“Спасителят в ръжта” на Селинджър по-скоро ще ви бутне от моста

   Прочетох го и аз най-сетне този пусти Селинджър, дето го споменават под път и над път. Е не съм очарован, съжалявам. Приятелите ми смятат, че съм голямо мрънкало, което си има основанията, но такова мрънкало като хормонално нестабилния Холдън просто няма.

  Едно не може да му се отрече на Селинджър – създал е един от най-реалистичните герои, които съм срещал. Холдън е жив, дишащ и цупещ се от всяко изречение. Той е недоволен от всичко – от живота си, училището, познатите си, от жените, семейството, света… май единственото, което го радва, са две монахини, събиращи помощи – сцена, която още не мога да смеля, толкова нереална е на фона на непрестанния му негативизъм.

   Ето тук в Сивостен са написани куп хубави работи за “Спасителя”.  Аз нямам ни най-малко намерение да се присъединявам към тях. Романът ме издразни и само уважението ми към автора ме сдържа да не го заклеймя напълно. Самият Селинджър по подобие на Холдън от 30 години се е изолирал от целия свят в мизантропската си реалност, пише и заключва написаното, което не дава надежда, че воайорски ще надникнем в него.

   Холдън е типичен тийнейджър в тривиален бунт срещу себе си и света. Да, за времето си сигурно езикът му е бил стряскащ и затова романът си има проблеми, но в съвремието, когато учениците комуникират помежду си основно с ритници и ножове, един тийнейджър, който се скита по улиците и разпитва за патици в езеро, едва ли е плашещ.

   Книгата наистина депресира и като нищо може да подтикне някое видиотено лапе да си посегне. Но съм спокоен – та колко днешни деца четат? А Селинджър упорито не дава на Холивуд да се изгаври с романа му – шапки долу.

   Ако не сещате, наскоро дори започна да се съди с едно издателство, дето си позволи да поръча продължение на “Спасителят в ръжта”, като героя е пенсионер, бягащ от старчески дом. Бляк.