Детето е една стотица

     В книгата “Елементът” на Кен Робинсън срещнах една страхотна поема с автор  Лорис Малагуци, създател на специфична система на учене, която дава сериозен превес на изкуствата като инструмент за постигане на по-добри резултати и в “сериозните” науки. Поемата ми се навърза в главата с няколко книги, които прочетох в последно време, отнесени към темата за вредата от образованието в стандартния му вид.

 

 

 

Детето

е една стотица.

Детето има

сто езика,

сто ръце,

сто мисли,

сто начина на мислене,

на игра, на говорене.

Сто – винаги сто

начина на слушане,

на удивляване, на обичане.

Сто радости

за възпяване и разбиране.

Сто свята

за откриване,

Сто свята

за измисляне,

Сто свята,

за които да се мечтае.

Детото има

сто езика

(и сто стотици още),

но му открадват деветдесет и девет.

Училището и културата

отделят главата от тялото.

Те казват на детето:

да мисли без ръце,

да прави нещата, без да използва главата си,

да слуша и да не говори,

да разбира без удоволствие,

да обича и да се удивлява

само по Великден и Кледа.

Те казват на детето:

да открие света, който вече е тук,

и от стотицата

те открадват деветдесет и девет.

Те казват на детето:

че работата и играта,

реалността и фантазията,

науката и въображението,

небето и земята,

разумът и мечтите

са неща,

които нямат нищо общо помежду си.

И така те казват на детето,

че стотицата не е тук.

А детето казва:

Няма начин. Стотицата е тук.