“Орфеус слиза в Ада” на Георги Малинов разказва тайнствена алтернативноисторична приказка

   Странно нещо са това книгите. Когато започвах да пиша за мащабни произведения като “Фондация” на Азимов и “Илион” и “Олимп” на Симънс, почти не намерих обстойни анотации, та затова писах обширно и с желание.

   За книгата на  Георги Малинов “Орфеус слиза в Ада” пък намерих писано МНОГО – тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и къде ли още не сигурно има. И почти всичко са хубави думи.

   Срам, не срам и аз ще се присъединя към тях. Великолепен роман (243 с.), който завладява въображението и към края хем искаш да научиш какво ще стане, хем ти се не иска да свършва. И може би единственото ми недоволство бе, че името на романа издава част от загадката – да, Орфеус наистина слиза в Ада, а ако романа  не се казваше така, може би чак в последните 20-ина страници това щеше да се разкрие.

   Признавам, първите страници не ме очароваха. Бидейки полуисторик без сериозни претенции, в началото ми бе трудно да смеля България, проснала се над цяла Европа, изпращаща експедиции към Америките, както и 500-хилядна столица Плиска. Но това ми негативно впечатление бързо бе изтрито – книгата не е поредната шовинистична измишльотина, каквито на пазара се нароиха като хлебарки, а е една обмислена алтернативна история. И имперска България не е рая – тя е разяждана от алчност, корупция, интриги и всички присъщи болести.

   Фабулата е центрирана около една на пръв поглед обикновена случка – за кратко двама поредни управители на отдалечена родопска област са убити, а пристигналия там пловдивски боляр бяга скоропостижно към Плиска само за да намери смъртта си в библиотеката от ръката на странно същество.

  Владетелят изпраща към Родопите както елитна част войници, които да потърсят силовото решение, така и трима свои довереници, които под прикритие да потърсят истината. Това са Орфеус – колобър, нещо като езически жрец с умения с магията, но и силна християнска вяра, Хичо – едър многознайко, който знае всяка далавера в империята, и Смилец – силен воин, който дължи живота си на Орфеус.

   Тази троица се заема да разследва убийствата и малко по малко затъва в загадката до степен, че измъкване няма. Всичко в Родопите е особено, тайнствено, невероятно, а когато се намесват и монасите от местния манастир с тайнствена мисия и зловещи сили, нещата стават страшни.

  И да, до селото има вход за Ада. Онзи, библейския. Орфеус слиза там както в древногъцкия мит. Но не намира Евридика.

   Няма да пиша повече – книгата си заслужава прочита, защото около нахвърляните от мен щрихи има още много, много събития и пътечки, които авторът умело е втъкал в основното действие. Краят е изумителен и се басирам, че няма да се досетите какво става чак до последната страница. Аз бях потресен и все пак признах, че по-логичен край няма и не може да има.

   И едно допълнение извън темата. Признавам, отнасях се с леко пренебрежение към съвременната българска литература. Но след книгата на Георги Малинов, на "Трънските разкази" на Петър Делчев, “Реликвата” на Борей аз се разкайвам дълбоко.

  Имаме Писатели. Лошото е, че колцина останаха читателите…

  P.S. И накрая – благодаря на Сашо за тази книга, по коментарите в другите сайтове разбрах, че намирането й е проблем, което говори само по себе си за стойността й.