Из приказките на Добрия старец: Granny's Not Afraid

   Тази приказка не сте я чели, гарантирам. Автор е Добия   старец, който знае всички приказки на света! И съм сигурен, че не сте и подозирали за тях… 

     Уханието раздвижи власинките в ноздрите му и те като пролетни треви го запредаваха към мозъка. Някакъв импулс се стрелна на подскоци през гръбначните му прешлени и го накара да потръпне целия (вкл. и опашката му, за която невинаги бе убеден, че е негова, но я приемаше по неизбежност – като кърлежите, впиващи се в кожата му). Намести с лапи бонето и очилата, придърпвайки със зъби юргана. Внучката щеше всеки миг да се появи. Представи си я как върви между брезичките и току се навежда да откъсне някое цвете. Или гъбка. Тук злорадо се изкикоти, защото имаше кофти спомени и от аленеещите цветя, и от мухоморките. После се съсредоточи в други детайли – и запреглъща лееща се слюнка.

    За гъбките бе донякъде прав, макар и малката да различаваше отлично Amanita muscaria от Amanita caesarea – не на последно място и затова, че качулката на първата е с по-наситено червен цвят и посипана с искрящо бял прашец, който определено липсва при ядливата й посестрима, неслучайно наричана и „булка”. Ала не знаеше, а и нямаше как да знае, че на Мадлен (защото тя се казваше така!) й е писнало. Дори си бе ушила черна шапчица – на челото с обърната пентаграмка, но я носеше наопаки, за да подсили ефекта. И често си повтаряше, че някой ден ще се омотае с пластични експлозиви и като се наведе да целуне бабинка по челото, ще активира детонатора.

   И този ден дойде.