Глутницата

  Оная нощ към 2 часа се прибирах с колелото от един приятел. Карах си бавно и с удоволствие – едно на ръка, че бях пийнал бира-две, второ, беше блажена хладинка, а настроението ми беше на абсолютен макс, защото на следния ден бе събота и нямаше нищичко спешно за правене.

   Отминах “Билла” на “Тодор Каблешков” и бул. “България” и се насочих към “Костенски водопад”, където живея. Отдалеч чух неистов кучешки лай. Напрегнах се, защото усетих, че ще бъде забавно, и усилих скоростта. Наближавайки кръстовището, видях поне 7-8 песа, които гонеха минаващите коли и бясно виеха. Наруших каквито си щете правила и рязко завих в насрещното платно, а те мигновено изоставиха колите и се стирнаха към мен.

   Налегнах педалите, както отдавна не съм го правил, и влетях в завоя на червен светофар без никаква видимост дали насреща ми идва нещо – ако идваше, нямаше как да го избегна. Разминах се буквално на метър от глутницата – ако не бях увеличил скоростта още преди това и не бях влязал да карам в насрещното, нямаше да ми се размине.

   Е, по принцип ми е жал за песовете, но личният конктакт си е друго нещо – твърде задушевно щеше да стане. Така че и аз ще  се включа в питанките към Столична община – случва ли се нещо с тези глутници, какво противодействие се оказва срещу доказалите се като смъртоносни кучешки сборища и как, аджеба, това може да се случва насред една столица?