Гошко Хлебарката IS BACK

 

   Ехей, помните ли ме? Не? В недоумение помахвам с антенки… Ама как така ще ме забравите – Гошко, Студентски град… от стаята на Ицо. Кой Ицо ли? А, да, сега го  знаете като книголандеца, книгоядеца, книголягеца ли, знам ли… Ама не беше такъв някога. Оооо, никак не беше.

   Ще го опознаете. И всички, с които живееше (и пиеше). И тях ще опознаете. Не откъм опакото, както думаше подпоручик Дуб в един голям хубав роман за пиенето по време на война. Откъм лицевото ще ги опознаете. Да им сера на книгите. Не, не съм циничен, има си Елфове за това. Аз наистина сера по книгите. Нали съм хлебарка, не знаехте ли?

   Беше тиха спокойна вечер. От съседите пеперудеше чалга, от заведението пред блока бананеше чалга, от мозъците на унесесистките пърхаше фонов чалга шум. Щото чалгата не е само трели, а начин на живот. Но това кой ли не ви го е разправял? Основно хора, мятали гюбек предната вечер, ама нейсе.

   Абе вечер като вечер. Дългия спеше, след като пак бе прочел някаква книга с поне половин тон семки за компания. Не че имах нещо против този му навик, изхранваше семейството, така де, ясна ви е работата. Ама мизерийка малко ставаше, сещате се.

   От коридора се чу шум. Влачене по пода. Влачене по стената. Влачене по прозореца. И изохкване при колизията с черчевето. Аха, Къдрокосия се прибираше в обичайно състояние. Разбирайте наливно. Използваше цялата ширина на коридора по изпитан маниер. Поне се движеше в правилната посока.

   Последва изкърцване и доволна въздишка. Вратата благосклонно го бе подпряла да не падне. Не че бе врата с ИЧИ от Пътеводителя. Беше си съвсем обикновена врата в общежитие. От обилно поливане с течности, някои отпадъчни навярно, бе развила мъждукаща форма на интелект. Не че й служеше за нещо, стегната безконечно в менгеметата на пантите. По-скоро й пречеше. Понякога получаваше вратовъртеж при купони, когато се люлееше по-усилено, но това са рисковете на себеосъзнаването.

   Да се върна на Къдрокосия. Беше успял да отключи. Нелошо постижение за човек в неговото състояние. Което доказва, че инстинктите са далеч по-важни от разума. Особено при втечняването и поетапното изпарение на последния.

  (Пауза за дипломатическо посещение при съседа с цел стопляне на връзките с една потресаваща медицинска ракия от Сърбия с добавки от глог и мента. Да ти е кеф да си болен, но и профилактиката си я бива).

   Влезе. Събу с мъка обувките си само с едно падане в тесния като софийски тротоар коридор. Надникна почти безшумно в стаята. Прецени обстановката. Избра правилната посока вдясно, към неговия креват. Понякога поемаше в грешната и любвоебвилно се стоварваше върху Дългия. Което му докарваше изсипване на пода миг по-късно, естествено.

   Доволната усмивка на лицето на Къдрокосия говореше за поне шише водка и неопределено количество бири. Или менти. Или каквото и да е друго градусово. Физикът не пробира. Той приема наличния алкохол за даденост като Нютон. А Айнщайн и относителността ги оставя за прибирането след това. Хокинг ги закриля тези, ще знаете.

   Вече започвам да мисля, че не ми вярвате, че съм хлебарка. Отде ще знам за Хашек, Адамс и сие, нали? Ама забравяте в чия стая съм хлебарка, нали? И за колко простотии се налага да слушам от оня Дългия. Нищо. Сера му по книгите. Но това вече го споменах. Щото съм хлебарка, не че имам принципно отрицание към книгите, не съм политик все пак.

   Но да не изпускаме Къдрокосия от внимание, току виж направил някоя беля. Физиономията му вече не беше блаженопиянскоангелска. Бе жадна. За музика. Две крачки напред и се стовари тежко на стола, който изкърца страдалчески. Сещате се – алкохол –> заливане –> интелект. И четири железни крака. Всеки стол е обездвижен инвалид.

   Пусна компютъра. Той се включи с характерния звук на палеща Жигула. Старичък беше, мелез от какви ли не части. Но работеше честно. Със или без бой по хардуера.

   Вече знаех какво ще се случи. Бях виждал тази мелодрама неведнъж. И Дългия я беше виждал. Вече бе буден, виждах. Чакаше Къдрокосия да завърши представлението си.

   Последният заклюма на стола, но се сепна от звука на включен “Уиндоус”. Унесено зашари с мишката по декстопа, отчаяно опитващ се да се добере до дебрите на някоя папка. Търсеше или порно, или дет метъл. Намери по-лошото.

   Ръцете му пробягаха по панталона, докосваха последователно ту тук, ту там. Предвкусваща удоволствие усмивка огря лицето му. Най-после успя да бръкне в панталона си. Сред пръстите му проблясна USB, което с тежка въздишка на облекчение вкара в компютъра. Ръката му се плъзгаше бавно нагоре-надолу, нагоре-надолу, наляво-надясно, докато прехвърляше файловете в плейъра. Най-после свърши.

   Аз потреперах. Идваше краят на тази поредна пиянска драма. Къдрокосия се изправи и стремително се стовари на леглото си. Облегна се на стената и доволно вкара слушалките в ушите си. 20-минутните му усилия най-сетне се увенчаха с успех и щеше да послуша своята музика. Натисна копчето и крясъците рукнаха, усилени на максимум.

   30 секунди по-късно вече спеше.

   Дългия се изправи с въздишка. Извади слушалките от ушите му и угаси бургията, която звучеше от тях. Бутна Къдрокосия, който покорно се килна върху възглавницата. Одеалото бе метнато върху него и всичко вече можеше да утихне. Без чалгата от съседите, дискотеката долу и мислите на унесесистките, естествено…

    Началото: Спомен за Гошко, моят съквартирант-хлебарка от Студентски град...

    И Отговор от Гошко-хлебарката...