С позволението на Александър Секулов
публикувам кратък разказ от невероятната му книга
“Гравьор на сънища”:
“Преди да тръгне на окончателно плаване, капитан Франк Стенли проверява педантично съдържанието на багажа. Не го интересуват нито уредите за навигация из бурни води, нито старателно водените в предишни пътувания бележки, указващи опасни плитчини или недружелюбни племена по крайбрежията, още по-малко – състоянието на дрехите, шапките, пистолетите или барута.
Поне шест пъти лично трябва да се увери, че на дъното на сандъка, увита в тъмнозелено кадифе, лежи сребърната лъжичка – единственото, което му оставя след себе си, освен звука на вечната любов, Арабела Дижон, възхитителната светица с пристанищен език и безукорна вярност към случайните влюбвания.
Арабела бе собственичка на най-опустошителни оргазми по крайбрежието на Валпарайсо, доколкото думата собственик може да се отнесе към нещо, което започваше като тропическа буря и завършваше като ураган сред наноси от кал, разбити тръстикови колиби и натрошени рибарски лодки.
Капитан Стенли бе преживял много бури, оцелял бе в пет корабокрушения, три от тях – поредни, но под гредите на таванската стая и в обятията на Арабела той окончателно се предаде пред мисълта, че океанът е необятен, непознаваем и напълно безразличен към опитите на мравките да го преплават върху дървени отломки. Впечатлен, а и донякъде поразен от това свое прозрение в подгизналото от любов легло, той бе решил да продаде кораба си и да остане при Арабела, което мигновено го дари с нейното пълно презрение и непобедимо безразличие.
В следващите седем години и единадесет месеца Франк Стенли продаде всичко от моряшкия си сандък, работи последователно като товарач на въглища и миньор в сребърните мини, но нито веднъж не се озова в прегръдките на Арабела. Би могло да се каже, че за изминалото време той бе единственият, с когото светицата не преспа. Дори 13-годишният син на митничаря го подминаваше, свирукайки недвусмислено.
Всеобщо мнение бе, че бившият капитан е покосен от любов към Арабела и отчаяно се стреми към смъртта, което, разбира се, не бе вярно. Франк Стенли, първо, бе англичанин, а второ не му бе необходимо.
Той просто чакаше.
Искаше да види Арабела споделена от влизащите и излизащите от пристанището моряци. Искаше да чуе общите им стенания през тънките дъсчени стени на пансиона. Искаше да надниква във влажните, сълзящи очи на мъжете, които слизаха от нейната стая, клатушкайки се по дървените стълби. Искаше и получаваше всичко това, без да страда, без да опустошава душата си с всекидневен копнеж, без да се отдава самоубийствено на желанието си.
Докато една сутрин не видя Арабела пред чаша червен чай в крайбрежно кафене. Седна срещу нея. Арабела старателно разбърка захарта. Когато и последното кристалче се стопи, облиза сребърната лъжичка и му я подаде с думите:
- И за Господ има надежда.
На следващия ден Франк Стенли облече кат красиви дрехи, яви се в местната търговска камара, представи капитанското си свидетелство и се спазари да плава с търговски кораб до Южна Англия.
След миг ще излезе на палубата и ще издаде заповед да се вдигне котвата. На дъното на сандъка е лъжичката на Арабела. Пред очите му океанът се простира - сив и пуст, но напълно понятен.”
Публикации
