Снощи попаднах на този уникален плакат. Реших да го променя малко, защото ми е дошло до гуша от всички на власт, стари и нови, неразличаващи се по нищичко, освен по словоблудството и алчността.
Осъзнавам, че съм си оставил пръстите, но нямам хич опит в работата с Gimp.
Задължително виж още:
Кратка анимация за историята на САЩ като стрелбище
Гледах филма "Bowling for Columbine" на Майкъл Мур, който разказва за обсесията на американците по оръжията. Заглавието идва от клане в американска гимназия, когато двама ученика убиват 12 ученици и един учител, като преди това изиграват няколко игри на боулинг. Медиите обвиняват Мерилин Менсън, чиято музика двамата слушали...
А това клипче разказва вкратце историята на САЩ от гледна точка на страха и оръжията....
От няколко дни съм се зачел в мащабното изследване на Джаред Даймънд "Колапсът. Човешките общества между успеха и провала". Известният изследовател (автор и на "Пушки, вируси и стомана") е разгледал из основи редица общества - както древни, така и съвременни, като при всички е потърсил общото между тяхното развитие и въздействието, което оказват върху околната среда.
Реших, че подобен труд не заслужава една бегла, па макар и хвалебствена статия, затова и ще напиша няколко, посветени на някои от най-интересните случаи, които е разгледал.
Като за начало ще разкажа накратко за историята на Великденския остров, предполагам, че повечето знаете за какво иде реч. Интересното при него е, че той е едно напълно изолирано късче земя, което след заселването му от мигриращи полинезийци през Х в. е напълно откъснато от останалия свят. Затова и ме впечатли прекрасната аналогия, която прави Даймънд - островът е просто умалена версия на нашата планета - не можем да я напуснем, а ако унищожим екоравновесието й, ще унищожим себе си...
Какви са условията, които заварват полинезийците на острова? Покрит с гъсти гори, около него има бедни на риба води. Достъпът до питейна вода е труден – вулканичната почва изсмуква бързо дъждовната, а и не вали чак толкоз. Заселниците бързо избиват птиците и морските бозайници, а като домашни животни гледат само кокошки.
Островът е бил разделен на няколко територии, контролирани от племенни вождове. Именно техните образи са запечатани в огромните статуи (моаи), които и до днес впечатляват със своята загадъчност и събуждат безпочвени теории за извънземна намеса. Няколко думи за тях - те са разположени на огромни платформи, наречени аху. Повечето са разположени по крайбрежието, а моаите върху тях са обърнати с лице към сушата. Малките платформи тежат около 200 т, най-голямата – Аху Тонгарики – 9 000 т! Пред ахутата има крематориуми с останки от хиляди тела на хора и животни. Традицията на изграждане на подобни статуи не е уникална, има аналози в източната част на Полинезия. Повечето статуи са около 4 м високи и тежат 10 т. Най-високата – Паро – тежи 75 т. П0-късните статуи са по-големи, но и по-леки - увеличаването на размерите им Даймънд обяснява с нарастанала конкуренция между вождовете, които се опитвали да изтъкнат властта си.
Защо са били издигани? Причините според изследователя са на първо място е имало добър вулканичен материал за ваене - туф. Другите островни общества в Тихия океан са били относително наблизо и са изразходвали енергия в търговия и войни, но на Великденския са били напълно изолирани - може наистина да се каже на шега, че са нямали какво толкова за правене. За преноса на статуите е помагал почти равнинния терен на острова.
Моаите са пренасяни по дървени траверси – опитно е доказано, че за около седмица 50-70 души за 5 часа работа дневно могат да издърпат средна статуя на 17 км – най-дългото разстояние от мината до крайбрежие. Според изчисления на учени 1 статуя е била изработвана от 20 ваятели за около месец.
И оттук насочваме вниманието към екологичната катастрофа. Днес на Великденския остров дървета няма. Местните са ги изсекли до едно за изработка на въжета и трупи за пренасянето. На острова е имало огромен вид палма с диаметър ок. 2 м и над 20 м височина.
Тежкия труд е изисквал сериозно хранене – увеличение на посевните площи, които бързо изтощили почвата. Бързото увеличение на населението е причинила необратима промяна в екологичното равновесие.
След изсичането на дърветата са започнали да греят с треви. Дотогава местните са кремирали мъртъвците си, но се насочват към мумифициране и погребване. Но и тези мерки не спасяват положението - липсата на дърветата отприщва неудържима ерозия на почвата и последвал глад, канибализъм и демографски срив. Даймънд цитира едно от най-лошите оскърбления на местните: “Плътта на майка ти да се заклещи между зъбите ми".
Гладът срива авторитета на владетелите. Започнали размирици и мнозина се върнали в пещерите за защита. В началото на XVII в рухва и религията – край с моите, немалко са разрушени.
След идването на европейците сценарият е до болка познат - епидемии от шарка и отвличане в робство. През 1872 г. на острова са останали само 111 местни жители при многохилядно население през предните векове.
Това ли ни очаква? Може да ни се струва смешно, че заради владетелски амбиции е могло да се унищожи природата на цял остров - местните буквално са отрязали клона, на който са стояли.
Но не правим ли и ние същото в този миг с безкрайното преклонение пред консумистическия бог?
----------
Виж още:
Болц оповестява своя "Консумистически манифест", но апологетиката му дразни
Филмът "Корпорацията" показва жестоката реалност на съвременното хищничество
Кървавият метал, носещ смърт в Конго, е в GSM-те ни
Престъпленията на световните марки и транснационални корпорации
Започвам да пиша за тази книга с леко недоволство. Очаквах повече, много повече. Особено след великолепната публицистика на "Вечна война за вечен мир", но се оказа, че литературната версия на раждането на американската империя ми се стори безинтересна и скучна.
Накратко историята. Авторът проследява няколко десетилетия от американската история - от 30-те до 60-те, в които се фокусира върху скритите политици - тези, които губят изборите. Да, всички сме учили за Рузвелт, Труман и Айзенхауер, но никога не сме чували за загубилите. Видал вади на показ именно тях - опозицията, които смятат, че тези президенти са пагубни за държавата, че водят към гибел и вярват, че могат да се справят по-добре.
Основен персонаж е медийният магнат Блез, който контролира чрез вестниците си немалко гласоподаватели. Той е ярък противник на Рузвелт и подкрепя сенатор Бърдън Дей - един от малкото останали неподкупни законодатели. Неговата цел е президентския пост и в името на тази цел допуска да приеме подкуп, което ще му струва скъпо.
До сенатора стои неговия секретар Клей Овърбъри, който има неустоима външност и успява да съблазни както дъщерята на Дей, така и на Блез - Инит, за която се жени. Клей също има амбиции за високи политически постове и отрано започва да изгражда образа си, кулминацията на което е фалшиво геройство по време на Втората световна война, което е надлежно раздухано от вестникарската империя на Блез.
Като наблюдател синът на Блез - Питър, вижда как баща му изоставя всякаква обич към него и сестра му и пренасочва всичко към Клей и възможността той да стане президент, без значение от методите. Завъртат се вътрешни интриги, коварства и корупция, за да се стигне до сблъсък между Клей и Дей в края, в който се намесват и други от героите.
Да, сюжетът е интересен и според това, което знам за Видал, е истинен в основните детайли. Мисля обаче, че в описвания свят на политическата върхушка така и не намерих герой, който да ми допадне, с който да се асоциирам - всички ми се струват схематични и елементарни, движени само от жаждата за власт, изключая сенатор Дей, който има и идеалистични подтици. Иначе от книгата могат да се научат немалко интересни факти, като например това, че всеки кандидат, спечелил политически пост, е длъжен да внася през първата си година цялата заплата в касата на подкрепилата го партия като благодарност.
И един съвет - не правете глупост като мен да я купувате от "Славейков" за 10 лв. - намира се и в кашони за 2-3 лв.
---------------------
Вижте още:
Гор Видал се бори с митовете във "Вечна война за вечен мир"
Четири "Особени сезони" по Стивън Кинг
Най-якото анимационно реалити - "Drawn toghether"
"Влизате в частен дом. Уведомяваме ви, че телефонът ви е заглушен." Идилия
Шумни времена настанаха.
Спомняте ли си как само преди няколко години плащахме по лев, лев и нещо на минута? И тогава не си и помисляхме за пространни разговори, а пишехе, ли пишехме есемеси. А обажданията бяха за наистина смислени неща.
Друго време настана. Разговорите станаха евтини, безброй промоции, групи приятели и други такива осигуриха възможност, ако не с всички, то поне с немалко близки хора да говориш на символични цени. Затова и по улиците, в рейсовете, в колите, колкото и да е незаконно последното, всички са хванали телефоните и обсъждат теми в диапазона от турски сериал или тъпоумно реалити до операцията на някой близък. Не, и аз не правя изключение от общата маса, имам си "Loop" и чинно си изговарям всичките 500 минути месечно, че и отгоре.
Но има едно място, където се дразня на ползването на телефона. У дома.
(Харесвам театрите. Откакто заглушават телефоните, те станаха едно от най-привлекателните места за мен - утре например с Надя и другарчета ще уважим 199.)
Иска ми се и в домовете да е така. Да има джиесем изолация. Да могат да се водят разговори единствено на терасата. Или в коридорите. Пък може и в тоалетната, знам, че някой обичат и там да са в разговор, необяснимо за мен.
Знам, че съм краен. Но представете си обстановката. Вечер е. Стаята е потънала в сумрак, разрязван само със сноп светлина от малка нощна лампа. По стените книгите стегнато са наредени като на парад. Компютърът е с изгасен монитор и приглушено свири "Godsmack". Чета. И изведнъж телефона ми звъни. Вярно, няма ги вече соцстърженията, които превръщаха домашните телефони в съвършените будители. Но и леката мелодия на "Rainbow" не омаловажава факта, че съм откъснат от книгата ми. И не че има нещо важно - просто етикецията на евтините разговори изисква да се чуваме често. Дори и да няма какво да си кажем.
А когато други хора говорят около вас? И то не за нещо важно - просто си говорят, колкото "да се чуем", сякаш няма днес-утре да се видим. Няма спасение от лекотата на комуникацията.
Преди седмица две писах за една книга на Рюдигер Сафрански. Там се казваше, че в по-раншни времена само прислугата е трябвало да е на линия винаги. Сега с модерните средства за комуникация всички сме се превърнали във взаимни слуги. И това не вярвам да харесва наистина някому, който е надминал 16 години.
Дявол да го вземе, искам си кътче от тишина. В който да не ме намират, за да ме питат как съм и какво съм правил днес. Искам да не слушам другите - техните разговори още по-малко ме интересуват.
Моля за тишина.
Малко техническа информация. Най-известния анонимен борец за демократичност у нас Балтазар Иванович ми даде добра идея да пусна за модерация само по-старите коментари в блога.
По принцип от известно време мислех да махна модерацията, защото ми липсва удоволствието да забележа наличието на коментар още при влизане в блога. Затова я изключвам, а само по-стари от 3 дни ще подлежат на преглед, за да не пропусна нечие мнение.
Благодаря на всички, които си правят труд да коментират - така блогването не е занимание самотно, а се превръща в ефективна комуникация и средство за оформяне на позици.
P.S. Снимката е сладурска, нали? :)
Публикации
Всички коментари
