Бургията се заби гневно в стената и мигновено изхвърли студента Многознайков от съня му. Ах, а така сладко си сънуваше как успява да си намери свястна работа в заведение, където само да казва „Добър вечер” и „Довиждане” на клиентите, и същевременно да има неограничена консумация в кухнята и на бара... Така простички си студентските мечти...
Но споменатата вече бургия със злост разруши тази му надежда. Многознайков стана със замах, избягна умело въргалящите се по пода чорапи и използващите ги за прикрития хлебарки, и отвори смело прозореца. Бум!!! Той отстъпи зашеметен назад! Бум!!! Втори трясък сви сърцето му! Война ще е! Но къде са сирените за въздушно нападение? Ей го къде беше втори юни, тогава работеха, (накараха го да пие третата си обедна бира на крак, как може да ги забрави?). Тряс!!! Звуковата вълна оконателно разбуди съзнанието му ( е, и почти спука тъпанчето му). Той разбра. Не е война. По-лошо - строеж е...
Многознайков се върна в реалността. Той беше в Студентски град, блок 41, вход Б, стая (килия) 505. Той изпъшка отчаяно...
Претегли бързо наум фактите. Първо, и най-важно – сесия е. Трябва да се чете – няма вече накъде да се отлага. Това е, ще учи! Обаче следващите две, три и четири бързо пребориха този му светъл порив. Две – ремонтите в съседните стаи, три – строежа до блока, четири – дискотеката до входа. Тоест
денонощен, неспираем шум – безмилостен и жесток.
Той разбра. Битката бе загубена, преди да е почнала още. От днешния студент, поне живущия в сакралното пространство на Студентски град, не се искаше да учи – той просто трябваше да оцелява. И по-тихо по възможност.
Съквартиранта му се размърда под чаршафите. То дори и след неизброимочасов купон тази бургия може да те събуди, а и той не беше легнал твъде отдавна. Физиков се изправи с поглед, цвят „облак”. Разтърси рошавата си глава и се огледа с отчаяние.
- Какво става? – изпъшка той горестно, усещайки как звуците прокарват цяла дивизия танкове през изстрадалата му глава.
- Какво? Ремонти! – отвърна му се Многознайков, трезвено безчувствен към състоянието му.
- Ха, супер. Нямаше как, нали е сесия. Ами кафе? Кафе за половин царство! Кафе! – умолителния му глас би разчувствал и министър в обедна почивка.
- Няма. – в гласа на Многознайков все пак прозвуча жална нотка.
- Неееее! – вопълът му процепи въздуха и окончателно отказа последното врабче в Студентски град от живот в този ад; то се огледа с безумен поглед и отлетя да търси достатъчно дълбока локва.
Двамата се спогледаха. Изходът бе един. Посоката бе ясна и неизбежна. За съжаление, агресивната саморазправа с даващите разрешения за строежи и отваряне на поредната чалготека бе забранена от закона. Затова...
Десет минути по късно (седем от които прекарани в търсене на не много мръсни дрехи) те седяха на култовото кафе, носещо името на лошата баба с къщата на кокоши крака. Последните стотинки, намерени по окъсаните джобове, вече бяха сменили притежателите си. Две разкошни бири гордо се изпотяваха под слънчевите лъчи.
Многознайков и Физиков се спогледаха доволно, чукнаха се за наздраве и се отпуснаха блажено в пластмасовите си столове, давайки свещена свобода на очите си.
Сесия е. И наред с абсурдността на съпътстващите обстоятелства, едно оставаше константа – прекрасните колежки, отиващи на изпит, с идеята, че визията предрешава оценката...
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар