лавици, загадъчни томове, нескончаеми стълби за пътешественика и отходни места за уседналия библиотекар, може да бъде само творение на бог. За да схванем каква огромна разлика има между божественото и човешкото, достатъчно е да сравним грозните и разкривени знаци, които несигурната ми ръка е надраскала върху корицата на една книга, със съразмерните букви по нейните страници: ясни, изящни, блестящо черни, неподражаемо симетрични.
          Второ: Броят на писмените знаци е двадесет и пет. (бел. а. Оригиналният ръкопис не съдържа цифри и главни букви. Пунктоацията се свежда до запетая и точка. Тези два знака, разстоянието между буквите и двадесет и двете букви на азбуката са задължителните давдесет и пет знака, изброени от непознатия (бележка на издателя). Тази констатация е позволила преди триста години да се формулира обща теория на Библиотеката и да се даде задоволителен отговор на неразрешимия дотогава проблем за неустановената и хаотична природа на повечето книги. Една книга, която баща ми видял в галерия на сектор петнадесет деветдесет и четири, се състояла от буквите MCV, натрапчиво повтарящи се от първия до последния ред. Друга (често търсена в тая зона) е същински лабиринт от букви, но на предпоследната й страница пише: "О, време, пирамидите ти". Всеизвестно е: на един смислен ред или едно вярно сведение се падат хиляди нелепи какофонии, грамади несвързани думи и безсмислици. (Знам една труднодостъпна зона, където библиотекарите са се отказали от суеверия и безполезен навик да търсят в книгите смисъл, смятайки, че е все едно да се търси смисъл в сънищата или в безредните линии на ръката... Те приемат, че създателите на писмеността са наподобили двадесет и петте естествени знака, но твърдят, че приложението им е случайно и че сами по себе си книгите не означават нищо. Това мнение, както ще видим по-нататък, е донякъде правилно.)
      image     Дълго време се е смятало, че тези неразгадаеми книги са написани на отмрели или непознати езици. Вярно е, че древните хора, първите библиотекари, са си служели с език, твърде различен от този, който използуваме днес; вярно е, че на няколко мили вдясно се говори на диалект, а деветдесет етажа по-нагоре езикът е неразбираем. Всичко това, повтарям, е вярно, но четиристотин и десет страници с неизменни MCV не могат да съответствуват на никое наречие и на никой език, колкото и примитивен да е той. Едни предполагали, че всяка буква може да влияе на следващата и че значението на MCV на третия ред на страница седемдесет и първа се различава от онова значение, което същото съчетание може да има на друго място и на друга страница; но тази мъглява хипотеза нямала успех. Други смятали, че става дума за тайнопис; това предположение е общоприето, макар и не в този смисъл, който влагали в него авторите му.
          Преди петстотин години началникът на една от по-горните галерии се натъкнал на една книга, неразбираема като всички други, но с почти цели два листа еднородни редове. Паказал своята находка на един странствуващ дешифратор и той му казал, че е на идиш. За по-малко от век се установило какъв е езикът: самоедско-литовски диалект на гуарани с окончания на класически арабски. Успели да разберат и съдържанието: общи сведения по комбинаторен анализ, илюстрирани с примери за вариации с неограничено повторение. Тези примери позволили на един гениален библиотекар да открие основния закон на Библиотеката. Този мислител установил, че всички книги, колкото и да са различни, се състоят от едни и същи елементи - разстоянието между буквите, точката, запетаята, двадесет и двете букви на азбуката. Той изтъкнал и един факт, който бил потвърден от всички пътешественици: В цялата огромна библиотека няма две еднакви книги. Изхождайки от тези неоспорими предпоставки, направил извода, че Библиотеката е всеобхватна и че в книгите по нейните лавици се съдържат всички възможни съчетания на двадесет и няколко писмени знака (това число, макар и много голямо, но не безкрайно)  или всичко, което може да бъде изразено - на всички езици. Всичко: подробната история на бъдещето, автобиографиите на архангелите, достоверният каталог на Библиотеката, хиляди и хиляди фалшиви каталози, доказателство за фалшивостта на тези каталози, доказателство за фолшивостта на истинския каталог, гностическото евангелие на Василид, каментар към това евангелие, коментар към коментара на това евангелие, правдивият разказ за твоята смърт, преводът на всяка книга на всички езици, интерполациите на всяка книга във всички книги, трактатът върху митологията на саксите, който е могъл да напише (но не е написал) Беда, изчезналите книги на Тацит.
          Когато било провъзгласено, че Библиотеката съдържа всички книги, хората най-напред изпитали необикновено щастие. Всеки се чувствувал притежател на непокътнато тайно съкровище. Нямало проблем - личен или световен, за който да не се намери убедително решение в някоя от галериите. Вселената добила смисъл, вселената станала изведнъж безпределна като надеждата. По това време упорито се заговорило за Оправданията: книги с апологии и пророчества, които оправдавали завинаги деянията на всеки човек във вселената и криели чудни тайни за неговото бъдеще. Хиляди жаждущи напуснали милата родна галерия и се втурнали нагоре по стълбите, тласкани от суетния стремеж да намерят своето Оправдание. Тези странници се карали из тесните коридори, изричали грозни проклятия, душели се един друг по приказните стълби, запокитвали на дъното на тунелите измамните книги, загивали, хвърлени в бездната от обитатели на далечни краища. Някои полудявали... Оправданията наистина съществуват (аз съм виждал две, отнасящи се за хора от бъдещето, за хора, които може би не са измислени), но търсачите били заблавили, че вероятността човек да намери своето Оправдание или някой лъжлив негов вариант е равна на нула. image
          По същото време всички се надявали, че ще бъдат разрешени най-големите загадки на човечеството - произходът на Библиотеката и произходът на времето. Вероятно тези сложни загадки могат да се обяснят с думи: ако езикът на философите е непригоден, многообразната Библиотека сигурно е създала необходимия нечуван досега език и речници и учебници по граматика на този език. Вече цели четири века хората се ровят из галериите... Има и официални търсачи, изследвачи. Виждал съм ги по време на работа - пристигат винаги капнали от умора; говорят за някаква стълба без стъпъла, по която едва не се пребили; разговарят с библиотекаря за галерии и стълби; понякога взимат най-близката книга и я прелистват, търсейки мръсни думи. Явно никой не се надява да открие нещо.
          Огромната надежда, естествено, била последвана от дълбоко униние. Мисълта, че на една от лавиците на някоя галерия се крият ценни книги и че тези ценни книги са недостъпни, изглежда почти непоносима. Някаква нечестива секта подбудила хората да прекратят търсенията и да опитат нещо друго: да разбъркват букви и знаци, докато не се получат благодарение на невероятна случайност каноническите книги. Властите се видели принудени да вземат строги мерки. Сектата престанала да съществува, но като малък съм виждал старци, които се усамотяваха в отходните места и разбърквайки метални дискове в чашка за зарове, се мъчеха да наподобяват божествения безпорядък.
          Други, напротив, смятали, че главната цел е да се унищожат безполезните книги. Те нахълтвали в галериите, показвали съответния документ, не винаги фалшив, с погнуса прелиствали някой том и осъждали на унищожение цели лавици: на техния очистителен, аскетически бяс се дължи безсмислената загуба на милиони книги. Имената им са прокълнати, но онези, които оплакват "съкровищата", унищожени от тяхното безумие, забравят два очевидни факта. Първо, Библиотеката е толкова необятна, че каквато и да е щета, причинена от човек, се оказва нищожна. Второ, всяка книга е единствена, незаменима, но (тъй като Библиотеката е всеобхватна) винаги съществуват стотици хиляди несъвършени копия: книги, които се различават помежду си само по някоя буква или някоя запетайка. В противовес на общоприетото мнение се осмелявам да допусна, че последиците от изстъпленията на Очистителите са преувеличени от ужаса, който предизвикали тия фанатици. Те били обладани от безумното желание да завладеят книгите на Пурпурната галерия - книги с по-малък от обикновения формат; всесилни, мъдри и вълшебни.
          Известно ни е и друго суеверие от онова време: за Човека на Книгата. На някоя от лавиците в някоя галерия (мислели хората) непременно съществува една книга, символ и обощение на всички останали: някакъв библиотекар я бил прочел и станал богоравен. В езика, на който се говори в тая зона, още има следи от култа към този древен служител. Мнозина се отправяли да Го търсят. Цели сто години се лутали напразно. Как да намерят тайнствената свещена галерия, където Той е живял? Някой предложил един регресивен метод: за да се намери книгата А, първо трябва да се открие книга B, която ще посочи къде се намира А; за да се намери книгата B, първо трябва да се открие книга C - и така до безкрайност. . . В подобни приключения пропилях и изчерпах годините си. На мен самия не ми изглежда невероятно на някоя лавица във вселената да има една всеобхватна книга (б.а. Повтарям: достатъчно е една книга да бъде възможна, за да съществува. Изключено е само невъзможното. Например: нито една книга не може да бъде същевременно и стълба, макар че без съмнение има книги, които отричат и доказват подобна възможност, и други, чиято структура съответствува на структурата на една стълба); моля неведомите богове един човек - един-единствен, макар и преди хиляди години! - да е намерил и прочел тази книга. Ако почестите и мъдростта, и щастието не са отредени за мене, нека бъдат за други. Нека има небе, макар и мястото ми да е в ада. Нека бъда опозорен и погубен, но поне за един миг, поне за един човек Твоята огромна Библиотека да намери оправдание.
         Безбожниците твърдят, че за Библиотеката безсмилицата е норма, а смисленото (и даже най-елементарната логика) едва ли не е чудесно изключение. Говори се (чувал съм) за "трескавата Библиотека, в която произволните книги са непрестанно изложени на риска да се превърнат в други книги и като обезумяло божество едновременно утвърждават, отричат и смесват всичко". Тези думи, които не само разкриват безпорядъка, но и го доказват нагледно, явно издават лош вкус и безнадеждно невежество. В действителност Библиотеката изключва всички езикови структури, всички възможни варианти на двадесет и петте писмени знака, но не и абсолютната безсмилица. Излишно е да отбелязвам, че най-хубавата книга в многобройните галерии, които завеждам, е озаглавена "Вчесан гръм", друга се казва "Гипсовият гърч", трета "Аксаксаксас мльо". Тези ан пръв поглед несвързани заглавия без съмнение могат да имат таен или алегоричен смисъл; този смисъл е изразен с думи и ex hypothesi  вече съществува в Библиотеката. Каквото и съчетание от букви да напиша, например

на един от тайнствените езици в божествената Библиотека то съдържа страшен смисъл. Всяка сричка, която произнасяме, е пълна и с нежност, и с боязън; всяка означава на някой от тези езици могъщото име на бог. Да говорим, значи да изпадаме в тавтология. Това мое безполезно и многословно писание вече се съдържа в някой от тридесетте тома на една от петте лавици на някоя от неизброимите галерии - така както и неговото опровержение. (N възможни езика използуват един и същ запас от думи; в някои знакът "библиотека" допуска правилното определение универсална и постоянна система от шестоъгълни галерии, но "библиотека" е и "хляб" или "пирамида", или какъвто и да е друг предмет и седемте определящи я думи имат друго значение. Ти, който четеш тези редове, сигурен ли си, че разбираш моя език?)
          Постоянно пиша, за да се отвличам от мисълта за сегашното положение на хората. Съзнанието, че всичко е вече написано, ни унищожава или ни превръща в призраци. Зная места, където младежите коленичат пред книгите и в изстъпление целуват техните страници, но не могат да прочетат нито една буква. Епидемиите, еретическите раздори, странствуванията, неизбежно израждащи се в разбойничество, рязко намалиха броя на населението. Струва ми се, вече споменах за самоубийствата, от година на година по-чести. Може би старостта и страхът ме вкарват в заблуждение, но подозирам, че човешкият род - единственият - е на път да изчезне, а Библиотеката ще продължава да съществува: осветена, необитаема, безкрайна, съвършено неподвижна, изпълнена с ценни книги, безполезна, нетленна, тайнствена.
          Току-що написах "безкрайна". Не сложих това прилагателно поради склонност към реториката; поддържам: логично е все пак да мислим, че светът е безкраен. Онези, които смятат, че той има граници, допускат, че някъде в далечината коридорите, стълбите и шестоъгълните галерии могат по необясним начин да се свършат - а това е абсурдно. Онези, които си го представят без граници, забравят, че е ограничен броят на възможните книги. Аз се осмелявам да подскажа следното решение на този прастар проблем: Библиотеката е безгранична и периодична. Ако един вечен пътешественик тръгне в която и да е посока, той би се убедил след много векове, че едни и същи книги се повтарят в един и същ безпорядък (който с повторението се превръща в порядък - Порядъкът). Тази изящна надежда е утеха за моята самота. (б.а. Летисия Алварес де Толедо отбелязва, че тази огромна Библиотека е излишна; всъщност достатъчен би бил един-единствен том с обикновен формат, с шрифт кегел девет или десет пункта, състоящ се от безкраен брой безкрайно тънки листове. (В началото на седемнадесети век Кавалиери е казал, че всяко геометрично тяло представлява безкраен брой плоскости.) Такъв изящен вадемекум не би бил удобен за работа: всеки видим лист би се раздвоявал на други като него; непостижимият за ума среден лист не би имал обратна страна.)

Превод от испански: Анна Златкова

27 ноември 2010

Исус победи света!

   Нека не се тревожат сърцата ви. Исус победи света!!!

  Или поне така излиза от плакат пред католическата църква в София. Чудно ми е какво мислят за тази победа милиардите, които не вярват в нашенската версия на религиозна обсесия?

Photo-0054

23 ноември 2010

Защо децата идиотясват?

 

   Просто не мога да се сдържа да не споделя с вас тази страхотна картинка, на която попаднах във фейса. Едно много добро обяснение за идиотизма сред децата, което не ми бе хрумвало досега:

 

image

16 ноември 2010

Още един бестселър от Божката Браун! История, в която Трябва да Повярвате!

  “Всичко започна на 28 юли 2010 г. Точно в 13,30 часа на Photo-0054 дълбочина от 0,20 м от пода на късната базилика открихме мраморен реликварий (мощехранителница), поставен в "касета" (0,50 x 0,30 м) от тухли, свързани с хоросан. Вълнението ми трудно може да се предаде с думи. Когато го видях, трябва да призная, не посмях да го вдигна сам, за да го пренеса в музея. Знаех, че откритието е прекалено важно и според политиката на екипа, с който работя, то трябваше да се "случи" пред очите на всички”…

   Така започва Историята на Чудото. Един Трилър с фантастичен размах от първата секунда, когато няколко костички по телепатичен път разкриват своя ДНК-произход на Първожреца на Българщината. Пред камерата – няма лъжа, няма измама, Кашпировски пасти да яде.

   Ама бил Министър и имал Отговорности? Че нали няма Портфейл, що да се трепе? Ей ти случай да напълниш гушката, хеле има и вестници, дето да ти дават трибуна за всяка дивотия, която ти хрумне.

   А само преди дни се чудех на странната лудост, обзела мало и голямо, тръпнещи че са видяли нещо, което не знаят какво е, от кого е, откога е и прочие незнания. Ама имат Вяра, ще кажете. Имат, една гола вяра им е останала и тя върху ментаци лежи.

  Пък Божката си е Автор, малко ли свои книжки продаде в НИМ, докато му бе директор?

13 ноември 2010

И какво, “мощите на св. Йоан” са вече истински, така ли?

   Медиите у нас свършиха перфектно своята част от работата около създаването на мита 1ggeau за “мощите на св. Йоан”, помпозното наименование на няколко спорни костички от незнаен произход.

  Първо се посмяхме на простодушието (и антинаучността) на Божката, който с един поглед ги определи за автентични, а после категорично отказа да даде възможност за научен анализ. По медиите цареше въодушевление, но поне се даваше шанс за известно критично мислене.

   Сега такова нещо няма. По всички телевизии и печатни издания безкритично се изсипват новини за “мощите”, а сега около идването на Путин истерията стана пълна. Мало и голямо сега трепетно въздиша пред камерата, че са видяли мощите и са имали мощно катарзисно изживяване. Абе тия мен или главно себе си лъжат не мога да разбера?

   Един ден ще бъде написана история на прехода през призмата на всички лъжи, които са били наложени чрез умела медийна манипулация. Сред тях са както идването на власт на Сакса, така и на Бойко, че и колко още знайни и незнайни събития.

   Kovchezi И там някъде ще има една малка глава, озаглавена “Залъгването на тълпата с фалшиви религиозни реликви”.

   Пък хората си вЕрват. И се кръстят. И псуват. И най-важното - пасуват.

03 ноември 2010

Не искам пенсия, мамка му!

   Все по-често забелязвам, че когато говорим за работите си,image всички ме питат дали ме осигуряват. Обичайно отговарям, че за здравните да, а за пенсионните не ме интересува. На което обикновено ме гледат странно и питат “Ама как не те интересува, то сега се трупа. Аз знаеш ли откога събирам?”.

   На което аз зяпвам. Защото понякога това не са хора на възраст, възпитани в старата система и осланящи се на държавата безрезервно. А мои околонабори, родени през 80-те.

  На всеки отговарям едно и също. Толкова ли не вярваме в себе си, та отсега сме се загрижили за пенсия? Та ние сме на по 20-25-30! Нямаме ли намерение да живеем нормално, да сложим нещо настрана, да изградим живота и бъдещето си? Не вярваме ли в себе си и безкрайните възможности пред всички ни? Или вече сме сигурни, че като станем на 70, ще зависим на благоволението на тогавашните управляващи с техните прищевки и клептомански наклонности?

   Аре стига бе! Стига солидарности! Нека седнем и поработим за себе си, близките си, децата си. За хората, за които искам да работя. А не за някого там навън или за безбройната армия държавни служители – хрантутници. Които дори не ми дават частичка уважение, че се хранят от моите данъци.

   Не искам да внасям пенсионни осигуровки. Не искам държавата-крадла да трупа каквото и да е на мое име за старини. Знаем, че това е лицемерие. Не искам пенсия, мамка му!

   Ако не мога да си осигуря нормални старини, значи съм пропилял живота си напразно. И никой не ми е виновен за това.

28 октомври 2010

За волейбола и кюмбето

   Прехвърчащият навън сняг ми напомни за една забавна случка от бурната ми волейболна младост.image

   Бяхме на мач, ако не се лъжа в Червен бряг. Пристигаме криво-ляво с един раздрънкан бус, в който предните облягаха лактите си на краката на задните – трудно се събират на малко пространство толкова хора с приличен ръст.

   Та влизаме в залата и застиваме в тежка почуда. Едно на ръка, че някои прозорци бяха счупени и през тях навяваше сняг. По-стряскащото беше едно солидно кюмбе, разположено до игрището. Съвсем истинско класическо кюмбе, с все кюнците.

   Преоблякохме се, зъзнейки, в съблекалнята и влязохме да загряваме. В това време домакините запалиха кюмбето и след започване на мача щастливите резерви се скупчихме около него. Ако не ме лъже паметта, започнахме и да люпим семки с ясното желание да не се налага да влизаме в игра, тоест да се отдалечим от живителната топлинка.

   Но неизбежното просто нямаше как да не се случи. Една топка се отплесна и изнесе кюнците, които кротичко отвеждаха дима вън от залата. Задушлив пушек започна да се насъбира над игрището… и изобщо не си спомням как довършихме мача. Нито дали спечелихме.

   Но няма да забравя кюмбето със сигурност. Нито че в тази зала при друго гостуване в по-топъл сезон публиката усърдно ни замеряше с монети и бонбони, а след като инфарктно победихме, трябваше да се изнасяме ударно, за да няма въргал.

   Не бяха лоши времена, да знаете :)

24 октомври 2010

Детето е една стотица

     В книгата “Елементът” на Кен Робинсън срещнах една страхотна поема с авторimage  Лорис Малагуци, създател на специфична система на учене, която дава сериозен превес на изкуствата като инструмент за постигане на по-добри резултати и в “сериозните” науки. Поемата ми се навърза в главата с няколко книги, които прочетох в последно време, отнесени към темата за вредата от образованието в стандартния му вид.

 

 

 

Детето

е една стотица.

Детето има

сто езика,

сто ръце,

сто мисли,

сто начина на мислене,

на игра, на говорене.

Сто – винаги сто

начина на слушане,

на удивляване, на обичане.

Сто радости

за възпяване и разбиране.

Сто свята

за откриване,

Сто свята

за измисляне,

Сто свята,

за които да се мечтае.

Детото има

сто езика

(и сто стотици още),

но му открадват деветдесет и девет.

Училището и културата

отделят главата от тялото.

Те казват на детето:

да мисли без ръце,

да прави нещата, без да използва главата си,

да слуша и да не говори,

да разбира без удоволствие,

да обича и да се удивлява

само по Великден и Кледа.

Те казват на детето:

да открие света, който вече е тук,

и от стотицата

те открадват деветдесет и девет.

Те казват на детето:

че работата и играта,

реалността и фантазията,

науката и въображението,

небето и земята,

разумът и мечтите

са неща,

които нямат нищо общо помежду си.

И така те казват на детето,

че стотицата не е тук.

А детето казва:

Няма начин. Стотицата е тук.

18 октомври 2010

Решетки!

   От вчера светът ми е ограничен. На слънчевата ми тераса, image отворена към зеленината (е, и един паркинг) вече има решетки.

   И това е за мое добро. За да не влезе отново някой като у дома си и да замине с лаптопа. Представяте ли си – вместо да опандизят този, дето ми задигна вещите, аз се слагам зад решетки!

   Тъпо ми е. Грозни са. Дори и извити, с декорации – това са си решетки. И ме отделят от света. Чувствам се като див звяр, който трябва да бъде опазен. Край на удоволствието да чета с качени крака на парапета. Край на протягането към дъждовните капки. Няма да прегръщам вече момичето си, седнала несигурно на парапета.

   Зарешетихме се. Светът е опасен. Да се затворим в клетки и да цъкаме клавишите по цял ден, “живеейки” с всеки и всички едновременно. Но да не забравим да си купим де що има антивирусни програми и защитни стени. Че светът и през компютърния екран може да ни сграбчи.

   Аз съм зад решетките. Те ти свобода, Санчо.

13 октомври 2010

Хвърлянето на боклуци строго забранено!

Photo-0065

  Гледка в Борисовата градина.

06 октомври 2010

Интернет наистина убива книгата

   Днес започнах да чета една книга – “The Shallows: What the image Internet Is Doing to Our Brains” на Николас Кар, която още в първите си 30 страници затвърди в мен убеждението в нещо, което си мислех отдавна, но не смеех да го повярвам.

   Интернет убива книгата. Не, не заради пиратството, по тази тема имам ясно мнение. Самата същност на интернет – бързото сърфиране през десетки сайтове, пресяването на огромно количество информация, плъзгането на погледа по страниците, системното игнориране на дълъг или плътен текст… всички тези неща ни обричат на невъзможност да четем книги.

   Усещам го по себе си. Като по-малък, преди да съм докосвал компютър в живота си, обикновено хващах книга и я оставях прочетена няколко часа по-късно. Поглъщах наред и помнех страшно много. Това бе естествено като дишането.

   Сега не мога. Постоянно оставям книгата, за да цъкна нещо. Ще ми се да се поразходя. Да си поговоря с някой. Изпускам нишката на сюжета, особено ако е на английски или по-завъртян. И се налага да се връщам. Не помня. Ако не е Книголандия да ми припомня какво впечатление ми е оставила някоя по-незначителна книга (все още помня важните, де), може изобщо да не си спомня името на главния герой например.

   Аз поне съм израснал без компютър. А поколението след мен, които се докосват до него успоредно с научаването на азбуката? За тях книгата никога няма да е разбираема. И то не защото са тъпи. Просто интернет променя мозъците и мисленето ни.

   Шизофренично е. Световната мрежа, която ни дава достъп до милиони книги, ни лишава от възможността да ги прочетем и разберем. Писането на блог, който ми отвори огромни хоризонти и то именно свързани с книгите, май се оказва улица без изход.

  image Чудя се дали мога поне за себе си да променя нещо. Да намаля стоенето пред компютъра, да се помъча да си върна концентрацията сред страниците. Та на мен ми плащат за четене и писане, дявол да го вземе! Мечтаната работа, а има реална опасност в един момент да осъзная, че вече не мога да я върша ефективно.

   Затова в събота ще четем, ще четем с желание. Ние може да сме последното поколение, способно да прочете и осмисли сериозни книги. Да, винаги ще има единици, които ще съумеят да направят това – но масите ще са необратимо впримчени в мрежата.

   Аз не съзирам изход.

29 септември 2010

БНТ и спорта

   Да направим малка равносметка.

   Световно по футбол – БНТ дава всички мачове.

   Световно по баскетбол – БНТ дава доста от мачовете.

   Световно по волейбол – сори, ама само мачовете на нашите са важни.

   Що не си…

28 септември 2010

Стъклен дом

   Студено е. Преспите са затрупали земята като погребален image саван. Вятърът бушува, подчинявайки хората на своята воля. Те смирено се привеждат пред силата на повеите му. Роби.

   Стоя на завет. Няколко струпани кашона делят ме от земята. Дрехите ми са видяли много стопани и лета. Нямам нищо на този свят. Свободен съм.

   Имам стъклен дом. Дом за душата ми. Отварям бутилката и отпивам с наслада. Алкохолната магма се втурва по жилите ми, дарявайки топлина.

   Душата ми се отделя. И влиза в своя стъклен дом. Там й е по-добре.

26 септември 2010

Какво е общото между порноклип на Емануела и Достоевски?

   Издирвам си аз информация за “Престъпление и наказание” и попадам в един интересен сайт, наречен “В помощ на ученици и студенти”, в който сериозната информация е гарнирана с впечатляващ банер…

   Capture 

      Банерът наистина насочва към сайт, от който може да се свали видеофайл, навярно с посоченото съдържание. Така е, трябва да се помага на учениците и студентите. Пък после ученето не било забавление!b574e2644e0b9d0b

   И вижте какво пише точно над банера – “Горд съм, че съм българин”. Вие не сте ли?

24 септември 2010

Тук съм

   Сякаш от години не съм писал тук.

    Някога любимото ми място, този блог трябваше да отстъпи мястото си на своя наследник Книголандия. И макар това да бе неизбежно, тъжно ми е, че не ми остава време да го поддържам. Все пак ще се опитам, обещавам ти го, блогче.

   Около мен цялата вселена се е завъртяла. И в “Сега”, и в “Изток-Запад” се работи на пълни обороти, въпреки заблудата на повечето ми приятели, че хич не работя, щом не кисна по 8 часа в редакцията/офиса. Щастлив съм с работа, която може да се върши у дома или в парка с бира в ръка. Вярното ми колело ми дава свободата на движение, която е толкова ценна – направо не знам какво ще правя след първи сняг, когато трябва да се затворя в консервите на градския транспорт.

   Чудя се какво да ви разкажа. Дали че съм влюбен? Мне, няма смисъл, и аз самият не знам какво става в тази област. И книгите мълчат по този въпрос и не ми помагат ни най-малко.

   Животът онлайн в последно време не ми понася. Имам ясното чувство, че се отразява на четенето – почти не успявам да се съсредоточа в книга. А за книголандската ми същност това е убийствено. Вчера от една от националните телевизии ме изненадаха с много готино предложение, което е признание за труда ми в Книголандия – скоро ще научите подробности, обещавам.

   Реших да пропусна докторантурата тази година. Имам нужда от почивка от учене, пък и смятам, че в работите си научавам повече, отколкото в аудиториите. Неразбориите в СУ също ме демотивираха тотално – това не е нормална ситуация. То какво ли остана нормално в тази държава?

   Ето ме. Тук съм още и не съм избягал, Всичколандия. Мисля си колко щастлив бях, когато това място се развиваше с пълна пара, когато пишех за какво ли не и срещнах първите онлайн приятели, с които и до ден днешен поддържаме връзка. Тогава имах едно прекрасно момиче до себе си и смятах, че целият свят е в краката ми – колко забавни са заблудите на тази възраст, нали?

   Всичко тече и се променя. Сега дори съм се навил да издам една книжка с най-близката ми приятелка, но пак оставям времето да се изтича пясъчно между пръстите ми и не се заемам.

   Това е проблемът. Времето. И дните му-песъчинки, които свършват толкова бързо. Не успявам да открия рецептата на удържането им. Но ще измисля какво да правя.

   Тук съм. И никъде няма да ходя.

   P.S. Искам да ви разсмея – по случай започващото утре световно по волейбол ще ви запозная с едно ранно мое Аз. Аз съм онзи правия в ляво, а до мен е баща ми – треньорът на отбора. Снимката е правена преди мача за общинско първенство, в който разгромихме съседите от Кула – да, получихме флагчето още преди мача, двубоят бе изключително неравностоен и това бе ясно предварително.

  Няколко дни преди това бе един от най-незабравимите моменти в живота ми - финалът на градското срещу вечните съперници от Природната гимназия. В първия гейм ни поведоха с 0:10 и цялата претъпкана зала вече предвкусваше третия ни пореден загубен финал. Но не би – вдигнахме се и спечелихме този мач. За последен път един славен отбор бе в полето и бяхме едно цяло. Бе велико.

  Хе, ще си сипя едно по случай този спомен :)

Voleibol

18 септември 2010

За кучето и кебапчето

   Не давам ухо на бръщолевенията на земеделския министър, но това куче наистина не е е гладно…

 

Photo-0065

09 септември 2010

За интернет и книгите – част IV

   Четвъртата част от доклада, който изнесох на българо-руската литературна конференция в Камчия. Тук са първата, втората и третата части.

Електронните книги

   Едно устройство ще допълни силата на интернет – това е image електронната книга. Пълната имитация на четене като от обикновена книга е вече факт. Още повече възможността един човек да носи в себе си цяла библиотека. Само като фон остават далеч по-широките възможности за търсене на определени пасажи, улеснено цитиране и прочие.

  Отново ще дам пример с Русия. Именно там Паулу Коелю прави един любопитен експеримент. През 1999 г. той се натъква в интернет на руско издание на творбите си с неплатени авторски права. В разрез с мисленето на някои наши издатели решава да сложи руския линк в своята уеб страница, тъй като нямал какво да губи – на целия руски пазар се били продали едва няколко хиляди бройки от книгите му. Резултатът бил повече от изненадващ. Безплатното електронно разпространение на неговото творчество увеличило продажбите в руските книжарници до 10 милиона екземпляра. И всичко това само за период от две години.

   Четенето в интернет не осуетява продажбата на „истинските книги“ - напротив – то го насърчава и подкрепя. И това трябва да бъде осъзнато, а не да се прибягва до идиотски полицейски акции. Четенето не е престъпление и никога няма да бъде. Затова и тогава издигнах един лозунг, който гласеше: „Пиратството ограмотява“.

   Наскоро най-големият книгопродавец в света – сайтът amazon.com, обяви че продажбите на книги в електронен формат са надминали с над 30% тези с твърди корици. Трендът се обърна и няма изгледи това да се промени. Бъдещето принадлежи на книги в електронен формат, които неминуемо ще струват една малка част от цената на сегашните, но ще се продават в немислимо по-големи количества – така печелят читателите, печелят и авторите.

03 септември 2010

Лошият редактор

    Кратък откъс от “Играта на ангела” на Карлос Руис Сафон, който ужасно ми напомня image за един познат…

     “Дон Басилио беше човек със сурова външност и гъсти мустаци, който не търпеше детинщини и бе поддръжник на теорията, че свободната употреба на наречия и прекаленото изпъстряне на речта с прилагателни са отличителен белег на извратените типове и на хората, страдащи от недостиг на витамини. Откриеше ли журналист със склонност към цветистата проза, веднага го пращаше да съчинява некролози в продължение на три седмици. Ако и след това очищение индивидът повтореше грешката си, дон Басилио го назначаваше в отдела за домакински съвети за вечни времена…

   …

   - По-спокойно, млади момко. Я да чуем, какво мислите за щедрата и безразборна употреба на наречия и прилагателни?

   - Мисля, че това е едно срамно деяние, което трябва да бъде квалифицирано в image наказателния кодекс – отвърнах с убеждението на войнстващ новопокръстен.

   Дон Басилио кимна одобрително.

    - Добре се справяте, Мартин. Имате ясни приоритети. В тази служба оцеляват онези, които имат приоритети, а не принципи…”

27 август 2010

За интернет и книгите – част III

    Третата част от доклада, който изнесох на българо-руската литературна конференция в Камчия. Първата и втората части са тук.

   Забравените читатели

       Всяка държава (и особено Русия и България), има значими групи от хора зад47068_154215341258028_100000086885426_508284_3299563_n граница. Тези хора, поне що се отнася до българските емигранти, до голяма степен са загубени за българската култура и в частност литература. Те почти нямат достъп до български книги.

   Атаката над сайта Chitanka.info от страна на ГДБОП припомни този проблем – немалко емигранти използват това място като шанс да четат издаваната у нас литература. Литература на български, независимо от наши или чужди автори. Този сайт запълва една сериозна ниша, в която има огромно търсене. Тези хора искат да четат на български, но нашенските издателства до голяма степен пренебрегват тази възможност.

    Кой ще отрече, че вън от родината си хората започват да търсят повече постиженията на националната си култура? И чие задължение е те да им бъдат осигурени – логично на държавата, въпреки че тя смята, че щом някой не плаща данъци, значи не съществува.

    Аз смятам, че решението е просто – държавата трябва да изкупи авторските права на колкото се може повече български автори, като например един Димитър Димов. След това сайтове като Читанка, които по своята същност са библиотеки в пълния смисъл на тази дума (ключът е в липсата на комерсиален интерес) да получат малка, но полезна субсидия и да продължават да вършат дейността си – да осигуряват достъп до българска литература на българите по цял свят. Точно както се случи в Русия с известния сайт lib.ru, който след протяжни съдебни дела с държателите на авторски права сега получава субсидия от руското правителство.

  Следва последната част…

22 август 2010

За интернет и книгите – част II

   Втората част от доклада, който изнесох на българо-руската литературна конференция в Камчия. Първата част е тук.

Дългата опашка

    Крис Андерсън описва едно явление, което уместо е нарекъл “дълга опашка”. image Представете си един тревопасен динозавър с дълъг врат и още по-дълга опашка. Сега по него ще нанесем различни книги. При главата на динозавъра са най-хитовите, които продават милиони бройки – Стефани Майер, Дж. К. Роулинг и кой ли още не. Слизайки надолу към тялото, идват и средните по продажби автори – тук ще влязат например класиците, които винаги имат публика. Освен тях са и множество писатели, които не са достигнали глобална популярност, но продават нелоши бройки.

   Тъй като всяка книжарница има ограничена площ, там ще бъдат изложени тъкмо тази бройка “оборотни автори“, което и ще насърчава още повече само тяхната продажба. И унификацията на вкусовете, от която толкова се страхуват всички.

    Именно тази „класическа” система на книгопродаване е заплаха за нас. Натискът да се пишат „продаваеми” книги, защото само за тях има място по книжарските рафтове, води до силен уклон към уподобяване на модните към момента жанрове. А различните, уникалните книги – те не могат да се вмъкнат в тази направо порочна система на формиране на читателските вкусове.

   Само че търговията през интернет променя системата. С минимални разходи в една онлайн книжарница могат да се продават хиляди от тези автори, чиито книги инак нямат никакъв шанс да застанат пред читателя в книжарницата. Както казах, това не са слаби автори – просто не са оборотни, което нерядко си е достойнство.

    И най-важното, на което трябва да се акцентира: ролята на продажбите на хитовите заглавия при главата е заличена от дължината на опашката – оказва се, че продажбите в нейното протежение (което е неограничено и никога не стига до 0 – всяка книга би намерила няколко читателя поне) сумарно надминават хитовите писатели, колкото и нависоко да са те. И това ще се засилва, защото десетки нови автори публикуват всеки ден.

    Това е ключът – да можеш да изложиш това, което имаш. А не да се оплакваш, че читателите не те търсят. Те не могат да търсят нещо, което не им е достъпно, нали?

   Следва продължение…

20 август 2010

За интернет и книгите – част I

      В няколко поредни публикации ще ви представя доклада, който изнесох на българо-руската литературна конференция, на която присъствах преди две седмици в Камчия.image Темата на конференцията бе глобализацията и запазването на националната идентичност, но след като няколко поредни дни слушах критики към глобализацията, реших да променя своя доклад и да представя моята гледна точка как именно съвършеният глобализатор – интернет, ще помогне за запазване и разпространяване на четенето. Целият доклад е доста дълъг, затова съм го разбил на четири отделни части, като тази е встъпителната:

   “От 1975 до 1990 г. по френския канал „Антен-2“ се излъчва предаване на име „Апострофи“, посветено на книгите и четенето. За него е запазен най-гледания час - 21:30 в петък вечер, почти винаги на живо, а гости на водещия Бернар Пиво са голяма част от значимите писатели за времето си. Влиянието на предаването е огромно. В следващия съботен ден продажбите на представяните автори са скачали главоломно или са се сривали стремглаво, в зависимост как са представили себе си и писанията си през очите на френската публика.

   Представете си предаване като „Апострофи“, излъчвано 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, 365 дни в годината. Винаги достъпно, винаги започващо отначало, винаги анализиращо авторите, които интересуват негово величество Читателя.

   Това предаване е интернет. Световният глобализатор, еманацията на страховете за унификация. Това е блатото, в които хвърлените камъни образуват дълготрайни кръгове – и след години ще намерите следите от тях. Световната мрежа не бива да бъде изписвана с главна буква – тя е част от живота, незаобиколима и всемогъща. Тя е близко до религиозно чудо – може да убива, може да възкресява. Всичко зависи как бива използвана.

   image Интернет променя правилата на играта, независимо дали ни харесва или не. Бъдещето на книгите и четенето е свързано изцяло и единствено с него и това трябва да бъде ясно всекиму. Класическите начини за продажба на книги, на свързването на верига от типа автор-издателство-книжарница-читател, са мъртви. Или поне на последни издихания. Ясно е, че истинската връзка винаги е била една – автор-читател, другото са допълнителни звена, които спокойно могат да се променят, да влизат едни и да излизат други на тяхно място.

   Няма въпрос да ползваме или не интернет. Въпросът е един – как да го използваме? Ще се спра на няколко отделни отговора на въпроса и се надявам да ви убедя, че глобализацията не е страшна многоглава хидра, а инструментът, с който всяка книга ще стигне до своя читател. И по-важно – новите книги ще създават нови читатели и новите читатели ще създават нужда да се пишат нови книги. Или да се осигури достъп до хилядолетната литературна съкровищница на човечеството. За всеки и по всяко време. Евтино. Да, ще говорим и за пари.

   Следва продължение…

19 август 2010

МВР Одисеята приключи благополучно

   Два месеца и три седмици. Толкова време бе нужно, за да ми бъдат върнати лаптопа иDSCI0001hddj фотоапарата, които бяха откраднати от нас. Одисеята мина през няколко етапа – радост, първо разочарование, продължаващи грижи, предпоследен напън и накрая вече окончателен успех, за който ви пиша в момента от личния си компютър.

   Не мога да ви опиша колко съм доволен, че тази грижа най-сетне бе разрешена. От вчера хвърлих куп време, но компютърът бе форматиран, преинсталирам и напълнен обратно с купищата информация, която предвидливо си бях записал по дискове.

   Аз щастлив. Сега мога пак да започна да действам както на снимката :):):)

15 август 2010

Едно литературно море

   Отдавна не съм писал тук, обаче си имам цял ред оправдания и ги предоставям при поискване в писмен вид, стига да ме помолите любезно и да съм в добро настроение :)

   Преди седмица бях на море на едно приятно място – Камчия, което има една характерна особеност – голяма площ е закупена от Московското правителство и наоколо бе бъкано с руски студенти. Толкова красота напълни очите ми и толкова празни останаха ръцете ми…

   IMG_1935 Дните ни в Камчия бяха посветени на смесена българо-руска литературна конференция (+ киснене на морския бряг и тежки запои през нощта :). Изнесени бяха доста доклади, като не мога да кажа, че съм слушал внимателно всичките, особено тези на руските колеги, които бяха доста дългички и сериозни, и основно IMG_2099 посветени на критика към западното влияние върху света. Моят доклад бе акцентиран на бъдещето на книгите в интернет и предполагам, че ще ви го копирам тук в някакъв момент, засегнах някои важни според мен моменти в използването на мрежата за запазване и увеличаване на класическото четене.

   Основната полза от конференцията (освен припека на морския бряг и тежкото главоболие в утрините) бяха запознанствата. Запознах се с чудесни български творци (включително изключителния Балчо Балчев), но за съжаление с руските IMG_1972 колеги не успяхме чак толкова да се разберем. Изненадващо за мен и те, и купищата руски студенти определено не бяха на ти с английския, а моят руски си е за окайване, за съжаление. Лично аз бях щастлив да се запозная и с едно прекрасно момиче – Дария от Варна, която ме накара да повярвам в магията на морската красота. И да не чувам просташки дюдюкания, всичко остана в рамките на запознанството, ако щете вярвайте.

   Какви ли не чудеса се случиха в няколкото кратки дни там. Още първата нощ с едно сладко момиче – Деси, трябваше да минем 2-3 км през тъмна гора, за да се доберем до денонощен магазин и да купим алкохол. По пътя една “Лада” се опита да ни отнесе и тогава се роди легендата за катастрофата от 1975 г., когато соц-возилото убива 7 души и всяка година на същата дата призрачната “Лада” преминава пак по смъртоносния си път. И един от пътниците остава да чака на стоп…

  Мисия “Алкохол” за щастие приключи успешно и последва мощно напиване и тежко будене. Не пропуснахме и нощна разходка по морския бряг, докато още можехме да ходим, естествено.

   Моя милост в стихията си:

   IMG_1977

   На следния ден присъствахме на сутрешната физзарядка на московските  студенти, което си беше гледка – няколкостотин младежи по гащи и потници изпълняват причудливи движения под ритъма на разнообразна музика. Въобще ежедневието им бе доста сериозно планирано – повечето време тренираха разни творчески изпълнения – пеене, танци, сценични етюди, които вечер изнасяха в огромната зала “София”. Май се забавляваха наистина, особено като наоколо бяха сложени куп надписа от сорта “Да се научим да работим в колектив” и други такива. Соц в действие, но с капиталистически оттенък.DSC01361

   Втората вечер пак се изпонапихме, макар и в по-сериозен състав и след това се разходих по морския бряг с Анамария, за която писах в Книголандия. Установихме, че руските студенти умело се възползват от единственото свободно време, което имат нощем, но май избягваха класическото руско напиване или поне не видях такова.

   IMG_2052 Третият ден го започнахме с пеене на “Бански на лалета” на закуска, а IMG_2035 руснаците ни гледаха странно, и приключи славно с голям огън на плажа, песни и още повече алкохол. Това бе пикът на моето спиртосване, след тази вечер окончателно се разболях и се наложи да намаля рязко пиячката, за да оцелея до края. Ех, не сме вече толкова млади, не сме.

   На снимката вляо – поетът Слави Георгиев е отпуснал глас, вдясно – Анамария се прави, че не я напичат яко пламъците…

   Не мога да подмина особеностите на руската кухня, която се изразяваше в стъписващи комбинации от типа свинско и кренвирши, руло Стефани и спагети и картофена супа с фиде. Аз лично нямах нищо напротив – според класическото мислене на Джоуи от “Приятели” щом отделните съставки са вкусни, то и заедно ще са годни за ядене.

   Разходихме се с лодки по Камчия, не беше нещо особено интересно, честно казано.IMG_1995

   Всичко, за което не съм разказал тук, не е за разказване, повярвайте ми :)

   Последната снимка – част от българската група в басейна на хотел “Лонгоз”:

DSC01356

  P.S. Почти всички снимки са от фотоапарата на Анамария, която отнесе куп критика от мен за неспирното си снимане, но се оказа, че имало полза и от това. Да се извиня ли, да не се ли извинявам… хм, ще почерпя и толкоз :)

26 юли 2010

МВР Одисея, част предпоследна (май)

     Продължавам темата за моите тесни контакти с родната полиция, дето ни пази.image За пропусналите – случка и развитие.

   Преди над месец и половина молбата да ми върнат вещите пое към прокуратурата. Днес получих дългоочакваната вест, че позволяват да получа компютъра и фотоапарата. Заедно с това досъдебното производство се прекратява, защото “въпреки проведените оперативно-издирвателни мероприятия и процесуално следствени действия извършителят не е разкрит в законноустановения срок.” Доколкото разбирам от документа, издирването му все пак ще продължи от страна на полицията.

    Разбира се, проблем има – вещите трябва да ми бъдат предадени от водещия разследването, който е в триседмичен отпуск (не, не казвам, че полицаите не бива да почиват :). Затова и тази част от одисеята е навярно предпоследна – ще почакам още две седмици, пък дано нещата най-сетне си дойдат на мястото.

   Направо ще черпя като за нова машина, да знаете!

20 юли 2010

Убиха журналист, да си измислим виновници

   Както вероятно вече сте прочели image някъде (вижте тук, ако не сте), разследващ гръцки журналист бе буквално разстрелян пред дома си с 20 куршума.

   Близко до мисълта е, че е убит заради работата си. Да видим – ровел се е в мътната кал на подкупването на гръцки държавни служители и политици от страна на немската фирма “Сименс”. Последните вече си признаха, че често използват този метод, за да си осигурят тлъсти държавни поръчки по целия свят. Няма да направя и намек, че дерибейството на същата фирма с новите паспорти у нас има нещо общо с подобни събития.

   Странно обаче, тази връзка дори не се споменава – според публикации в медиите основни заподозрени за убийството са крайнолеви екстремисти. Доказателство: при покушението е използвано 9 милиметрово оръжие, каквото, видите ли, използват и те. Аха, всичко е ясно, да влезе убитият!

   На мен това ми звучи като скалъпен бълвоч. Защо им е на тези групи да убиват журналист, който се рови и разкрива наглата система на колаборацията държавна власт-корпорации? Далеч по-вероятно е именно тези, които имат изгода от тази смърт, да са го сторили и с евтин трик да насочват подозренията в друга посока. А полицията угодно гледа накъдето трябва.

   Щото и гърците тяхната полиция ги пази.

19 юли 2010

Три дни сред райските Рилски езера

    Преди две лета ходих за пръв път на Рилските езера и DSCI0281 нямаше как да не се влюбя в това място. Тогава заминах на следващата сутрин след абсолвентския си бал; в резултат на това наслагване на събития се успах, двама приятели ме чакаха куп време на гарата, качвах Рила с тежък махмурлук и впоследствие се разболях, но това не попречи да си прекарам чудесно горе.

   Сега отново продължих традицията, като заминах ден, след като ми мина защитата на дипломната работа. Този път бях предвидливо трезвен като репичка, да не повярва човек. Ще ви разкажа дословно какво се случи, почти без преувеличения и самоизтъквания :) То истината си е забавна сама по себе си.

   Мои спътници бяха колегата Фичо, с който бяхме и миналия път, и сладурчето Тити, която щеше да има прощъпулник в планинските качвания. С нас беше и духовния ми учител (негово Икебанничество), за който ще спомена впоследствие.

   И тримата пристигнахме навреме на гарата (чудо!), но STA50141 поради недоглеждане (за което съм относително склонен да поема малка вина) чакахме влака на 4-ти коловоз, вместо на 4-ти глух. В резултат той тръгна без нас, но този проблем бързо бе поправен, след като си хванахме рейс до Дупница. Оттам поехме към Сапарева баня и после с маршутка към хижа Пионерска. Последният транспорт силно контрастираше с качването миналия път, когато в едно такси шофьорът гледаше телевизор, докато караше като луд по тесните планински пътища.

   И така започна одисеята. Признавам, очаквах Тити да рухне някъде по пътя, все пак раницата й бе колкото нея и никак не лека. Изненадващо, столичанчето се оказа упорито и се справи чудесно с изкачването, за което трябва да бъде поздравена горещо.36953_1469800137600_1011504411_31359533_2106549_n

    Към края на прехода видяхме Врага – гадният лифт, който позволява на всеки мързеливец да стигне до езерата. Заради него на половината снимки от езерата има и други хора, около тях бе вавилонско стълпотворение, дявол да го вземе.

    При стигането до първата хижа успяхме да излъжем Тити, че локвата/блатото до него е едно от езерата. Хм, май обещах да не казвам това :)

   Пристигнахме до Рибното в чудесно настроение, ноSTA50104 забавлението тепърва предстоеше. Оказа се, че и аз, и Филип сме опъвали палатки само с помощта на по-опитни хора, тоест не бяхме съвсем сигурни за методологията. В резултат започнахме по крайно грешен начин, но се усетихме овреме. Това ни навлече немалко смях от Тити, но го преживяхме. С дружни усилия опънахме палатката, която естетически бе кошмарна, но практически си вършеше чудесно функцията.

STA50136

 STA50113

    STA50133Първата вечер се разходихме с Тити около Рибното, хранихме рибките, гледахме залеза и всякакви такива удоволствия, които предлага планината. Студът ни изпрати в палатката още в 22 ч., където тя най-безсърдечно ни обра на покер. Да, срам си е, ама какво да се прави. А дори по някое време почнах да мамя (не ме хванаха заплесите), но срещу късмет  не се играе просто.

   Огън не запалихме по очевидни причини – Деян Неделчев, моят духовен водач, за който споменах, бе минал преди нас и след него ни съчки, ни пръчки. Кошмар ви казвам. През нощта гледахме звездите, но през повечето време зъзнахме усърдно.

STA50143

   На другата сутрин поехме към езерата, което няма да ви го разправям в подробности. Беше си страхотно, изключая безкрайното количество хора наоколо, някои от които в нетипични дрехи за планината или пък с джапанки, да речем. Имаше доста повече сняг от предното ми ходене.

STA50151 

STA50165   

STA50158

STA50168

34512_1469814377956_1011504411_31359667_4288287_n

   По пътя имаше прекрасни природни гледки, някои от които силно нетипични за планината :):):)

34980_1469810177851_1011504411_31359625_7132177_n

   Вечерта към нас се присъедини тумба планинари, които предната вечер бяха правили нощно качване на Черни връх. С тях падна голям смях, особено при сравнението на формата на техните палатки с нашата. С един от тях – Емо, измислихме нелош метод за изстудяване на алкохол – друснахме шишетата в една от преспите край езерото. После решихме, че има и по-добър начин и след като измолихме пликче от минаващи девойки, го напълнихме със сняг и си отнесохме хладилник в лагера. Липсата на огън (ах, тоя Деян Неделчев!) малко осуети забавлението, но нямаше как.

   На следващия ден в ранни зори потеглихме надолу. При хижа Пионерска имахме псевдорелигиозно изживяване с една шантава лелка, която се опита да ни поучава за 10-те божи заповеди, но Филип в своя свещен атеизъм набързо й обясни защо някои от тях са абсурдни (ето тук има доводи в тази посока). Последва пътуване към София с пълен бус пенсионери, но се преживя и това.34642_1469803537685_1011504411_31359564_4407492_n

   Изводи: всички изгоряхме доволно, но си прекарахме чудесно. Прочетох 2 1/2 книги, за първата от които вече писах в Книголандия.

  P.S. Всички снимки са направени от двамата ми спътници, моят фотоапарат още е в ръцете меверейски.