“Фондация”-та на Айзък Азимов – грандиозно, изумително, всеобхватно…

   Измина точно седмица, откакто хванах първия том на “Фондация”-та в ръка. Само седмица, но преминала изцяло под знака на словата на великия Азимов. По стечение на обстоятелствата тези дни имах доста свободно време, от което се възползвах перфектно. Изчетох на един дъх, както се казва, всичките 2000 страници и сега се чувствам щастлив, че имам тези прекрасни произведения.

   Няколко думи за издателство “Бард”. Благодаря ви. Благодаря, че сте издали всичките 7 части наведнъж, и то в прекрасен вид, за да може човек да се опита да обхване цикъла в неговата цялост. Благодаря и на моите приятели, които, в знанието колко желая тази книга, успяха да ми я подарят дори в двоен размер.

  Бързам да напиша тези думи, докато умът ми още рее се около Земята и тайната, която тя крие  в протежението на всички части на романа. Ще разкажа накратко какво съдържат те. Правя това, защото не успях да намеря никъде това на български език, поправете ме, ако греша. Иначе съм вмъкнал снимки от чужди издания на различните части, за да разчупя текста.

   „Прелюдия към Фондацията“ е написана през 1988 г., тоест предпоследна, но на практика се намества като първа от поредицата. Тя обхваща създаването на една нова наука – психоистория, която е предназначена да спаси човечеството от 30 хилядолетия унищожителен хаос. Това е предвидено от нейния създател – Хари Селдън, който забелязва признаците на упадък в Първата галактическа империя, съществувала цели 12 000 години. Уточнявам, действието в книгата се развива около 20 000 години след откриването на хиперпространствения полет, когато  започва човешката колонизация на Галактиката.

   Селдън преминава през куп опасности, опитвайки се да открие как да развие науката си, смес от история, математика, статистика, психология и какво ли още не. Психоисторията трябва да предвиди статистически как действат масите от хора, за да обясни как с леки промени историята може да бъде насочена. Ще цитирам един кратък откъс от 79-а страница на втория том: “…По-големите групи – билионите, които населяваха планетите; трилионите, които обитаваха сектори; квадрилионите, които изпълваха цялата Галактика, се превърнаха от обикновени човешки същества в огромни сили, поддаващи се на статистическа обработка, така че за Хари Селдън бъдещето стана ясно и неизбежно и така можа да се създаде Планът”. Да, тук наистина Азимов сякаш иронизира Маркс и вярата му, че историята има цел и посока, които могат да бъдат направлявани от план, но все пак замисълът на фантаста е не по-малко грандиозен от този на икономиста. Приликите между двата плана са налице – отиват гръмовно по дяволите.

   Прелюдията запознава читателя с имперската столица Трантор, която властва над около 25 милиона населени с хора свята. На нея живеят 40 милиарда души, част от които са имперската администрация.  Хареса ми, че в целия цикъл извънземни като вид няма – така произведението придобива мащабността на човешката битка сам със себе си, достатъчно грандиозна, а не срещу неразбираем враг. Селдън прави-струва, но с помощта на приятели полага основите на психоисторията, а в края на романа открива и нещо изумително. Естествено, няма да ви разкрия какво е то, но е основополагащо за разбирането за създаването на Империята.

 

    “Битката за Фондацията” вече навлиза към същината на романа. Тя е писана през 1993 г. и е практически последната част, с която Азимов се е заел. Битката е наистина за Фондацията – Селдън е събрал група учени, с които с неимоверни усилия се опитва да развие психоисторията, но почти никой не вярва на пророчеството, че хилядолетната Империя загива. Даже му излиза прозвището Селдън Гарвана заради предсказанията, които прави. Независимо от съпротивата, той и сподвижниците му подготвят Плана – създаването на две независими една от друга “Фондации” в двата края на Галактиката, които да опазят натрупаното знание и да станат зародишите на Втората галактическа империя след вече неизбежното рухване на Първата. Идеята е, че без Фондациите знанието ще бъде разкъсано, което ще доведе до безкрайни локални войни навсякъде из Галактиката, без да бъде възможно за хиляди години да бъде наложена централна власт.

   Първата от двете Фондации трябва да бъде явна – Селдън урежда тя да бъде създадена на планетата Терминус в периферията на Галактиката, далеч от имперския център на властта. Мисията на учените там е да създадат енциклопедия “Галактика” – най-голямото систематизиране на науката в историята. Втората трябва да бъде тайна и в нея да се трудят психоисториците, които единствени ще са наясно с Плана. Това се налага, тъй като за да се предвидят статистически действията на милионите, те трябва да не знаят какво предстои.

  Третата част – “Фондацията” , е фактически първата написана – през далечната 1951 г.! Представяте ли си каква огромна жизнена пропаст е преодолял Азимов, за да се потопи наново в произведението 37 години по-късно!

   В тази част Империята върви към своя край, като малко по малко Периферията се изплъзва от властта й. Фондацията на Терминус е оставена сама на себе си, а тя е беден на ресурси свят, който е беззащитен пред внезапно придобилите независимост околни планети. Учените обаче имат знание. И както Селдън е предвидил в Плана, а това става ясно при периодичната му поява на запис при кризи, учените успяват да подчинят околните системи. Те бързо са се върнали назад в развитието си, губейки всяка възможност да поддържат технологии от периода на имперската власт над тях. Фондацията се възползва и създава дори и нещо като религиозен култ, умело подхранван с технологични чудеса, за да държи в подчинение околните планети. Учените поемат и в едно не по-малко важно направление – миниатюризацията. Както Селдън правилно забелязва, изобилието на ресурси спомага за строенето на огромни кораби и технологични съоръжения, но закостенялостта ограничава развитието на науката, част от залеза на Империята. Поради липсата на ресурси Фондацията се насочва към пълна миниатюризация, който и в следващите романи ще доведе до пълната й технологична доминация в Галактиката.

      “Фондация и Империя” за мен е най-силната част от цикъла. Писана е през 1952 г. и е разделена на две грандиозни битки, които Фондацията води. Първата е част от Плана – тя е с последните остатъци от Империята, която е все още силна, макар и силно смалена. Поредния император още вярва, че по право има властта над Галактика, и един негов генерал се опитва да нападна Фондацията, изпитвайки недоверие към легендите, че този свят притежава магични сили. Битката е грандиозна, но в крайна сметка е спечелена не от технологиите – никъде в романите Азимов не акцентира на тях, а от предвижданията на психоисторията. В крайна сметка войнолюбивият генерал е екзекутиран, защото императорът разбира, че ако той завладее Фондацията, навярно ще завземе и тронът му.

   Втората голяма битка обаче е с един нов враг, който дори Селдън не е успял да предвиди – това е Мулето, загадъчен мутант, който успява да влияе ментално на хората и да ги превръща в свои покорни слуги. Използвайки тези си способности, той събира армия от кораби на Фондацията и с доста хитрост успява да превземе Терминус – събитие, останало напълно непредвидено от психоисториците. С Планът изглежда е свършено. Остава само една надежда – Втората фондация, която по план е скрита някъде в другия край на Галактиката и до момента е напълно незабележима. Мулето прави всичко по силите си да научи къде е тя, за да я смаже на върха на своята мощ, но една грешка – любовта към жена, проваля плана му миг преди той да научи истината.

   Така и завършва първия том – Мулето е на път да създаде нова империя, и то съвсем скоро след рухването на Първата. Планът е унищожен, Терминус е подчинен, а от Втората фондация няма ни вест, ни кост.

   Последния роман от оригиналната трилогия, писан на следващата година – 1953 г., вкарва в уравнението именно този липсващ елемент – това е “Втора фондация” . В нея погледът е насочен към неизвестен свят, където психоисторията се развива от поколения учени. Всички те имат една способност, която ги отличава – те са менталици – общуват телепатично и могат да влияят на умовете на хората. Това е и ролята, която Селдън им е отредил – продължаващо развитие на психоисторията, набелязване на възможните проблеми и най-важното – отстраняването им с минимална намеса. Но дори и тези менталици не успяват да реагират на агресията на Мулето.

   В този роман отново има две части – в едната менталиците успяват да примамят Мулето в Звездокрай – предполагаемото местонахождение на Втората фондация и чрез грандиозен двубой и страшно блъфиране той е сломен – умът му е променен и той се завръща на своя пост, убеден, че такова нещо като Втора фондация няма. Мутацията му има един недостатък – той не може да има наследник (откъдето и прозвището му), затова след естествената му смърт Терминус отново налага властта си и сякаш Планът се възвръща в руслото си.

   Подозренията в Първата фондация обаче се събуждат. Те разбират, че Планът е трябвало да бъде унищожен, но нещо ги е спасило. В ръководителите на Терминус обаче няма благодарност към Втората фондация. Те решават, че ролята им на пионки в нейните ръце е нежелана и правят всичко по силите си, за да я открият и унищожат, с вярата, че след това ще могат да създадат безпрепятствено Втората империя. Блъфовете и измамите валят наред, но в крайна сметка менталиците са локализирани на самия Терминус и безмилостно избити.

  Сега поемаме към последните две части. Първата - „Острието на Фондацията“, е писана през 1982 г. В нея истината от предната част е бързо разкрита – Втората фондация не е унищожена, а това, че се намира на Терминус, е блъф. Тя продължава да съществува в сянка и да направлява историята. Един от нейните членове обаче забелязва, че сякаш всичко тече твърде гладко и започва да подозира, че има нещо нередно в целия План. Търсенията му го отвеждат надалеч и той попада на нещо ново, което влияе на цялата Галактика и дори на самата Втора фондация.

   Същевременно управниците на Терминус също започват да подозират, че Втората фондация не е унищожена и един от най-интуитивните жители на Терминус – Тривайз, поема на мисия да я открие, като с него е един симпатичен учен, който си умира да намери Земята – митичния дом на човечеството, който за мнозинството е само легенда.

  След купища премеждия пътищата на  двамата търсачи от Първата и Втората империя се пресичат край планета, наречена Гея. Там се намесва и бойната сила на Терминус и всичко се заплита в един здрав Гордиев възел. Селдън въвежда и една нова променлива в уравнението – Гея е жив свят от менталици, които са в пълна симбиоза помежду си и със скалите, животните и растенията – те са с общ разум, който именно е влияел и на двете Фондации с цел запазване на плана.

   Както всеки Гордиев възел, и този не може да бъде развързан, а трябва да бъде разсечен. Тази задача Гея, която като домакин на сблъсъка диктува правилата, е подготвила за Тривайз – пратеника на Терминус, който в себе си има и интуицията на менталист от Втората. За негова огромна изненада в този миг той трябва да реши бъдещето на Галактиката, като Гея обещава да се съобрази с решението му. Вариантите са три.

   Първо - да избере родната си планета като създател на Втората галактическа империя. В този случай Гея ще елиминира влиянието на Втората фондация и ще започне да направлява възхода на Първата.

   Втора опция – да предпочете Плана и Втората фондация, която се грижи за него. При този избор Гея ще изтрие спомените на членовете на Първата и ще се опита да продължава да насочва Планът към подготвената му реализация след още няколкостотин години.

   Трета възможност – Гея да стане първообраза на нова Галактическа общност, съединена от общ разум – Галаксея. Тя няма да стане изведнъж, а малко по малко, с цел прекратяване на вечното противопоставяне между хората.

   Тривайз интуитивно избира третата възможност. Така членовете на Първата и Втората фондация си заминават с подправени спомени и всичко остава по старому, а Гея предвижда, че в следващите няколко века малко по малко ще подготвя разширението си.

   Последната част – „Фондация и Земя“, е писана през 1986 г. Тя продължава от края на предния роман. Тривайз, ученият и една представителка на Гея, се отправят да търсят последния свят – Земята, защото забелязват, че навсякъде – Терминус, Трантор, Гея… всички информации за нея са унищожени и то наскоро. Тоест в играта има още някой непознат елемент.

   Отново следват куп приключения, докато Тривайз, използвайки интуицията си, не намира първите колонизирани планети, а оттам стига и до Земята. Точно както в повечето легенди, тя е силно радиоактивна и негодна за живот. На Луната обаче се намира Отговорът.

    За да не разкривам излишно, само ще кажа, че тук Азимов прави връзка както с “Прелюдията”, която ще напише няколко години по-късно, така и с другите си произведения като поредиците за роботите и за Галактическата империя. Размахът е впечатляващ – великият автор волно или не в различни периоди от живота си пише привидно отделни цикли от романи, които в даден момент се обединяват в една величава симфония.

        “Фондация” е нещо епично. Тя е наистина най-великия цикъл в научната фантастика и това едва ли ще бъде променено скоро. Просто е изумително как 7 части, писани като отделни романи за период от 40 години, си пасват до последния детайл. Това е Айзък Азимов – гений, какво повече?

  

 

 

 

 

 

 

 

   Стилът на цикъла е лек и забавен, Азимов не набляга на тежки технологични фантазии, а на човешкия фактор – този, който може да гради империи, но може и да причинява ужасяващи поражения. Във Фондацията има всичко – грандиозен замисъл, неговото рухване, космически битки и преследвания, загадки, които се сипят и разплитат в изумителен ред, нерядко поредица от блъфове и планове, вписани в други планове – въобще всичко, всичко!

   Изумително. И толкова.