Колко е важно да даваш пример

Често казвам, че съм чукча-читател, а не чукча-писател, и продължавам да си държа на това. Но понякога ме избива да пиша и не мога да не споделя с вас това ми творение за близките отношения между куче и стопанин - всякакви прилики с действителни лица и събития са случайни и непълни :)

    С. го откри по обичайния начин – снимка с призив за осиновяване във „Фейсбук”, споделена от стотина милозливи хора. Всички те, разбира се, посмъртно не биха си взели животно (това вече би било ангажиране), но бяха силно убедени, че сред приятелите си имат добряци, които ще се навият. На снимката Боби изглеждаше трогателно смирен, кльощав като оцеленец от концлагер и с обречената физиономия на разбрал отрано същинския смисъл на израза „кучешки живот”.

   От приюта на другия край на България толкова се зарадваха на обаждането на С., че му го докараха буквално до вратата. Разбира се, Боби бе придружаван не само от възпълна леля с налудничав поглед и кърпена рокля, но и със съответната сърцераздирателна история за откриването му: вързан насред зима навън, с парализирани и дори замръзнали в локва задни крайници и прочие подробности, които лелката от приюта избълва с натежал от горест глас. Дори и без тази информация беше ясно, че кучето е силно наплашено и той тепърва щеше да си има грижи с него. Но решението вече не можеше да бъде взето назад, а душа не му даваше да прехвърля другимо проблема.

    Както можеше да се очаква, приятелката на С. се влюби в кучето от раз. Боби бе понаддал някое кило в приюта, но от ходещ скелет беше стигнал само до ходещ скелет с малко месо по него – и една тлъстинка нямаше натрупана, а децата можеха спокойно да изучават кучешката костна структура по него. Новоизлюпеният собственик на куче вече планираше мислено едно солидно угояване, което да го превърне в нещо като Роки след безкрайното му тичане по стълбите и злостни сблъсъци със замразени кравешки трупове, но временно отложи тези си намерения след една светкавична инфекция, за която ветеринарят препоръка както ежедневен антибиотик, така и цяла седмица хранене с варен ориз.

    И тук започна всичко. Боби отказваше да яде. Буквално. Седеше разтреперан до купичката и само гледаше жално. Не ще и не ще – С. го мамеше, молеше, милваше – всичко поотделно и заедно – не искаше, гадината, и това си е. В този момент го осени мисълта – бе що да не даде пример, варен ориз е все пак! Наведе се към купата, направи вдъхновена физиономия на възбуден чревоугодник и кусна от ориза, примлясквайки демонстративно. И чудото стана! Очите на Бобчо светнаха, той се доближи плахо и започна да яде.

     И така, вече нямаше мърдане – кучето отказваше да прави каквото и да е, без преди това да му е показано. Скоро играчките им станаха буквално общи – С. се научи да цени като забавление и омотаните въжета, и гумените топки, да не говорим за тези забавни гигантски кокали, които кучето можеше да глозга с часове – след като демонстративно стопанинът му ги бе облизал, разбира се. Приятелката му обаче сякаш не разбираше, че това е нужно – започна да го гледа странно и все по-често оставаше да спи при родителите си. В крайна сметка му заяви, че го напуска – не можела да понася повече да го гледа как прави гнусотии – да, точно така го произнесе, процеди го през зъби, както лигата се процежда от устата на спящия зъбат хубавец.

Истината е, че не го засегна ни най-малко, защото точно в този момент с Боби дебнеха злощастната котка и лаеха в ушите й в момента, в който тя заспеше, свита на пухкав кравай. С. се обърна към доскорошната си любов и вместо да й каже сбогом, просто излая кратко – така му дойде отвътре, а Боби до него потвърди със съвсем същия звук. Никой не им беше нужен, за да са щастливи.

     Знам какво ще попитате – онова за примера дали се отнасяше и до деликатните моменти с ходенето до тоалетна. Да, отнасяше се, няма как да бъде скрито. Още при първата разходка кучето упорито отказваше да се изходи, докато на самия С. не му се допика жестоко и той се шмугна гузно в едни храсти в парка. Отпусна облекчен струята и притвори очи от удоволствие, а в този момент дочу и жадуваното второ шуртене – Боби беше вдигнал крак и щедро поливаше съседното храстче, гледайки го предано в очите. Какъв приятел, нали? Истински, непреклонен – и готов винаги да последва примера му във всичко.

     Скоро С. се научи да ходи по голяма нужда два пъти дневно – сутрин и вечер. В началото се опитваше да залъже Боби, клякайки, уж има какво да изсере, но той не се връзваше, умничето! Сега излизаше с него по-рано – още към 6, и се криеше внимателно от разните дъновисти и други подобни хаховци, които ходят в парка в този час. Вечерно време пък изчакваше да стане полунощ и се промъкваше към удобните храсти зад блока, облекчавайки заедно с кучето стаяваното през целия ден напрежение.

    От известно време Боби бе нервен. С. го разбираше – кучето искаше да продължи рода си, инстинкт, вроден във всяко същество. Трябваше да му се намери женска, с която да се сноши, нещо, за което самият С. често усещаше, че му липсва болезнено, но от грижи за кучето не оставаше време да си намери нова приятелка. Виж, за Боби бе лесно – съседите имаха красива афганска хрътка с грациозен, вирнат задник, по който Боби неминуемо се заглеждаше и напираше да души всеки път, когато се засичаха на площадката.

    С. отиде да говори със съседа – в началото той се дърпаше, но като и двамата с Боби започнаха да вият обидено, а ехото закънтя между етажите, склони бързешком.

    Сега бяха у тях – С., Боби и Ари, хрътката, затворени в стая, докато съседът излезе нанякъде, кръстейки се и мърморейки мрачно нещо под нос. Кучката изглеждаше разгонена и нетърпелива, но Боби, странно защо, седеше и нищо не правеше. С. се сепна – какво му има, не иска ли най-после да свърши това, за което отдавна мечтае и сякаш му споделяше с поглед?

    В следващия момент С. разбра. Какво да ви кажа – афганската хрътка наистина имаше гразиозен, вирнат задник...