Всичколандия: Една седмица в Италия (без книгите)

Бележка за заглавието – “без книгите” е уточнение, че в тази статия няма да пускам снимки от книжарниците, които посетих , и впечатленията, с които останах от тях. За тях ще има няколко отделни статии, но още не съм решил дали да са тук или в новия сайт на Книголандия, който ще бъде готов до седмица-две.

Невъзможно е да не се влюбиш в Италия. Дори да си отишъл с цял торба скептицизъм по лични причини, дори да очакваш едно възскучно прекарване по цял ден на плажа (не съм фен на този тип нищослучващи се ваканции), дори да знаеш в себе си, че не може да харесаш мястото, където живее майка ти от 5 години, заради което я и виждаш тъжно рядко.

И всяко едно от тези неща се оказва погрешно – за 7-те дни почти не се спряхме, плажът беше в умерено приятно количество (само в последния ден прекалихме и изгорях доста жежко (тип марсански камуфлаж)), а хората се оказаха просто чудесни – мили, добри и приятелски настроени, въпреки неприятния общ знаменател, под който сме поставяни българите със “съседите от горната страна” – румънците. Не казвам по никой начин, че не си и заслужаваме негативна слава – доволно количество българи и тук, и в чужбина се посланици на всичко лошо в националния ни характер, ако такова животно съществува. Важното е, че тези хора подходиха към нас позитивно, въпреки наслоените в италианското общество предразсъдъци, и след като майка ми с лекота бе спечелила уважението им за тези години, аз и брат ми също ги очаровахме, а и те нас.

Шест от седемте дни в Италия прекарахме в малкото крайбрежно градче Ладисполи, на половин час път с влак от Рим. Там живее майка ми, която се грижи за една възрастна жена, и аз и брат ми гостувахме в нейния апартамент, който се намира буквално на минута пеш от плажа. Един ден прекарахме в Рим, естествено, имахме начертан продължителен маршрут през всички базови забележителности (и няколко книжарници по мое настояване), но реалността показа, че е напълно невъзможно да видим дори и част от тях, така че останаха доволно неща за виждане и догодина. Снимките на забележителностите са в края на текста, все пак те са си ясни и лично аз не им отдавам такова голямо значение – те не са “лични” по начина, по който разбирам както книгите и четенето, така и начинът, по който гледам на живота.

Животът в Италия не е чак толкова по-различен от тук по моите наблюдения, макар че основната разлика си е ясна – и най-“бедните” (кавичките са неминуеми) имат нормален стандарт на живот, само при имигрантите положението е доста по-сложно и неприятно. Храната очаквано ме впечатли, за една седмица просто се отядох на всякакви вкусотии, особено куп видове паста и чистото съвършенство на лазанята. Единственото дребно разочарование бе пицата – не много различна от най-добрите, които съм ял в България, но и нямах възможност да я опитам на повечко места, та може би греша.

Изпробвахме доста видове бира, както е видно от колажа, но бяхме силно възпрепятствани от една странна за нас привичка на италианците. От обикновената стъклена бутилка (повечето са по 660 мл, де) се сипва по малко в чашите на всички, после тепърва се чака прилично време да се вземе друга бутилка и прочие – направо ужасно. Реално петима пиещи си делят едва двечки бутилки, а ние с братчето от чисто приличие само преглъщахме жадни, свикнали да си омитаме по 2 бутилки самички за обед или вечеря :(

Независимо от добрите си доходи, местните обичат да купуват и по-евтини неща – всеки вторник в градчето има огромен открит пазар на дрехи втора ръка, които са на цени между 1 и 8 евро. Дрехите буквално са на огромни купчини, в които хората се ровят без задръжки и сред тях има дори чисто нови, никога необличани оригинални ризи и тениски. Лично аз за никакви пари си взех няколко страхотни ризи, каквито няма как да си позволя иначе, а брат ми наблегна на страхотни спортни тениски на знакови марки. Както мама ми обясни, а и видях с очите ми – този тип пазаруване там е съвсем нормално нещо и дори хора с добри доходи се отдават на ровичкането и търсенето на най-добрите неща в купчините.

Сигурно има и много други неща, но ще ги спомена сред снимките, за да не отегчавам, лично аз далеч не съм почитател на пътеписи и подобни писания.

Ще започна с най-важното – хората, които срещнах в Италия. Те са по-важни от всичко, защото те правят Италия това, което е – място, сигурно, че е центъра на света, живеещо върху миналото си, но и живо и дишащо, с ясен мироглед, че животът е за да му се наслаждаваш с всеки слънчев лъч, с всяко ястие, с всяка усмивка и игрив поглед.

Повече снимки има в албума, който постнах във “Фейсбук”.

Джована бе първият човек, който ни посрещана на летището Фиумичино, последната, която ни изпрати пак там. Тя е средната от трите дъщери на бабата, за която се грижи мама, и от малкото хора, които говореха английски и с които можех да комуникирам без помощ. Усмихната, лъчезарна, адски енергична и будистка – чуден човек. За съжаление точно с нея и чудесния й съпруг Алесандро в суетнята на последния ден не си направихме обща снимка и адски съжалявам. С Алекс (нападащият топката долу) също нямахме проблем с комуникацията и говорихме страшно много за футбол и бира – той е фен на “Рома”, а харесва и моя любим “Ливърпул”, разказа ми чудни спомени от 80-те, когато е ходил по техни мачове.

На преден план – най-голямата дъщеря Пина – ненадмината готвачка, която ни скри шапка с велика лазаня и паста, и нейният съпруг Карло, зевзек и капацитет по всяка политическа тематика. На заден план аз и брат ми – брутално изгорели – стоически издържаме на палещото следобедно слънце, не знаете какво костват тези усмивки :)

След волейбола, с който шашнахме италианците – на снимката са най-малката дъщеря Габриела и нейните две щерки – Франческа и Джулия, както и Алекс, другите двама са ясни.

Франческа логично обра нашите симпатии – чудесната 17-годишна девойка, която прави арт бижута и ги продава на туристите. Увлича се по татуировките и като идем догодина, определено ще се оставя в ръцете й да засвидетелства любовта ми към книгите с някоя шантава татуировка :) DSCI0409

Симона, Симона, Симона – няма такава чудна жена. С три деца, нелек живот и все пак в изумителна спортна форма за 40+ годишната си възраст. Дори и с езотерични наклонности и шантаво минало на 4-годишна работа в една от клиниките, основани от майка Тереза в Индия, с нея си паснахме от раз и не спряхме да говорим за книгите и живота от първия до последния миг.

Естествено, Симона не може да устои на книжната ми страст и си купи великолепния “Шантарам” на Грегъри Дейвид Робъртс, а в скоро време ще си вземе и “Сянката на вятъра” на Карлос Руис Сафон, обеща ми.

Е, време е да представя и чаровната 10-годишна дъщеря на Симона – Шанти, която благосклонно се съгласи да ми стане годеница и след още десетилетие да се заженим. Щастливец съм си, а – честно казано – около малката ме удари такъв бащински инстинкт, че почвам сериозно да се замислям дали не ми е време да се дам :)