Литературна схватка

  

   Кратък и прекрасен разказ на Рей Бредбъри от сборника “Париж завинаги”:

    Това продължаваше от доста време, но тя го забеляза едва през тази есенна вечер, когато Чарли разхождаше кучето и я срещна на връщане от бакалията. Бяха женени от година, но рядко се случваше да се срещат така, като двама непознати.
    — Господи, радвам се да те видя, Мари! — извика той и я сграбчи енергично за ръката. Тъмните му очи блестяха, поемаше на дълбоки глътки свежия въздух. — Господи, каква вечер!
    — Приятна е. — Погледна го мълчаливо, докато вървяха към дома си.
    — Октомври — ахна той. — Боже мой, така обичам октомврийските вечери, да ги поглъщам, да ги вдишвам, да усещам миризмата им. Да, наистина месецът е шантав и тъжен. Светът пламва през октомври. И си мислиш за всички мъртви, които няма да видиш никога вече.
    Стисна ръката й.
    — Само секунда. Кучето иска да спре.
    Зачакаха в студения мрак, докато кучето почукваше с нос едно дърво.
    — Господи, помириши само! Същински тамян! — Съпругът й се протегна. — Чувствам се страхотно, страшно висок, сякаш мога да прекрача цялата земя, да свалям звезди, да карам вулканите да изригват!
    — Значи сутрешното ти главоболие е отминало? — меко попита тя.
    — Отминало! Исусе, никога вече няма да се върне! Кой мисли за главоболия в нощ като тази! Чуй как шумолят листата! Чуй вятъра в голите клони! Господи, не е ли наистина самотно, изгубено време? И къде отиваме ние, изгубени и скитащи се души по паважите на забързаните градове и малките самотни градчета, през които профучават нощни влакове? Как бих искал да пътувам, където и да е в нощта, да бъда в нея, да пия стихията й, тъжната й сладост!
    — Можем да вземем трамвая до Чесмън Парк, приятно е — кимна тя.
    Той дръпна каишката, за да накара кучето да се размърда.
    — Не, имам предвид истинско пътуване! През мостове и хълмове, покрай студени гробища и спотаени села, където всички светлини са угасени и никой не знае, че летиш посред нощ в звънтяща стомана!
    — Е, тогава можем да вземем влака до Чикаго за уикенда — предложи тя.
    Той я погледна със съжаление в тъмното и смаза малката й прохладна длан в лапата си.
    — Не — отвърна с величава простота. — Не. — Обърна се. — Ела. Да си приготвим огромна вечеря. Искам три пържоли, трапеза за лакомник! Редки червени вина, гъсти сосове и димяща купа крем супа, след това ликьор и…
    — Имаме свинско и грах. — Тя отключи вратата.
    На път към кухнята метна шапката си настрани. Тя кацна върху отворената „За времето и реката“ на Томас Улф, която лежеше под ветроупорния фенер. Изгледа многозначително съпруга си и отиде да провери картофите.
    Минаха три нощи, през които той се мяташе в леглото си, а навън духаше вятър. Взираше се напрегнато към дрънчащия от есенните бури прозорец. Накрая се отпусна.
    На следващата вечер, когато влезе с прибраните от простора чаршафи, тя го откри настанен в стола си в библиотеката. От устните му висеше цигара.
    — Нещо за пиене? — предложи й той.
    — Да.
    — Какво?
    — В какъв смисъл „какво“?
    Леко раздразнение пробяга по безстрастното му студено лице.
    — Какво _питие_?
    — Скоч — отвърна тя.
    — Със сода?
    — Да. — Усети, че лицето й става безизразно, също като неговото.
    Отиде до бюфета, извади две чаши с размерите на вази и наля символично количество.
    — Така добре ли е? — Подаде й чашата.
    Тя я погледна.
    — Идеално.
    — Вечеря? — Погледна я хладно над питието си.
    — Пържола.
    — С печени картофи?
    — Точно.
    — Добро момиче. — Разсмя се студено, затвори очи и изля уискито между скованите си устни.
    Тя вдигна чаша.
    — Успех.
    — Ти го каза. — Замисли се лукаво, оглеждайки стаята. — Още едно?
    — Нищо против.
    — Браво на момичето — отвърна той. — Браво на детето.
    Пръсна сода в чашата й. Прозвуча като съскането на пожарогасител в тишината. Върна се и се намести като малко момче в огромното си кресло.
    — Викни ме — провлечено каза той, преди да потъне между страниците на „Малтийският сокол“ на Дашиъл Хамет.
    Тя завъртя бавно чаша, сякаш беше някаква бяла тарантула.
    — Ясно.

    Наблюдава го още седмица. Откри, че през повечето време се мръщи. На няколко пъти й идеше да закрещи.
    Една вечер той се настани на масата с думите:
    — Мадам, тази нощ изглеждате великолепно.
    — Благодаря — отвърна тя и му подаде царевицата.
    — Днес в офиса се случи нещо необичайно — каза той. — Появи се някакъв джентълмен и поиска да се осведоми за здравето ми. „Господине — отговорих аз, — намирам се в отлично равновесие и не се нуждая от услугите ви“. „О, но господине — каза той, — аз съм представител на тази и тази застрахователна компания и бих искал само да ви връча една великолепна и абсолютно безукорна полица“. Е, проведохме приятен разговор и в резултат на това тази вечер съм горд притежател на чисто нова застраховка живот, двойно подсигурена и тъй нататък, която те защитава при всички случаи, мила моя любов на живота ми.
    — Колко мило — отбеляза тя.
    — Може би ще се зарадваш да научиш — продължи той, — че за последните няколко дни, като се започне от четвъртък вечер, се запознах и останах очарован от интелигентната и елегантна проза на някой си Самюел Джонсън. В момента чета „Животът на Алегзандър Поуп“.
    — Така си и помислих, съдейки по маниерите ти.
    — Моля? — Задържа любезно ножа и вилицата.
    — Чарли — с копнеж рече тя, — би ли ми направил една голяма услуга?
    — Всякаква.
    — Чарли, помниш ли как се оженихме преди година?
    — Но, разбира се. Помня всеки сладък момент от ухажването ни!
    — Е, Чарли, помниш ли какви книги четеше по време на това ухажване?
    — Наистина ли е важно, скъпа?
    — Много важно.
    Замисли се и се намръщи.
    — Не си спомням — призна си накрая. — Но ще опитам да се сетя до края на вечерта.
    — Направи го — настоя тя. — Защото… защото бих искала да започнеш да ги четеш отново. Същите книги, които и да са те, които четеше, когато се запознахме. Тогава направо ме извади от равновесие с поведението си. Но после… после се промени.
    — Променил съм се? Аз? — Облегна се назад, сякаш го беше лъхнал студен вятър.
    — Иска ми се да започнеш отново да четеш същите книги — повтори тя.
    — Но защо така?
    — Ох, просто затова.
    — Типично женска причина. — Тупна се по коляното. — Но ще опитам да ти угодя. Веднага щом си спомня, ще ги прочета отново.
    — И още нещо, Чарли. Ще ми обещаеш ли, че ще ги четеш всеки ден до края на живота си?
    — Вашето желание е заповед за мен, мила госпожо. Моля, подайте солта.
    Но той не си спомни заглавията на книгите. Дългата вечер отмина, а тя гледаше ръцете си и хапеше устни.
    Точно в осем вечерта подскочи и извика:
    — Спомних си!
    Миг по-късно вече се беше качила в колата и караше по тъмните улички на града към книжарницата, където със смях купи десет книги.
    — Благодаря! — каза продавачът. — Лека нощ!
    Вратата се затвори със звън на звънче.
    Чарли винаги четеше до късно и понякога се довличаше до леглото в три сутринта, почти ослепял.
    В десет вечерта, преди да си легне, Мари се промъкна в библиотеката, остави десетте книги до него и излезе тихо на пръсти.
    Надникна с разтуптяно сърце през ключалката. Беше в треска.
    След известно време Чарли погледна към бюрото. Примигна към новите книги. Колебливо затвори романа на Самюел Джонсън и продължи да седи.
    — Давай — прошепна Мари зад вратата. — Давай!
    Чарли облиза замислено устни и бавно протегна ръка. Взе една от новите книги, отвори я, намести се по-удобно и зачете.
    Мари тихо въздъхна и отиде да си легне.

    На следващата сутрин той се втурна в кухнята с радостен вик.
    — Здравей, красавице! Здравей, прекрасна, чудесна, разбираща моя! Здравей в този великолепен и сладък свят!
    Тя го погледна щастливо.
    — Сароян?
    — Сароян! — извика той и се нахвърлиха върху закуската.