Да си сух в дъжда е грях

   Седя на прозореца и се взирам в бушуващата навън буря. Над столицата е притъмняло, светкавици прорязват начесто небето, а след секунди и спътниците им гръмотевици процепват въздуха. Дървото пред редакцията се люлее във всички посоки, клоните му се огъват пред напора на вятъра, а в бързо образуващите се локви падат милиони малки бомби дъжд. Те предизвикват миниатюрни фонтани, които издигат се рязко и спадат за миг, поели силата на сриващата се от небето капка.

   Гледам и преминаващите коли, чиито поток хич не се впечатлява от природната стихия. Колите не забелязват такива неща, те си ръмжат своята отровна песен.

   Мисля си - грехота е човек да е на сухо. Този дъжд е за нас. За да ни потопи в своята мокра завеса, да обгърне телата, да измие насъбрания прах и умора, стаени в душите и умовете ни. В тази буря човек трябва да е навън, обърнал поглед към небето, разперил ръце и слял се със стихията.

   Не би. Не излизам. Чака ме още работа. Оставам разделен с природата. За което и ще си платя в бъдно време.