... Нощта се спускаше бавно над града, а слънцето хвърляше последните си лъчи по блестящите покриви на сградите, покрити като люспите на влечуго със стройни редици от фотоклетки. Лампата в стаята почти незабележимо примигна, преминавайки от прякото захранване от слънчевите лъчи към ползване на съхранената през деня електроенергия.
Децата бяха застанали в полукръг около дядо си, който бавно пушеше лула и гледаше през прозореца към зелените склонове на планината.
- Дядо, дядо, разкажи ни пак как си станал един от „Зелените“ - възбудено се обади едно от децата.
- Ех, разказвал съм ви десетки пъти тази история. - усмихна се благо старецът, а погледът му блясна при този спомен.
- Нищо, искаме пак – завикаха внуците в един глас.
Старецът се намести в стола, присви очи и прошепна:
- Е, добре, ще ви я разкажа пак.
Той се прокашля бавно и започна:
- Беше отдавна, преди 50-60 години, колко точно, не помня вече. Толкова отдавна, че хората още изсичаха дърветата, за да правят хартия, строяха хотели и писти, замърсяваха въздуха с гадните си автомобили на бензин и още един куп други неща правеха, без да мислят за вас, за бъдещето.
- Да, така си беше. Та тогава бях млад и неразумен, не че после се промених особено. Идваха поредните избори и аз вече си бях решил, че ще пусна невалидна бюлетина. Не щеш ли, случайно срещнах начинаещите тогава „Зелени“, вече не помня на улицата ли, в интернета ли, кой да знае. - продължи дядото. - Харесаха ми, навих се да им помагам и малко по малко ме спечелиха за каузата си.
- Не, не, тогава не беше както сега, хората си имаха други грижи и не мислеха за природата. - той се усмихна на недоумението в детските очи. - Да, така си беше. Изборите бяха тежки за нас, взехме страшно малко гласове, докато богатите партии ГЕРБ, БСП, ДПС и други си осигуриха победата без проблеми.
- Дядо, дядо, какви са тези партии? - отново се разшумяха малчуганите.
- Ех, няма ги вече отдавна. И тяхната слободия не можа да бъде вечна. Пък и други имаше, разни сини, жълти и други, вече и тях си не спомням. Всички изчезнаха с времето.
- А защо „Зелените“ ги има още, дядо?
- Защото не играхме по тяхнаха свирка. Не влизахме в съюзи, в които знаехме, че ще нарушим принципите си, нито се поддадохме на съблазанта да играем нечестно. Просто помагахме на природата с каквото можем, разкривахме далаверите на управляващите и хората малко по малко започнаха да ни отличават от тях. Преживяхме и трудности, и атаки, но все пак устояхме. Точно като хей онази витошка гора, която беше заплашена точно около изборите. - и старецът посочи през прозореца към планината.
Децата проследиха посоката на ръката му, а закъснелите слънчеви лъчи погалиха за последен път лицата им и изчезнаха зад ридовете.
Да, това е измислица. Да, това е утопия. И навярно е нереална. Но пък защо не? В българската политика твърде много алчни маргинали се насъбраха. Тях само историята ще ги помни. Но далеч не с добро. А „Зелените“ си имат кауза, която става все по-мощна в целия свят. И тя е бъдещето, колкото и да не им е угодно на вчерашните триумфиращи разноцветковци.
4 коментара:
Не си мислех да гласувам, просто защото всичките са ми еднакви. Не зная защо винаги става така, че когато някой хване кокалчето го оглозгва до последно, а има толкова по-важни неща!!!
Искам да вярвам в тази утопия! Ще си дам гласа, пък ако ще да фалшифицират резултатите!
Благодаря ти. Надявам се искрено да не останеш разочарована. Зелен ден :)
Прекрасен разказ.
Това е мечта. Както твоята, така и моята. Не бива да се отказваме, не бива да се отчайваме.
Бъдещето е наше!
Благодаря за подкрепата. Ще ставаме повече. И ще реализираме мечтите.
Публикуване на коментар