Спомени от един друг свят

 

    Отиването ми до Видин се съчета и с ходене до близкото ни село, където прекарвах летата си, поглъщайки и препрочитайки ненаситно книги като “Остров Тамбукту”, “Тайните на Черната джунгла”, една за великите географски открития, която вече не си спомням как се казваше и още какви ли не, които изравях от кашоните, изхвърлени от друг клон на фамилията. Водех война с мишките – те неотклонно се добираха до най-долните книги, каквото и да правех. Затова спасявах интересните, а на тяхно място им поднасях тези със соцтематика, вярвам – услаждали са им се.

   Бях облепил цялата стая с плакати с коли от вестник “Авто Труд”, направо не вярвам как в крайна сметка се превърнах в човек, който няма книжка и няма никакво намерение да има, въртейки педалите из софийските антивелосипедни пътища. Обедно време рядко спях – вместо това осъществявах набези по околните градини за ягоди, ябълки, грозде… каквото дойде, които после похапвах, четейки.

  Като се замисля, пак си прочитах по книга на ден, но имаше безкрайно време за игра на волейбол на портата с брат ми, която година след година умаляваше пред нас, движещи се уверено към двата метра височина. Играехме футбол из цялото село и с различни компании, карахме колелетата си до припадък, а един сладолед на клечка от най-евтиния бе едно от съвършените преживявания.

  Вече пораснали, ходехме да помагаме на полето – да се окопаят няколко пъти царевицата или слънчогледа бе задължително и от този къртовски труд научих колко е сладко след това яденето и пиенето. Брането им после беше епилог на този труд и след него наистина се чувстваш великолепно – смазан, но усещащ, че си направил нещо стойностно.

   Слагах ясен разделител между двата си свята – този във Видин, доминиран от четене, почти никакво учене – беше твърде лесно в гимназията, и многото волейбол, и този на село, където пълната безметежност се допълваше от не чак толкова тежък труд. Поглеждайки назад, виждам колко малко са искали нашите всъщност, поемайки върху себе си почти изцяло сериозната част.

   Малко по малко намразих селото си – когато започнахме да излизаме по цели нощи с приятелите след 9-10 клас. Тогава ставането в ранни зори, за да си заминем, беше смазваща идея, още по-малко и да вършиш нещо, след като си си легнал с изгрева. Сега знам колко глупаво е било това.

  Пропуснах смъртта на любимите ми кучета, все бях далеч. Това е непростимо.

   И все пак миналото е в мен, то все още ме прави това, което съм.