Стайнбек като запазена марка – “Към един незнаен бог”

  Няма как да бъде сбъркана книга, писана от Стайнбек. В поредицата “На изток от рая”, “Гроздовете на гнева”, “Зимата на нашето недоволство” и кой ли още не, “Към един незнаен бог”(223 с.) влиза като късче от огромен пъзел, за да завърши още една малка част от него. Цялата картина за съжаление винаги ще остане само в главата на великия писател, който ни е дал толкова много части от нея, но е било невъзможно да опише Живота, така както го е виждал в цялост.

    Не ми се иска да започна да сипя суперлативи, името на автора говори само по себе си. Ето тук Преслав Ганев го е направил отлично и заставам зад всяка негова дума.

   Романът е писан отдавна (1933 г.), далеч преди “На изток от рая”(1952), но са налице редица прилики между двете, особено в самата атмосфера на земеделското общество. Иначе “Към един незнаен бог” е далеч по-концентрирана като цели и развитие. Основната линия се върти около фермерът Джоузеф и семейството му, които се опитват да създадат голямо стопанство сред все още неразработените земи на Калифорния. Те знаят, че периодически жестоки суши унищожават всичко, но вярват, че това няма да се повтори скоро и естествено бъркат.

   В книгата са прокарани редица паганически вярвания, които обикновено остават встрани от традиционната представа за заселниците, обединени около вярата си. Тук това далеч не е така – Джоузеф вярва, че в голямото дърво до къщата му се е вселил духът на баща му и даже започва да извършва малки жертвоприношения,  докато брат му не убива дървото, за да спаси душата му. Наблизо сред борова горичка пък има скала, която местните индианци почитат и Джоузеф също усеща силата й – скалата убива съпругата му, когато тя я осквернява в желанието си да покаже, че не я е страх от нея.

   Действието се развива стремително и скоро предречената суша идва и поставя на изпитание семейството, което скоро се разпада, като само Джоузеф остава при фермата с надеждата, че ще завали. Тази му сляпа вяра се подхранва от един луд наблизо, който всяка вечер извършва жертвоприношение към залеза, и от поточето до мистичната скала, което все още тече. Скоро обаче и то засъхва и дори жертвоприношението на едно теленце, което Джоузеф прави, не връща водата. Затова за него остава само един изход – да принесе в жертва себе си, вярата си, волята си…

   Дъждът руква мощно заедно с изтичащата кръв от вените му.

   Книгата е красива, но тъжна и меланхолична. В нея няма истинска радост и не очаквайте да ви разсмее. Но ще докосне нещо във вас, можете да бъдете сигурни. Защото дори и в днешните времена, когато вярата не е на почит, все още дребното суеверие, сравнимо с езическо вярване, е живо и диша в нас. И колкото по-тежки са времената, толкова повече ще се събужда.

   А ние сме си хора, неразличими отвътре през хилядолетията. И душите ни са неизлечимо дамгосани от нуждата да вярваме в ирационалното, за добро или зло.