Видински ескиз

    Седнал съм спокойно в едно напълно празно кафе в родния ми град Видин. За съжаление гърми радио "Fresh". Слава Богу, поне има интернет, та се включих отново в световния ритъм - снощи с ужас установих, че безплатния безжичен, който черпех неизвестно откъде, е секнал. 

   Сега се вдигнах и се поразходих из града. Плашещо си е. По улиците нарядко минават хора, в кафетата има само ученици, избягали от час. Грейнало е слънце, а паркът е напълно празен. Само Дунав си тече, както си знае - мътно, лениво. Както го е правил от хилядолетия насам.

   У дома не остана май никой, който да познавам. Вече се прибирам само заради семейството. Само нарядко виждам някой бивш клиент от времето, когато работех като барман, та поне някой ми кимва. Тъжно е.

    Край пазара, окупиран от мургави продавачи с китайско-турски стоки, са се наредили купища баби и дядовци с щайги. Взели са някой ранен рейс с безбожна цена на билета и се надяват да продадат нещо, за да си го избият. Зад тях, край оградата, са строени стройни редици книги, сред които има истински бисери, за които на "Славейков" биха ти одрали кожата. Обожавам да се ровя в тях.

   Видин спи. Тихо, безметежно, в приличен на кома сън. Към него са свързани системи - влаковите и автобусните линни, с които в тялото на града влиза и излиза живот - хората, които сме израстнали тук. Когато вливането превиши - по Великден, Коледа, града живва, събужда се. Но скоро отново си тръгваме и всичко заспива.

   Надеждата е свързана с един мост. Но покрай него текат такива чудовищни кражби и измами, че вече не вярвам, че ще го направят. Всеки се спасява поединично.

   Утре тук сигурно ще издигнат паметник на незнайния ромски крадец. И ще учредят Ромклептократична партия. Тогава поне може властта да се сети, че има и такъв град в България.