Богинята… Книгосрез XII

    

   Из величествения опус “Бялата богиня” на Робърт Грейвс:"

   “Най-смисленото и вдъхновено описание на Богинята в цялата антична литература е в Златното магаре на Апулей, когато Луций я призовава от бездните на отчаянието и духовното падение и в отговор на неговата молитва тя му се явява. Между другото, именно това описание ми подсказва, че Богинята от Моелтри някога е била почитана под трите образа на бяла сеячка, червена жътварка и черна отвеячка. Цитирам по превода на Уилям Адлингтън от 1566 г.:

Около първата нощна стража се събудих внезапно и гледам с трепет необикновено ярко сияещия пълен диск на блестящата луна, почти издигаща се от морските вълни; посветен в мълчаливите тайни на дълбоката нощ, аз знаех, че властта на върховната богиня се простира особено далече и че изобщо човешките работи се направляват от нейния промисъл; и не само домашните и диви зверове, но дори бездушните предмети оживяват от небесния знак на това небесно светило; и самите тела по земята, небето и морето, съобразно нейното нарастване, се увеличават, а с нейното намаляване –съответно намаляват. Аз предполагах, че съдбата се е наситила вече на моите толкова много и такива тежки бедствия и ми предлага, макар и късно, надежда за спасение, та реших да се обърна молитвено към божествения лик на свещената богиня, която стоеше пред мен. Веднага, без да се бавя, се отърсих от съня, в който се бях отпуснал, пъргаво скочих и пожелах незабавно да се подхвърля на очищение: седем пъти потопих главата си в морските вълни, тъй като прославеният Питагор е приел това число за особено подходящо при религиозни обреди. И след това се обърнах към премогъщата богиня с обляно от сълзи лице:

– Царице небесна, Цереро, благодатна майко на плодовете, ти, която в радост след възвръщането на дъщеря си премахна стария желъд – дивата древна храна, и ни даде приятна сладка храна, ти, която сега обитаваш Елевсинската земя, или ти, небесна Венеро, която в самото начало на света свърза различни-те полове, роди Амур и умножи с вечно плодородие човешкия род, ти, която сега си почитана в свещеното място на мития от морето Пафос, или ти, сестро на Феб, ти, която идваш на помощ като благодетелка при раждане и си отгледала толкова много народи, а сега си почитана в светилището в Ефес, или ти, Прозерпино, страшна със среднощните воеве, която с троеличието си потискаш злите духове, усмиряваш и властваш над мрачните сенки, скиташ по различни лесове и приемаш различна почит, о ти, Прозерпино, ти, която разстилаш своето женствено сияние над всички домове и с влажните си лъчи подхранваш весело семената и в твоя самотен път разпръсваш несигурната си светлина; с какво име, с какъв ритуал и под какъв образ да те извикам? Помогни ми, ти ми помогни сега в моите върховни мъки, ти укрепи променливата ми съдба, ти дай край и мир на моите жестоки страдания! Свали от мене страшния образ на четириного животно! Върни ме пред погледа на моите близки, възвърни ме в предишния Луций! А ако някое обидено божество ме потиска с неумолима жестокост, нека поне умра, ако не трябва да живея!

Така в молитви, в нещастни ридания отново се отпуснах на предишното си място и пак сън завладя уморената ми душа. Но едва успях да затворя очи и ето изведнъж сред морето бавно се издигна божественият образ, внушаващ почит дори у самите богове! После постепенно лъчезарното сияние с цялото си тяло, излизайки от морската глъбина, ми се стори, че застана пред мене! О, ако бедността на човешката реч ми даде възможност да разкажа, ако самото божество ме надари с богат и изобилен дар на мощно красноречие, бих се опитал да ви предам тоя чуден образ!

Ето – гъсто спуснати коси, сплетени леко отпред, свободно и волно се разпиляваха по божествената й шия; венец от всевъзможни различни цветя окръжаваше върха на главата й; всред нея, над челото, плосък като огледало диск сияеше в бледа светлина – това беше именно знакът на богинята на луната. Отляво и дясно на него се виеха две змии, изправили глави, а отгоре се подаваха житни класове. Многоцветна дреха, изтъкана от тънко ленено платно, ту блестеше с бял блясък, ту със златножълтия цвят на шафрана, ту пламваше в розов блясък! Но това, което порази още повече моя взор, бе черният плащ, който разливаше тъмно сияние. Обвивайки тялото й, той преминаваше отзад, откъм дясното бедро към лявата плешка, откъдето свободният му край беше прехвърлен отпред сдиплено, за да се спусне надолу в множество хоризонтални гънки, а краищата му, обшити с кичури от ресни, красиво се развяваха. Краищата, а и самата тъкан на плаща бяха осеяни с блещукащи звезди. Сред тях пълната луна дъхаше пламтящи огньове. А там, където на вълни падаше това чудно покривало – от всички страни бе вшита непрекъсната гирлянда от всякакви цветя и плодове. Богинята носеше различни предмети. В десницата държеше меден систър. Неговата тясно извита като пояс основа се пресичаше с три по-малки пръчки и те при тройно разтърсване с ръка издаваха пронизителен звук. На лявата ръка висеше златна чаша с формата на кораб, върху чиято дръжка на лицевата страна надигаше глава усойница с широко издута шия. Божествените й стъпала закриваха сандали, втъкани с листа от победната палма. В този величествен вид, дишайки аромата на щастлива Арабия, богинята ме удостои с божествения си глас:

– Ето, аз съм при теб, Луций, трогната от твоите молби, аз – майка на цялата природа, господарка на всички стихии, първа рожба на времето, най-висша от боговете, царица на сенките в подземното царство, първа между небесните жители, единен образ на богове и богини; аз, която управлявам по своя воля блестящите върхове на лазурния свод, целебния лъх на морето, плачевното безмълвие ва ада; аз, единствена божествена сила, която под многобройни образи, с различни обреди, под различни имена почита цялата вселена. На едно място първородните фригийци ме наричат майка на боговете, богиня на Песинунт, на друго древните жители на Атика – Атина Кекропска, тук приморските кипърци – Афродита Пафоска, а критските стрелци – Артемида Диктина, триезичните сицилийци – Прозерпина Стигийска, елевсинците – древна богиня Деметра; едни – Юнона, други – Белона; тук Хеката, там Рамнузия, етиопците пък, които се озаряват от първите лъчи на изгряващото слънце, ариите и прославените в древността със своята наука египтяни ме почитат така, както трябва – наричат ме с истинското ми име: царствена Изида. Ето аз съм пред тебе, съчувствам на твоите беди, благосклонна и милосърдна към тебе. Престани вече да плачеш и жалиш, премахни скръбта си; с моята благословие над тебе ще възсияе спасителният ден!...”