Сякаш от години не съм писал тук.
Някога любимото ми място, този блог трябваше да отстъпи мястото си на своя наследник Книголандия. И макар това да бе неизбежно, тъжно ми е, че не ми остава време да го поддържам. Все пак ще се опитам, обещавам ти го, блогче.
Около мен цялата вселена се е завъртяла. И в “Сега”, и в “Изток-Запад” се работи на пълни обороти, въпреки заблудата на повечето ми приятели, че хич не работя, щом не кисна по 8 часа в редакцията/офиса. Щастлив съм с работа, която може да се върши у дома или в парка с бира в ръка. Вярното ми колело ми дава свободата на движение, която е толкова ценна – направо не знам какво ще правя след първи сняг, когато трябва да се затворя в консервите на градския транспорт.
Чудя се какво да ви разкажа. Дали че съм влюбен? Мне, няма смисъл, и аз самият не знам какво става в тази област. И книгите мълчат по този въпрос и не ми помагат ни най-малко.
Животът онлайн в последно време не ми понася. Имам ясното чувство, че се отразява на четенето – почти не успявам да се съсредоточа в книга. А за книголандската ми същност това е убийствено. Вчера от една от националните телевизии ме изненадаха с много готино предложение, което е признание за труда ми в Книголандия – скоро ще научите подробности, обещавам.
Реших да пропусна докторантурата тази година. Имам нужда от почивка от учене, пък и смятам, че в работите си научавам повече, отколкото в аудиториите. Неразбориите в СУ също ме демотивираха тотално – това не е нормална ситуация. То какво ли остана нормално в тази държава?
Ето ме. Тук съм още и не съм избягал, Всичколандия. Мисля си колко щастлив бях, когато това място се развиваше с пълна пара, когато пишех за какво ли не и срещнах първите онлайн приятели, с които и до ден днешен поддържаме връзка. Тогава имах едно прекрасно момиче до себе си и смятах, че целият свят е в краката ми – колко забавни са заблудите на тази възраст, нали?
Всичко тече и се променя. Сега дори съм се навил да издам една книжка с най-близката ми приятелка, но пак оставям времето да се изтича пясъчно между пръстите ми и не се заемам.
Това е проблемът. Времето. И дните му-песъчинки, които свършват толкова бързо. Не успявам да открия рецептата на удържането им. Но ще измисля какво да правя.
Тук съм. И никъде няма да ходя.
P.S. Искам да ви разсмея – по случай започващото утре световно по волейбол ще ви запозная с едно ранно мое Аз. Аз съм онзи правия в ляво, а до мен е баща ми – треньорът на отбора. Снимката е правена преди мача за общинско първенство, в който разгромихме съседите от Кула – да, получихме флагчето още преди мача, двубоят бе изключително неравностоен и това бе ясно предварително.
Няколко дни преди това бе един от най-незабравимите моменти в живота ми - финалът на градското срещу вечните съперници от Природната гимназия. В първия гейм ни поведоха с 0:10 и цялата претъпкана зала вече предвкусваше третия ни пореден загубен финал. Но не би – вдигнахме се и спечелихме този мач. За последен път един славен отбор бе в полето и бяхме едно цяло. Бе велико.
Хе, ще си сипя едно по случай този спомен :)
5 коментара:
Затова ли сте такива дългучи всичките, беее :D
Хе, а аз дори не бях най-високия :)
Ако пак ти се играе волей (непрофесионално разбира се) пиши ми на vesselin.vasilev [at] gmail...
Играем вторник и четвъртък от 21 часа
heheh, tezi i az gi poznavam....:))))) ico, ne znae6, kolko mi lipsva6:))))
@ Veskoni, ще ти пиша обезателно :)
@sissy, ти коя си, че хич не мога да се сетя, срам, не срам :)
Публикуване на коментар