“Рицар на Светия дух” или как да простиш непростимото на убийците си

  

  Бях готов да напиша гневна статия за най-тъпия филм, който имах нещастието да гледам миналата седмица – Movie 43 – но реших да не си късам нервите и минах само с няколко реда във фейсбук. За разлика от него обаче не мога да не пиша за невероятната пиеса, която гледах снощи в Народния театър – “Рицар на Светия дух” с автор Боян Папазов.

   Разтърсваща, караща тялото да вибрира в тон с накъсания ритъм на пиесата. В камерната зала на театъра няма място да бъдеш безучастен, няма къде да се скриеш от мощта на думите. Пред очите ти българщината е разпъната на кръст, сложен й е трънен венец, ръгана е с копие навсякъде, най-вече в сърцето. Но точно жертвата на тая българщина, писателят-символ, се заема да я защити, да я оправдае, да я спаси от позора. Но напусто. Няма оправдание. Този агресивен и просташки дух трябва да бъде обесен за престъплението си, ако и да докарва вода от девет кладенеца, за да се оправдае, ако и за миг да не показва съжаление за деянието си.

    Аз от театър не разбирам. Но знам за себе си кога пред мен се играе истински и със страст. Точно това ми се случи снощи, когато актьорите, буквално рушейки сцената, забиваха клинци сякаш в душите на гледащите. Защото историята за това безумно убийство от преди век е все още актуална, а няколкото препратки към съвременността (само тази за ББ по-скоро ме издразни) са зловещо на място. Нищо не се е променило от онези времена – нито нашенецът, нито политическите противоборства, нито алчността и глупостта. Само писатели като убития почти не останаха, един Стефан Цанев само ми идва на акъла.

    Облеклото на убийците през цялото време ми напомняше мощно на филма по “Портокал с часовников механизъм” на Бърджес, не знам дали е търсено внушение, но бе много на място – агресията като самоцел беше показана още в началото с изреждане на имена на убити от двете селища, вплетени в дребнава, но кървава борба за някаква си гора. А всичко около тях е изгнило – и политиката, и пода, и оградата, и душите, и умовете.

   Искам да гледам пиесата отново – от първия ред, почти на сцената.

  Още за пиесата: вестник “Сега”, sumatoha.com, vesti.bg, Гергана Пирозова.