За волейбола и кюмбето

   Прехвърчащият навън сняг ми напомни за една забавна случка от бурната ми волейболна младост.

   Бяхме на мач, ако не се лъжа в Червен бряг. Пристигаме криво-ляво с един раздрънкан бус, в който предните облягаха лактите си на краката на задните – трудно се събират на малко пространство толкова хора с приличен ръст.

   Та влизаме в залата и застиваме в тежка почуда. Едно на ръка, че някои прозорци бяха счупени и през тях навяваше сняг. По-стряскащото беше едно солидно кюмбе, разположено до игрището. Съвсем истинско класическо кюмбе, с все кюнците.

   Преоблякохме се, зъзнейки, в съблекалнята и влязохме да загряваме. В това време домакините запалиха кюмбето и след започване на мача щастливите резерви се скупчихме около него. Ако не ме лъже паметта, започнахме и да люпим семки с ясното желание да не се налага да влизаме в игра, тоест да се отдалечим от живителната топлинка.

   Но неизбежното просто нямаше как да не се случи. Една топка се отплесна и изнесе кюнците, които кротичко отвеждаха дима вън от залата. Задушлив пушек започна да се насъбира над игрището… и изобщо не си спомням как довършихме мача. Нито дали спечелихме.

   Но няма да забравя кюмбето със сигурност. Нито че в тази зала при друго гостуване в по-топъл сезон публиката усърдно ни замеряше с монети и бонбони, а след като инфарктно победихме, трябваше да се изнасяме ударно, за да няма въргал.

   Не бяха лоши времена, да знаете :)