Лайка

 

  Един от първите ми детски спомени е дворът на село, покрит с лайка. Аз съм седнал сред това море от дъхавост, докосвам ги, скъсвам по някой стрък и го търкам в носа си. Сигурно съм на 3-4, щом кучетата още ми се струват огромни, малко заплашителни животни (скоро ще осъзная, че истинският враг е напереният, злобен петел), а си мечтая как ще се скрия сред лайката и ще заживея като смърфовете.

    После, разбира се, с брат ми започнахме да се гоним и да ритаме футбол в тоя двор, по-късно преминахме на волейбол на входната порта. Годините си минаваха, ние се източвахме към сегашните си близо два метра ръст, портата се смаляваше, а лайка отдавна нямаше. Като бесни хуни нахлувахме пролетеска на село, недочакали калта след топенето на снега да засъхне, и започвахме да тормозим поредната топка. Трева не поникваше, смачквахме безмилостно всяка зеленинка, само по някой стрък коприва оцеляваше в забутано кьоше, защитено надеждно от парливите си листа.

   След години аз заминах да уча, брат ми намали ходенето на село, други неща го вълнуваха. Рядко, около празници, си ходехме пак на село… и лайката се бе завърнала. Отново дворът беше пъстър и вълшебно ароматен, нямаше кой да го разрива и тъпче от ранна пролет до късна есен. Пак поседях и се радвах на стръковете, за които се бях сещал само от отворено пакетче чай през зимата.

   Тая утрин разхождах кучето отрано. По едно време усетих познат аромат и в краката ми зърнах стръкове лайка, поникнали безразборно в градинката между блоковете. Дръпнах кучето и ги заобиколих, спомняйки си в миг всичко, което написах по-горе.

   Няма да ги тъпча. Само на детските крака позволено е това.