В тъмата простряла се е сянка. На вмрачен фон една втечнена чернота провлачва струйки дим, изчезващи плавно след миг.
Сигурно една изгубена душа, носеща се из всемира. Загубила е пътя си, сега търси търсенето.
194...г. От пещите излитат облаци. Завихрени, сякаш разгневени, разнасят се, утихват, сякаш примирени. Политат души.
Огън погълнал е ненужни тела. Понесли толкова мъчения, душите са щастливи да се реят.
Но долу са тела, още кретащи, на техни близки. По тях се изсипват късчета сгурия. Валят майки и бащи, валят братя и сестри. Пречистена плът сипе се от безоблачно небе.
Протяга ръка сираче. То не знае, че е такова. Но в дланта му неумолимо каца късче майчина ръка. То стисва шепи и пламък пронизва тялото му. На дланта му остава белег- сетна майчина милувка.
По земята смесват се сълзи, пот, кръв и сажди от тела. Калта ги поема и смесва в себе си. Поглъща болка, но от това по-кална ще не стане.
Господ не ще да е гледал.
Господ не ще да е слушал
Господ не ще да е знаел.
Такъв си ни е Бога- човешки, допуска грешки.
И той сега грях има да изкупва. Слязъл е от шир небесна, паднал е в калта. Овалял се е в болка. Загубил е своята божественост.
И сега броди. Като тъмна сянка странствува, търсейки опрощение. Но ако няма Бог, кой ще му го даде?
Нима хората прощават? Лесно се купува индулгенция, думи, надраскани на лист хартия.
Но опрощение чисто кой ще даде?
Едва ли някое еврейско дете.
Няма Бог... вече.
Няма опрощение за никому.
Земята в огън ще гори, за да се спаси.
Стига въртяли сме се в прокълнат, кървав, ужасяващ кръг.
Нека поемем към съдбата си.
Кармична посока.
Към пламъците адови.
Към Слънцето.
Планетен крематориум.
Пък нека из космоса реят се тела.
Може и сянката да се оттърси от калта. И да опита пак.
Човек се учи от грешките си.
Господи, поучи се от човека!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар